Четири вариации по темата. Режисьорката и трима от актьорите в едноименния български филм разказват лични истории, свързани с любов, раздели, съдбовни срещи и с мистерията, наречена живот

„Още нещо за любовта“ е дебютът на режисьорката Магдалена Ралчева в пълнометражното игрално кино и е създаден по истински случай. Действието се развива след 1945 г., когато в България се установява комунизмът. Хирургът Руменов (това е първата главна кинороля на Калин Врачански, почти година преди „Стъклен дом“ да го изстреля сред звездите) е изгонен от Университетската болница в София, тъй като е инакомислещ и ученик на още по-инакомислещ, и изпратен за наказание в провинциална лечебница. Там той се запознава с арменеца фотограф Дикран (първата главна роля във филм и за Симеон Лютаков, преди „Седем часа разлика“) и става свидетел на любовта му с красива арменка (Сепиде Делфоруз). След инцидент с избухнала мина Дикран изпада в кома, но чудото на любовта и постоянството на неговата любима го спасяват. После двамата емигрират в Америка, а след много години Руменов отново се среща с тях.
Още от първите кадри става ясно, че нежна женска ръка стои зад целия филм.
Красивите, дълбоки актьорски очи, в които камерата потъва, много често казват повече, казват всичко. Стига да си достатъчно чувствителен и да знаеш, че можеш да заложиш на тях. Две хубави очи могат да направят един филм и съм сигурна, че киноманите (а доколкото знам, Магдалена също е киноман, което не важи за всички режисьори), гледали класики като „Страстите на Жана Д’Арк“ на Карл Теодор Драйер, или „Пречупената лилия“ на Грифит, или по-съвременния „Филаделфия“ на Джонатан Деми, ще се съгласят с мен. Силата на „Още нещо за любовта“ е в лицата и очите на актьорите - Калин Врачански, Симеон Лютаков, и на дебютантката-непрофесионална актриса Сепиде Делфоруз. (Малка роля има и Велко Кънев, който веднага след края на снимките претърпя тежка операция.) EVA реши да ви представи този нов български филм чрез разказани от самите актьори и тяхната режисьорка лични истории, които прибавят още нещо към вечната тема за любовта. Никога няма да ни омръзнат истории за любов, нали така?


