Американската писателка Ванеса Дифенбо печели световна популярност още с първата си книга „Езикът на цветята“. В нея умно, увлекателно и без грам сълзливост се разказва историята на Виктория, която е изоставена от малка, расте по домове за сираци и приемни семейства и има огромен проблем – не може да изпита привързаност към никого. Единственият начин, по който изразява чувства, е чрез прекрасните букети, които аранжира като послания към хората според викторианския език на цветята. Ванеса има опит с такива деца, защото със съпруга си са били приемни родители.
Със съпруга си имате две собствени деца, но сте отглеждали деца и като приемни родители. Защо го правите?
Когато се оженихме, си дадохме обещание, че ще направим нещо смислено с живота си – не искахме просто да бъдем поредната двойка, която се оплаква от света, но не прави нищо, за да го промени. Така че причината да станем приемни родители бе доста философска. След като веднъж поехме по този път, продължихме по него заради чистата любов и радостта от това да имаш невероятни тийнейджъри в своя дом. Синът ни Тревон, който бе с нас четири години – от 14 до 18-годишна възраст, е наистина забележителен млад мъж и нашият живот (както и на биологичните ни деца) стана много по-добър от срещата ни с него.
Има ли в Щатите хора, за които приемното родителство е просто бизнес?
Това е много спорен въпрос. Аз самата съм приемен родител и познавам много други чудесни приемни семейства, за които тази работа е призвание. Тези хора често харчат много повече пари за приемните си деца, отколкото получават от правителството. За нещастие обаче има и такива, които вземат парите, но не правят почти нищо за децата, поверени на техните грижи.
До каква възраст отглеждат детето приемните родители и какво се случва с него след това? Какво се случва с приемните ви деца, които вече са излезли от дома ви?
В повечето щати приемните деца остават в системата до осемнайсетия си рожден ден. Но правителството осъзнава, че повечето от тях още не са напълно готови да влязат сами в живота и в някои щати възрастта е променена на 21. А за моите приемни деца... Тревон, най-младият, сега е първа година в Нюйорксия университет, а най-големият ми син живее в тренировъчния Олимпийски център в Колорадо Спрингс. Подготвя се за участие в олимпиадата през 2016 г. – тренира вдигане на тежести.
Какви трудности срещнахте в ролята си на приемен родител? И как ги преодоляхте?
Повечето трудности нямат общо с това да си приемен родител, по-скоро с това да си родител въобще. Със съпруга ми не бяхме отглеждали и възпитавали тийнейджъри, така че невинаги знаехме какво да правим.
Как реагираха вашите собствени деца на приемните?
Дъщеря ми Грасиела бе само на шест месеца, когато Тревон се премести при нас, а аз бях бременна със сина ни Майлс – така че те не помнят да е имало време, когато са били сами, без по-големите си братя.
Вие самата сте имала и негативен опит като приемен родител. Може ли да споделите с нас нещо повече?
Най-тежкото ми преживяване като приемен родител бе с младо момиче, до което просто не успяхме да стигнем. Тя беше на 16, когато се срещнахме, и ние имахме желание да я осиновим, но тя бе изгубила умението си да се доверява на хората, действаше непредсказуемо и ни беше трудно да я опознаем. Миналото й бе тежко: вместо име на свидетелството й за раждане стоеше изписан номер, бе преминала през толкова приемни домове, че дори не ги помнеше всичките. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я много, а тя правеше всичко възможно, за да саботира нашата любов. И до днес със съпруга ми съжаляваме най-много за това, че не успяхме да осъществим тази връзка и да станем родителите, които тя заслужаваше да има.
В сайта на вашата организация Camellianetwork прочетох, че 25% от децата след 18 г., които излизат от приемни семейства, остават бездомни за 2 години, мнозина попадат в затвора или раждат деца, които изоставят. Как може да се реши този проблем?
Това е трагедия, на която нашето общество не обръща почти никакво внимание. Проучванията показват, че повече от една трета от младежите в приемните семейства така и не завършват гимназия, един от всеки четирима влиза в затвора в рамките на две години след напускане на системата, а по-малко от три процента от тези деца получават образование в колеж до двайсет и петата си година. Нашата организация Camellia Network (www.camellianetwork.org) работи за разрешаване на проблема, като им осигурява финансова подкрепа и възможност за работа. На викторианския език на цветята камелията означава "моята съдба е в твоите ръце". Името на мрежата подчертава вярата, че всички сме свързани. Всяко дарение, което младежите получават, е придружено от една камелия.
