През ноември преди три години си отиде самотен и в мъки рицарят на българския театър Андрей Баташов. Смъртта му настърви жълтите медийни лешояди да ровят в личния му живот и да печелят пари, безсрамно цапайки паметта на човек, който вече не може да се защити. Слуховете за неговата бисексуалност, агресия, алкохолизъм и надменност се подхранват и до днес от анонимни измислици. Затова EVA покани един от хората, които го познават най-добре – Кристина Панова, неговата най-дълга връзка, с която Баташов се раздели година и половина преди смъртта си, – да разкаже от първо лице своята любовна история с големия актьор и своята истина за него. Тя възпитано, но твърдо отбива всички покани за интервюта, това е първото й интервю в пресата.

„Не че искам всички да ме обичат. Важното е да знам аз кого обичам“ – каза в интервю за EVA преди пет години актьорът. Тогава Кристина беше до него – всеопрощаващо нежна. А в последното си интервю Андрей цитира думите на героя си от пиесата „Влез в час“, която така и не изигра: „Искам някой да ме обича такъв, какъвто съм.“ Какъв беше Андрей Баташов? Знам какъв не беше. Не беше суетен. Иначе все би намерил начин да филмира моноспектакъла си „Секс, наркотици и рокендрол“, който игра повече от 500 пъти при пълна зала. Не беше човек, който искаше да осребри присъствието си в политиката – няколко години като депутат, – иначе не би си отишъл безимотен и безпаричен. Не беше човек, който би направил компромис със съвестта и разбиранията си за изкуство, затова не беше част от никоя доморасла телевизионна, филмова или театрална „групировка“. Беше сам, много сам, и прекалено умен, за да бъде щастлив. Беше обожаван от публиката и от студентите си в НАТФИЗ, а като рицар тамплиер за него честта и доброто дело бяха над всичко. Андрей беше сложна и трудна за разгадаване личност, защото „Препятствията пред мен са в мен самия“, както обичаше да казва. Без претенции да го разгадаем или да бъдем обективни, защото любовта никога не е обективна, разговаряме с Кристина Панова за препятствията в него, за любовта и нейната сянка.

Кристина е такава, каквато я помня от дните, прекарани заедно с нея, Андрей и група приятели в Белград преди 6 години, на концерт на Ролинг Стоунс: красива, мила, излъчваща мека топлина, и да – изглежда ми беззащитна, нещо, срещу което Криси би протестирала енергично и със смях. Спомням си пътуването ни към Белград в един микробус, в който Андрей разказваше вицове и смешки и отпиваше от плоското шише с водка във вътрешния си джоб. Спомням си как на концерта беше на косъм да избухне срещу непознат мъж, който му влезе в територията, как у него за секунди накипя гняв и пак така незабелязано гневът се смени със смях. Андрей беше страстна личност. Спомням си как след концерта, гладни и уморени, търсехме кръчма посред нощ и той беше човекът, който ни заведе в денонощен ресторант и поръча неща, които не подозирахме, че съществуват в световната кулинарна енциклопедия, защото беше познавач на сръбската кухня. После, когато пушехме по цигара пред ресторанта, той разказа за пътуването си до Ню Йорк, което беше предприел само за да се потопи в заведенията за черен джаз. С него можеше да се говори за всичко – за руска литература, за американска психология, за африканска музика, за балканска история. Беше човек с много широк хоризонт и фини рецептори, човек със свободни валенции за приятелство, за изкуство, за любов…
… Кристина разтваря пред мен албумите, в които е събрала 8 години от живота си – грижливо подредени и надписани със закръглен детски почерк снимки. И казва:
„Това са снимки от първото ни море заедно. Аз завърших училище през 1999 г., през 2000-ната станах част от Националния ансамбъл „Филип Кутев“, значи това е лятото на 2001-ва, Созопол. Заедно с Жоро Мамалев и жена му Ели бяхме в Къщата на Народния театър. Андрей и Жоро ни караха да се смеем непрекъснато, беше толкова весело.

А тук? (Андрей носи на ръце Кристина по плажа, целуват се, толкова са красиви и слънчеви.) Той те е носел на ръце тук. Всяко начало е така. Разкажи ми как се запознахте.

Запознахме се на 24 май на сцената на Народния театър. Той участваше в тържествата с авторския си спектакъл „Ритъм“ заедно с момчетата с барабаните. Аз бях на 20 и вече бях танцьорка в ансамбъл „Филип Кутев“. Разминахме се под сцената на Народния театър и си разменихме погледи. После се оказа, че с момичетата от ансамбъла се събличаме в старата му гримьорна. Разменихме и по някоя шега по този повод. Срещнахме се отново септември-октомври и започнахме да се виждаме, един-два пъти в седмицата, разхождахме се, пиехме следобедно кафе.

Как те ухажваше?

Дълго. Не беше от онези мъже, които бързат и искат от първата среща да отбележат точка. Носеше в себе си сдържаност, аристократизъм, нещо рицарско. Пък и беше 15 години по-голям от мен, на 35.

За теб това първа любов ли беше?

Първа любов и първа връзка. Бях абсолютно дете, с брекети на зъбите, с две срещи зад гърба си. Но когато ме питаха наши приятели дали той е първата ми любов, отговарях: не. Първата е балетът, след това – Андрей.
(Кристина е играла балет като малка. „Проходих на палците, които вуйчо ми донесе от Москва – розово сатенени. После родителите ми ме отписаха от Хореографското училище, защото нямаше кой да ме води. Преживях го като трагедия, много плаках. Нешка Робева ме върна от залата на Герена, защото съм била висока за гимнастичка. Но с народните танци всичко си дойде на мястото.“)

Той е бил първият ти мъж?

Да.

Кога се влюби?

Не беше любов от пръв поглед. Нещата се случиха постепенно. Разбрах, че съм влюбена в него в Созопол. Но се чувствах странно – та той беше секссимвол и където и да отидехме, погледите бяха в него. А аз – дечко.