Магдалена Ралчева, режисьорката: Живея 25 години в моята любовна история

Винаги се учудвам, когато хората ме определят като романтична. Аз съм човек, здраво стъпил на земята, последователна и методична във всичко. Може да се каже, че това не е най-ранният дебют, но за професията на кинорежисьора всеки дебют е навременен и желан. Вървяла съм към него търпеливо, целеустремено и стъпка по стъпка съм надграждала своите знания, вкусове и възприятия за тази професия. Но пък, от друга страна, съм човек, който по време на пътуванията си по България и света препрочита “Ана Каренина” на iPаd-a си, може пък да съм и романтична?
Завърших кинорежисура през 2005-а в НАТФИЗ. Тогава вече бях омъжена, с две деца. Моята дипломна работа - новелата “Наемателят”, постигна успех в Сърбия, но тук, в България, не разрешиха да бъде показана. Какво да се прави, никой не пророк в собственото си село. Имам няколко документални филма и клипове. Оттогава до момента, в който реших да направя своя първи пълнометражен филм, работих при Иванка Гръбчева, бях неин асистент. Една жена, която притежава най-важното качество за един кинорежисьор: силен характер. Много прецизна и дори педантична в работата си. Филмовата режисурата освен всичко друго е и занаят, така че на нея дължа основните познания и тънкости в тази професия.
Най-често ми задават въпроса: мислиш ли, че има какво още да се каже за любовта? Любовта не може да бъде дефинирана, защото тогава няма да бъде любов. Мисля, че всяка любовна история е уникална и трябва да бъде разказана, ако човек е готов за това. Аз едва ли съм готова да го направя, защото това са прекалено лични неща и не обичам да говоря за тях, но заради филма си ще пожертвам това толкова важно и скъпо за мен пространство. Ще ти кажа само, че още живея в своята любовна история, вече 25 години. Срещнах съпруга си, когато бях ученичка, малко преди абитуриентския си бал. Влюбихме се, но заживяхме заедно доста по-късно. Веднъж, гостувайки на наши приятели, попаднахме на една порутена хижа в Родопите, разположена на най-хубавото място, което някога съм виждала, и с фантастична гледка - хижа „Рай”, и Румен, съпругът ми, реши да я купи. За нея ще ти разкажа по-късно. След това се роди дъщеря ни Лиза. Приеха ме да следвам режисура и малко по-късно се роди синът ни Андрей. Така се наложи да следвам по-дълго от обичайното, но затова пък имах щастието да уча в класовете на Въло Радев и Христо Христов – две от най-знаковите фигури в българското кино, изключителни личности и творци.
Оженихме се, след като се родиха двете ни деца. Но винаги, от първия момент, в който се влюбих в него, знаех, че това е моят мъж. (Румен Ралчев, съпругът на Маги, е известен масон, водач на Ордена на тамплиерите, президент на една от най-големите охранителни структури, ръководи и други благотворителни и обществени организации.) В началото не ни беше лесно - и на него, и на мен. Разлика във възрастта, ситуацията, в която бяхме аз и той, тогава ми се струваше, че целият свят е против нас – една невъзможна и безперспективна любов. Но съм му вярвала безрезервно, а той винаги е стоял зад мен и ме е подкрепял във всичко. Мисля, че на тези прости наглед неща се крепи любовта. Както и на жестовете, които си подаряваме един на друг във всекидневието. Аз живеех на 10-ия етаж и когато нямаше асансьор, Румен ме носеше на ръце по стълбите. Той е силен мъж и в буквалния, и в преносния смисъл, но онова, с което ме спечели, е, неговата способност да обича някого повече от себе си. Винаги съм черпила сила от него; ако разчитах само на своята, не знам дали бих избрала подобно поприще за реализация с две малки деца на ръце. Ето това също е любов - да преливаш енергията и силата си в другия.
Съдбата ни дава знаци, които е хубаво да можем да разчитаме. Залагала съм винаги на интуицията си, все пак съм зодия Рак, и тя за мое щастие рядко ме е подвеждала.
Да бъдеш 25 години с един мъж е карма, така е. Една любовна история не е еднопланова – влюбваш се, жениш се, купуваш апартамент и това е… Ние сме преминали през трудности, през много критични ситуации, през отчаяние и драми, но ето го резултата - имаме сплотено семейство и две прекрасни деца. Не всяка любов, която започва като нашата – с различия, много неизвестни и несигурност, - завършва така щастливо. По-скоро е обратното. Питам се защо има толкова много разбити сърца, защо има толкова нещастни и неудовлетворени хора? Може би защото всички правим една и съща грешка: очакваме някой друг да ни направи щастливи. Някой да ни даде любов. А щастието и любовта са в самите нас, просто трябва да ги открием и най-вече да се научим ги даряваме. Ако сега мога отново да бъда на 18 години, с разума на сегашните ми 43, не бих се опитвала да променям нищо и никого, защото съм убедена, че ако човек вярва в себе си, пъзелът на живота му се подрежда според неговите търсения и очаквания. Най- важното, на което ме научи любовта, е, че човек трябва да е свободен в любовта си. Опитвам се да предам моето усещане за любовта във филма съвсем искрено и непреднамерено. Много хора казват: днес не е лесно да обичаш някого безусловно, във времена, когато всичко девалвира и се материализира. А в годините на репресии и несигурност, времето, в което се развива историята на филма, дали е било лесно? Ето това ме провокира да направя този филм. И тогава, и сега, почти 70 години по-късно, най-важното за един човек е да може да съхрани душата си и да остане верен на себе си. Това е най-голямото постижение, а никак не е лесно.
Ето и още нещо за любовта. Страстта в любовта отшумява, за да даде предимство на приятелството и уважението, и това всички го знаем. Но как да съхраним и него? Разковничето може би е, ако двама души съумеят да не загубят общия език помежду си и да бъдат заедно. Не само да се смеят, но и да мълчат заедно. С Румен обичаме да ходим на театър, да танцуваме, да пътуваме по света. Обичаме да садим дървета и цветя и те учудващо лесно се адаптират, явно имаме „зелени ръце”. Във вила “Рай”, която преобразихме до неузнаваемост, цъфтят над 400 корена разноцветни рози, които посадихме преди няколко години – гледката е наистина разкошна. Това лято засадихме и две липи. Много харесвам това солидно дърво и невероятния му аромат, защото то олицетворява моето детство в най-красивия град - родната ми Стара Загора.
Вила “Рай” е нашият малък рай, нашето бягство от София и ежедневието. Обикновено правим дълги преходи в планината или караме АТВ-та. Палим камината и посрещаме много гости. Там сме обичайно за Коледа и Великден. Местните хора знаят, че могат да дойдат, без да се обадят, дори на тези празници. Щастлива съм да правя хората щастливи. Мечтая си един ден, след години, защото сега все не намираме време, да накарам Румен и да запишем един курс по аржентинско танго. Ще танцуваме – той с борсалино, а аз в рокля с умопомрачителна цепка. Сигурна съм, че ще се справим добре, защото съумяхме толкова години да танцуваме един далеч по-сложен танц – танца на нашия живот.