Според изследвания липсата на любов и грижа след раждането – дори в рамките на 3 месеца, може да доведе до забавяне на умственото развитие на едно дете. Възможно ли е едно дете с такова разстройство да се промени?
Напълно съм убедена, че може! Много години тежките разстройства на привързаността бяха смятани почти като смъртна присъда. Изследване след изследване показваше как ранните взаимоотношения между бебетата и техните родители (или хора, които се грижат за тях) всъщност оформят мозъчните полукълба и поставят основата за по-късното развитие и поведение на децата – от учебните им постижения и междуличностните отношения до физическото и психическото здраве. Най-новите изследвания на Центъра за детско развитие към Харвардския университет обаче показват, че мозъкът запазва способността си да се променя до много по-късно в живота. В процеса на създаване на нови отношения на по-късен етап в живота – когато се привързваш към наставник или родител, се развива и способността за „презареждане” и свързване на полукълбата в мозъка. Това са обнадеждаващи проучвания за всички, решени да преодолеят травмите от детството си и да се научат да обичат себе си и другите хора в живота си.
Какво ще кажете на българите, които се колебаят дали да станат приемни родители?
Ако не искате да ставате приемни родители, но все пак имате желание да помогнете, подкрепете другите приемни родители! Дарявайте на тези семейства храна, нови дрехи, пари за допълнителни програми и занимания на децата. Или може просто да предложите да постоите при децата някоя вечер, за да могат приемните родители да излязат на вечеря и да си отдъхнат.
Интервюто е направено със съдействието на ИК „Кръгозор“.
Пет процента от продажбата на книгата „Езикът на цветята” ще бъдат дадени в подкрепа на приемната грижа в България. Целта е създаването на мрежи за подпомагане на младежите и в България, каквато е Camellia Network на Ванеса Дифенбо в САЩ.
У нас приемната грижа се въвежда за първи път през 1998 г. от фондация „За нашите деца“, основана от Иванка Шалапатова. В България сега има малко над 1000 приемни семейства, а близо 5000 деца се отглеждат в дом. Има доброволни приемни родители и професионални – които получават заплата и нямат право да работят друго. Заплатата е 130% от минималната за страната – 286 лв. Кандидатите се проучват внимателно и минават задължително през обучение. За приемна грижа се предлагат деца, които не подлежат на осиновяване – родителите им не са се отказали от правата си, но не могат да се грижат за тях.
Със съпруга си имате две собствени деца, но сте отглеждали деца и като приемни родители. Защо го правите?
Когато се оженихме, си дадохме обещание, че ще направим нещо смислено с живота си – не искахме просто да бъдем поредната двойка, която се оплаква от света, но не прави нищо, за да го промени. Така че причината да станем приемни родители бе доста философска. След като веднъж поехме по този път, продължихме по него заради чистата любов и радостта от това да имаш невероятни тийнейджъри в своя дом. Синът ни Тревон, който бе с нас четири години – от 14 до 18-годишна възраст, е наистина забележителен млад мъж и нашият живот (както и на биологичните ни деца) стана много по-добър от срещата ни с него.
Има ли в Щатите хора, за които приемното родителство е просто бизнес?
Това е много спорен въпрос. Аз самата съм приемен родител и познавам много други чудесни приемни семейства, за които тази работа е призвание. Тези хора често харчат много повече пари за приемните си деца, отколкото получават от правителството. За нещастие обаче има и такива, които вземат парите, но не правят почти нищо за децата, поверени на техните грижи.
До каква възраст отглеждат детето приемните родители и какво се случва с него след това? Какво се случва с приемните ви деца, които вече са излезли от дома ви?
В повечето щати приемните деца остават в системата до осемнайсетия си рожден ден. Но правителството осъзнава, че повечето от тях още не са напълно готови да влязат сами в живота и в някои щати възрастта е променена на 21. А за моите приемни деца... Тревон, най-младият, сега е първа година в Нюйорксия университет, а най-големият ми син живее в тренировъчния Олимпийски център в Колорадо Спрингс. Подготвя се за участие в олимпиадата през 2016 г. – тренира вдигане на тежести.
Какви трудности срещнахте в ролята си на приемен родител? И как ги преодоляхте?
Повечето трудности нямат общо с това да си приемен родител, по-скоро с това да си родител въобще. Със съпруга ми не бяхме отглеждали и възпитавали тийнейджъри, така че невинаги знаехме какво да правим.
