И така... новото начало ми се струва като бонбон, чийто вкус предугаждам, надявам се да е сладък, но не зная, че има ядро от горчица. Голямата ми любов е останала на стария ни адрес, където са и пералнята, печката, домакинската ми гордост, спалнята и банята с отвратителни кафяви орнаменти. Спомените съм оставила в кутия за обувки, където снимките от преддигиталния период са в насипно състояние. Досущ като самочувствието ми в момента. Три години събирах смелост и доказателства, за да тръшна вратата на семейния живот след себе си. До края се надявах, че емоциите ми са силно завишени, че претенциите ми са по-големи и от тях дори, че това, което всеки ден се случва, не е това, което е. Приключих. След дълги драматични разговори, след пулсиращи в главата ми мисли какво следва оттук насетне, след три сака с дрехи, дете на 4 години и прав път без посока.

И ето ме. Сама, на 33 години. В София съм. Без жилище, без брак, без драматични разговори. Детето е на село. Не зная как приема тази ситуация. Чувствам се виновна. Синът търси баща си. Но е при баба си. А майка му си търси квартира. С печка, пералня и баня с по-красиви плочки. Намерих я тази нова къщичка, в която внесох трите сака с дрехи. И себе си – объркана, работеща на три места. Нямах време да мисля, вечер заспивах като упоена, сутрин се събуждах и препусках през работните си места и задължения като кобила. Приятелите ми ме питаха добре ли съм, помагаха ми, бяха плътно до мен.

Свободна бях, но сърцето ми беше уплашено. Чудеше се кога бащата ще се обади на сина си, ще го потърси ли изобщо. Защото той обясни тържествено на изпроводяк как веднага ще си свие ново гнездо, ще си има нови деца, а за нас ще забрави. Не го потърси 3 месеца. Но когато дойде рожденият ден на сина ни, чухме се, разбрахме се някак, доведох детето в София, за да празнуваме – някак. После то остана още малко при баща си. А когато се видяхме пред един фонтан в центъра, за да го взема, разбрах, че няма да ми го даде. Сбихме се. Дърпахме детето, то плака, аз ревях и крещях. Тръгнах си напълно съкрушена. Нямам спомен къде съм вървяла и при кого съм отишла. Задавях се от омраза. Не бях готова за война. Нито пък да се влюбя отново, което се случи съвсем скоро.

Редно ли е да съм влюбена, когато детето ми страда? Нямах отговор на този въпрос. Трудно ми беше да разделя щастието на мое и наше. Изчетох сума ти философски книги по нощите, помагах им с бяло вино. Никак не помъдрях, само сънят напълно напусна възглавницата ми. Заспивах призори към 5, а в 9 трябваше да съм усмихната и спретната на работа. Натъпках си възглавницата с жълт кантарион, баба така ми каза – а тя е билкарка, разбира ги тия работи. Кантарионът помагал на съня.

На мен нищо не можеше да ми помогне. Тогава, на 33 години, разбрах, че писаните рецепти за семейно щастие, добър сън и приятелски отношения с бившите половинки се отнасят за хора, които вярват, че тиквите стават каляски. Реалността ми се опули като страшна грозотия насреща, а аз бях човек естет. Обичах красивите думи, красивите отношения. Затова когато се запознах с красивия актьор, си казах: „Има живот след раздялата“. Шер и тя се чудеше в една песен дали вярваме в любовта след любов. Е, аз вярвах.

Любовта ме сложи в залата с публика, а сънят ми се върна като гаранция за пълноценно изживяване. Оставаше месец, в който трябваше да организирам живота си отново, преди детето (то пак беше при майка ми) да заживее в новата ни квартира и двамата да започнем всичко наново. Сами.

И ето. Септември е, навън вали. В 8 сутринта водя плачещия си син в новата му детска градина. Сърцето ми се къса. Той не спа цяла нощ, плака. Опитвах се да събера всичката си сила, за да го успокоя и да му обещая, че бъдещето няма да е толкова лошо, колкото времето навън. Когато го взех от градината, беше с лилави сенки под очите. Не беше ял, нито спал. Беше плакал дълго и мълчал през цялото време. Онзи месец от есента почти не го помня в детайли. Той удари печат върху сърцето ми като най-мъчителното средство за влизане в час.