P.S. Познавам Маги и Румен от доста години. Но си спомням момента, в който разбрах колко я обича той. Бяхме на концерта на “Ролинг Стоунс” в Белград заедно. Тъй като Маги е крехка жена и трудно може да се бори с лакти за пътя си, където и да се намира, а не е и в характера й, Румен я качи на раменете си и оттам Маги изгледа голяма част от концерта. Искрено й завидях.

Ако можеше да поканиш световни звезди за филма си, кои биха били те?
В момента бих поканила Райън Гослинг.
За ролята на Калин Врачански?
Да, Райън Гослинг много ми допада. Холивуд отдавна не е имал такъв актьор с подобен чар и харизма.
А за ролята на красивата арменка?
Бих потърсила по-екзотична жена, да речем Фрейда Пинто, която игра в “Бедняка милионер”.
А за ролята на хубавеца Дикран, изиграна от Симеон Лютаков? Бандерас?
Не, по-скоро… Бенисио дел Торо. Но преди 10 години.
Кои стари филми гледаш вкъщи?
Един от филмите, които обичам да гледам, е “Сибирският бръснар”, макар да не е толкова стар.
Аз - “Хавана”.
О, да, и “Хавана” е прекрасен. Искам също да гледам отново филма на Джузепе Торнаторе “Баария”.


Симеон Лютаков, фотографът Дикран: Любовта ме научи, че егото има нужда от съпротива