Как реагираха вашите собствени деца на приемните?
Дъщеря ми Грасиела бе само на шест месеца, когато Тревон се премести при нас, а аз бях бременна със сина ни Майлс – така че те не помнят да е имало време, когато са били сами, без по-големите си братя.
Вие самата сте имала и негативен опит като приемен родител. Може ли да споделите с нас нещо повече?
Най-тежкото ми преживяване като приемен родител бе с младо момиче, до което просто не успяхме да стигнем. Тя беше на 16, когато се срещнахме, и ние имахме желание да я осиновим, но тя бе изгубила умението си да се доверява на хората, действаше непредсказуемо и ни беше трудно да я опознаем. Миналото й бе тежко: вместо име на свидетелството й за раждане стоеше изписан номер, бе преминала през толкова приемни домове, че дори не ги помнеше всичките. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я много, а тя правеше всичко възможно, за да саботира нашата любов. И до днес със съпруга ми съжаляваме най-много за това, че не успяхме да осъществим тази връзка и да станем родителите, които тя заслужаваше да има.
В сайта на вашата организация Camellianetwork прочетох, че 25% от децата след 18 г., които излизат от приемни семейства, остават бездомни за 2 години, мнозина попадат в затвора или раждат деца, които изоставят. Как може да се реши този проблем?
Това е трагедия, на която нашето общество не обръща почти никакво внимание. Проучванията показват, че повече от една трета от младежите в приемните семейства така и не завършват гимназия, един от всеки четирима влиза в затвора в рамките на две години след напускане на системата, а по-малко от три процента от тези деца получават образование в колеж до двайсет и петата си година. Нашата организация Camellia Network (www.camellianetwork.org) работи за разрешаване на проблема, като им осигурява финансова подкрепа и възможност за работа. На викторианския език на цветята камелията означава "моята съдба е в твоите ръце". Името на мрежата подчертава вярата, че всички сме свързани. Всяко дарение, което младежите получават, е придружено от една камелия.
Според изследвания липсата на любов и грижа след раждането – дори в рамките на 3 месеца, може да доведе до забавяне на умственото развитие на едно дете. Възможно ли е едно дете с такова разстройство да се промени?
Напълно съм убедена, че може! Много години тежките разстройства на привързаността бяха смятани почти като смъртна присъда. Изследване след изследване показваше как ранните взаимоотношения между бебетата и техните родители (или хора, които се грижат за тях) всъщност оформят мозъчните полукълба и поставят основата за по-късното развитие и поведение на децата – от учебните им постижения и междуличностните отношения до физическото и психическото здраве. Най-новите изследвания на Центъра за детско развитие към Харвардския университет обаче показват, че мозъкът запазва способността си да се променя до много по-късно в живота. В процеса на създаване на нови отношения на по-късен етап в живота – когато се привързваш към наставник или родител, се развива и способността за „презареждане” и свързване на полукълбата в мозъка. Това са обнадеждаващи проучвания за всички, решени да преодолеят травмите от детството си и да се научат да обичат себе си и другите хора в живота си.
Какво ще кажете на българите, които се колебаят дали да станат приемни родители?
Ако не искате да ставате приемни родители, но все пак имате желание да помогнете, подкрепете другите приемни родители! Дарявайте на тези семейства храна, нови дрехи, пари за допълнителни програми и занимания на децата. Или може просто да предложите да постоите при децата някоя вечер, за да могат приемните родители да излязат на вечеря и да си отдъхнат.
Интервюто е направено със съдействието на ИК „Кръгозор“.
Пет процента от продажбата на книгата „Езикът на цветята” ще бъдат дадени в подкрепа на приемната грижа в България. Целта е създаването на мрежи за подпомагане на младежите и в България, каквато е Camellia Network на Ванеса Дифенбо в САЩ.
У нас приемната грижа се въвежда за първи път през 1998 г. от фондация „За нашите деца“, основана от Иванка Шалапатова. В България сега има малко над 1000 приемни семейства, а близо 5000 деца се отглеждат в дом. Има доброволни приемни родители и професионални – които получават заплата и нямат право да работят друго. Заплатата е 130% от минималната за страната – 286 лв. Кандидатите се проучват внимателно и минават задължително през обучение. За приемна грижа се предлагат деца, които не подлежат на осиновяване – родителите им не са се отказали от правата си, но не могат да се грижат за тях.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