Искате да ви разкажа лична любовна история? Ще ви разкажа две – за пустинните пясъци и за Кристина. Те са свързани по странен начин. Попаднах на снимки на Кристина (Кристина Диманова, известен модел, приятелката му - б.а.) в интернет. Написах й мейл с въпрос дали би се съгласила да ми позира. (Симеон Лютаков се занимава професионално с фотография и има няколко фотоизложби – б. а.) Кристина не ми отговори в продължение на една година. Тогава отново й писах, настоявайки поне за някакъв отговор. Този път тя се съгласи, обаче бяхме много заети и двамата и дълго време все не успявахме да се срещнем. Един ден й писах в скайп, че заминавам за Шумен на турне с театъра (Лютаков играе във Варненския театър - б. а.), и изненадващо за мен тя ми отговори, че ще бъде там в същия ден по друг повод. Видяхме се... Толкова се харесахме, че отново отложихме снимането. И двамата разбрахме, че ще имаме предостатъчно време за това. Сега, четири години по-късно, вече имам стотици нейни снимки. Непрекъснато снимаме, това е част от нашата любов. Кристина е студентка по право в УНСС, снимала се е във фотосесии за няколко списания, миналата година спечели политическото риалити на БНТ „Големият избор”. С нея разбрах, че явно през цялото време съм имал нужда от съпротива. Защото ние, актьорите, сме свикнали да сме центърът - нашият живот, театърът, филмите, работата ни. И егото ни, понеже рядко среща съпротива, расте, расте, расте. В моя случай Кристина навреме спря този процес. За добро. Тя направи така, че от артист по призвание се превърнах в артист по съвест. Преди често махвах с ръка и се затварях в моя свят, където по чисто достоевски маниер се случваше доброто и злото. Сега заставам зад себе си и ако се усетя размекнат, силно се ритам по кокалчетата, но не за да падна, а за да остана прав. Кристина ми помогна да стана по-мотивиран.
Не се ревнуваме. Някак това е най-лесното между хора като нас. Ето, тя е модел, снима се. Аз съм актьор... Ако ние започнем да се ревнуваме, ситуацията ще стане взривоопасна. Иначе си правим планове – най-вече каква ще бъде булчинската й рокля и къде по-далеч ще избягаме за сватбата. Тя обаче не иска да ходим в Египет, не мога да я навия. Харесва по-цивилизовани места. Решил съм тайно да подменя самолетните билети в последния момент.
Снимал съм много и всякакви неща, голямата ми страст обаче е актовата фотография. За мен голото тяло е живот, най-естественото нещо на света. Много е странно, че хората в България се кефят на почти голите фолкпевици, а реагират като закоравели пуритани на едно красиво голо тяло.
През 2005-а заминах за Египет. Двете години там промениха живота ми и мен самия. Започнах да се снимам като статист в египетски телевизионни сериали. Успоредно започнах да снимам всевъзможни спортни състезания и събития за кинти. И... така и не успях да се разделя с фотоапарата си. Снимах всичко. Всичко! Оставих се 27-милионният Кайро и пустинята буквално да ме погълнат. Имам хиляди снимки, показал съм само мъничка частица от тях. (Преди две години във Варна той показа най-голямата си досега самостоятелна фотоизложба, озаглавена „Пясъчен човек“, плод на двегодишното му пребиваване в Египет - б. а.) Мога да говоря с дни, защото това, което се случи между мен и тази земя и хората, които живеят там, също е като любовна история. От друга страна, знам колко много не съм успял да уловя или съзнателно съм пропуснал. Ето това например - „Изворът на Клеопатра“ в оазиса Сиуа. Само пясък и нищо друго. Дюни, безветрие и тишина, топъл естествен басейн, в който си потопен гол, а навън е четириградусова януарска нощ. Колко са големи звездите в пустинята! Честно, не ми мина и през ум да извадя фотоапарата от раницата. Всъщност когато се върнах от Кайро през 2007 г., се отдадох освен на работата си – театъра, графичния дизайн – и на грижи за дъщеря ми. Лиа обаче не след дълго замина да учи в чужбина. Раздялата ни беше тежка, но сега съм спокоен. Тя танцува балет, като майка си, свири на пиано, рисува уникално, говори три езика и нищо от това не й тежи, щастлива е и ще намери пътя си. Щастлив съм, че Кристина и Лиа се разбират много добре. Прекарваме шеметни лета, когато дъщеря ми си идва в България, а аз имам чувството, че съм с две деца.
В Кайро може да видите изключително красиви мъже и жени. Те са различни от всички други араби. Може да срещнеш дори синеоки. В Кайро жените си ходят съвсем нормално облечени, като в Европа, но в останалата част носят фереджета и виждаш само очите им. Това много ме ядосваше, защото исках да видя лицата им. Спомням си едно момиче, което продаваше някакви гердани. Купих един гердан и я помолих да ми покаже лицето си за секунди, за да я снимам. Тя отказа. Купих още един и й обясних, че искам да я снимам и после изчезвам и никога никой от нейните хора няма да разбере, че ми е показала лицето си. Тя отново отказа. Купих всичките гердани. Тя прибра парите и си тръгна. В един момент ме извика. Обърнах се, тя ми показа лицето си наистина за секунди. Но все пак успях да я снимам. Беше лице на момиче, непознало грима и без нито едно премахнато косъмче. Много красива!
Пустинята... Виждали ли сте кафяво небе? Такова става небето там понякога, когато финият прах, който се носи над пустинята, се вдигне и се наслои върху облаците. А ако стоите на едно място цял ден например, ще видите как светлината рисува един и същ пейзаж по съвсем различен начин. Или представете си пясъчна дюна висока колкото Витоша... Ей такива неща можете да видите там.
Върнах се друг човек от Египет, много променен. Все още имам приятели там. За арабите дадената дума е повече от закон. Щом веднъж са те допуснали до себе си и са ти станали приятели, са готови на всичко за теб. Ето например моят приятел Насер... С този човек се запознах в пустинята, вършили сме всякакви щуротии заедно. И той ми каза веднъж: „Саймън, ако някога имаш нужда от каквато и да е помощ, където и да се намираш, ми се обади. Аз ще дойда и ще ти помогна.“ Ето и сега настръхвам, като си спомням думите му. На него дължа и разказа за една от най-романтичните любовни истории, които съм чувал. Разказвал съм я много пъти, ще я разкажа и сега. От малък Насер бил влюбен в едно съседско момиче и непрекъснато обикалял около дома му. Да се случи нещо между тях било невъзможно, тъй като той бил беден, а тя от сой и съответно трябвало да се омъжи за човек от своята черга. Когато влязла в пубертета обаче, техните я скрили и тя въобще не се показвала. Един път само Насер успял да я зърне и видял, че вече са я покрили с фередже. Това било всичко. Тази простичка, сантиментална история за една невъзможна любов така ни трогна всички, които я слушахме, че ни се навлажниха очите. И аз изведнъж реших да му помогна. Казах му: ама чакай, как така ще се отказваш, намери й телефона, изпрати й есемес, пиши й колко много я обичаш. И Насер изведнъж посърна, взе да мрънка нещо. Тогава разбрах, че съм оплескал всичко с моите телефони и есемеси. Човекът нямаше нужда от това, нито имаше нужда от някакъв хепиенд. Той искаше своята приказка – тъжна, драматична, но все пак приказка. Всички се нуждаем от приказки.
Проектът на Магдалена Ралчева „Още нещо за любовта“ ми хареса най-вече тъкмо заради приказната, почти мистична любовна история, която разказва. И разбира се, защото героят ми Дикран е фотограф. Бях много впечатлен и респектиран от начина, по който Маги ме избра за ролята на Дикран. Тя постъпи безкрайно уважително към мен, спечели ме за цял живот. Дойде до Варна, гледа постановки, извика някои от нас, актьорите, на дълъг разговор, после пак гледа наши спектакли. След което ме покани за една от главните роли. Беше страхотно от нейна страна, защото нас обикновено ни уведомяват за някакъв кастинг, привикват ни... Мисля, че българският зрител отдавна не е гледал точно такъв тип филм.


Сепиде Делфоруз, красивата арменка: Искам да изживея любов като тази на мама



Името ми Сепиде означава зора на фарси, езика на персите, който говорят в Иран. Сепиде Барджасте Делфоруз е цялото ми име. Майка ми и баща ми са родени в Иран, а аз - в Пловдив, където двамата са били студенти по медицина. Аз също съм лекарка, избрах дерматологията като специалност. Един мой познат от предаването „Вот на доверие“, където съм участвала, ме запозна с Маги Ралчева. Тя ми разказа за филма и за ролята, явих се на кастинга заедно с едно арменско момиче и само след два дни ме поканиха на втори кастинг – вече беше ясно, че ще съм аз.
Не съм мечтала и мислила за реализация в киното, а изведнъж се оказах в светлината на прожекторите. И то не като статистка, а като едно от главните действащи лица. Когато казах на родителите си, мама се разплака. От радост, разбира се. Не си давах сметка с какво се захващам. Трябваше да се науча да пея арменски песни, да танцувам арменски танци. Не ми беше трудно, в Пловдив от малка съм общувала с арменци и винаги съм се удивлявала колко общи неща има между тях и нас, иранците. А и обичам музиката, танците, поезията. И киното също обичам вече не само като зрител, а и като участник – в момента започвам да снимам в друг български игрален филм, избраха ме с кастинг за малка роля.
Когато завърших медицина, се колебаех дали да не избера специалността на майка и татко – те са успешни акушер-гинеколози. Но избрах дерматологията, тя повече приляга на една жена, а и е свързана с нещо, към което съм пристрастна - естетиката.
В Пловдив първо проговорих на български, после научих и фарси. Детството ми мина между Пловдив и Машхад. Година-две тук, после пак толкова при лели и баби там. Всеки път трябваше да си припомням другия език.
Бях само 5-6-годишна, когато, връщайки се от Иран, един ден се натъкмих и излязох от общежитието, за да се разходя сама из Пловдив. И се загубих! Паниката ме обзе и ме парализира - не можех да си спомня и дума български, само плачех и не можех да обясня къде живея и кои са родителите ми. Спомням си, че накрая се озовах в районното заедно с няколко циганчета, прибрани за кражба. Разрешиха ми да се обадя по телефона и извиках татко да ме прибере. Когато се върнах вкъщи, мама беше съсипана - търсили ме из общежитията, по всички болници и полицейски управления.
Друг шок от детството ми, свързан с честите прелитания между два континента и две култури, беше първият учебен ден в иранско училище, след като бях изкарала първи и втори клас в българско. Забрадиха ме и ме заведоха в училище. И аз, виждайки над 500 забрадени момичета и забулени учителки, се разревах неудържимо. Трябваше дълго да ми обясняват и да ме убеждават, че така трябва в Иран, такъв е законът и редът.
Бях на 10 години, когато родителите ми решиха да се върнат в родината си и да работят там. Бързо обаче се адаптирах към новата среда и завърших класа с пълно отличие. Както впрочем и гимназия.
Мечтаех да продължи образованието си в чужбина. Учех усърдно немски с намерението да кандидатствам освен в България и в Германия. Но когато ме известиха, че съм приета в България да следвам медицина, не се поколебах нито за секунда, сънувах Пловдив.
Днес, когато пътувам в Иран да видя родителите си, свиря на моето старо пиано, вземала съм години наред уроци по музика. Трябват ми само два-три дни да си възстановя техниката, за да свиря любимите си класически пиеси. Тук, в България, започвам деня си с музика, дори още преди да си приготвя кафето. Харесвам мистичната музика на Оливър Шанти и наситената с нега и нежност музика на суфите, изпълнена на ней и даф (флейта и нещо като перкусия - б. а.).
Един от най-тежките моменти в живота ми беше смъртта на баба по майчина линия. Казвах й „момон“, това нещо като галено име за майка. Само с нея, отгледала с огромна любов шест деца и осем внуци, можех да споделя, че съм влюбена. И с дневника си. Той стана цяла книга, така набъбна от откровенията ми, които нямах смелост да споделя с обекта на чувствата си, докато бях на 17. Впрочем обаждах му се няколко пъти по телефона, но под измислено име. И толкова. Чак когато завърших гимназия, се осмелих да си призная. И тогава се състоя първата ми голяма и романтична любов. Излизахме заедно, докато една година бях студентка в специалността компютърни системи. Летяхме... Бяхме обаче много млади и незрели, за да скрепим отношенията си с брак, не бяхме си намерили пътя...
Когато приятелят ми разбра, че заминавам да следвам медицина в България, се почувства дълбоко наранен. Не беше готов нито да ме последва, нито да се раздели с мен. Все пак избра да остане в Иран. За разлика от баща ми, чиято любов с майка ми преобърнала живота му на 180 градуса.
Татко бил художник, при когото мама, още ученичка, ходела на уроци по рисуване. Влюбил се в нея и когато тя му съобщила, че заминава да учи медицина в България, той зарязал всичко и я последвал, също записвайки се за студент в Медицинския институт в Пловдив.

Б. а. Сепиде носи у себе си Иран с поезията на Фирдоуси и Омар Хайам, с книгата на Хафез, нещо като свещено четиво за всички наследници на древните перси. Все още не знае дали ще се върне да практикува специалността си там, дали ще тръгне към някоя друга чужбина, или ще остане в България. Може би зависи от любовта – тя или ще я задържи, или ще я повлече в друга посока, стига да е голямата, истинската и смелата, можеща да издържи на времето, разстоянията, изпитанията и различията, способна дори да изтръгне любимия от лапите на смъртта, така както се случи с героинята й във филма ...

Кой е любимият ти цвят?
Синият, свързвам го с морето, с небето, със свободата. Може би е заради зодията ми Риби, но дори и стаята ми беше в синьо навремето.
Предпочитаният от теб вкус е?
Лютото, толкова обичам люто, че се страхувам да си купя буркан с люти чушлета, изяждам ги веднага, направо злоупотребявам.
Как пиеш кафето си?
С фреш от грейпфрут – двете поотделно ме зареждат с енергия и свежест.
Поддържаш ли форма с някакъв спорт?
Не точно, иначе карам колело, тичам в Южния парк.
Как се грижиш за красотата си?
С тотална слънцезащита – ползвам продукти с много висок фактор. Убедена съм, че слънчевите лъчи са първопричина за стареенето на кожата.
Имаш ли нещо против пластичната хирургия?
Не, защо да имам? В Иран доскоро се смяташе, че е светотатство момичетата до 18 години дори да си махат мъха по лицето. Сега вече не е така и жените се възползват от всички възможности за разкрасяване.
Готвиш ли?
Рядко, но много обичам. За гости например правя агнешко или свинско с патладжани на фурна. Подправя се със сухи резенчета лайм, които си купувам, като ходя в Иран.
Имаш ли любима игра?
Да, на табла, баба ме научи.
Страхуваш ли се от нещо?
От неизвестността. И от високи и стръмни стълби.
Идеалът ти за мъж?
Със самочувствие, с подход към хората, без комплекси. Да не е дребнав, да е широко скроен и да приема и прощава.
Кой филм си гледала повече от един път?
„Дух“, „Изворът на живота“, „Полет над кукувиче гнездо“.
А книгата, която препрочиташ, е?
„Шахнаме“, персийската история на царете.
Вярваш ли в късмета?
Да, но не играя тото. Филмът „Още нещо за любовта“ ми дойде като от небето – не съм го търсила.


Калин Врачански, дисидентът д-р Руменов: Любовта прекроява съдбата, дори и да не се сбъдне

От филма на Магдалена Ралчева зрителите ще научат, че съм романтичен, което не е ново за никого – аз и в „Стъклен дом“ играя долу-горе себе си, борейки се за любовта си. Но в „Още нещо за любовта“ е първата ми централна роля в пълнометражен игрален филм. Не помня кой ме подтикна да се явя на кастинга, няколко години са минали оттогава. Мина първият кръг за ролята на д-р Иван Руменов, извикаха ме на втория, което означаваше, че шансовете ми са нараснали. Току-що се бях върнал от Гърция и бях така изгорял, че никакъв грим не можеше да прикрие червенината на кожата ми и да й придаде онази аристократична бледност, присъща на интелектуалците от средата на миналия век. Но Маги Ралчева ме извика, за да ми каже, че получавам ролята на доктора, чиято съдба е прекроена от инакомислието му по време на социализма.
Беше предизвикателство за мен тази роля, готвейки се за нея, говорих с хора, познавали д-р Руменов, все пак трябваше да играя реална личност, макар и в художествен филм. Удоволствието да снимам с Мони Лютаков, с Чефо Щерев и Йосиф Шамли бе допълнено от изненадата Сепиде. Интересна е тази иранка, забелязах я още на кастинга сред многото явили се кандидатки, не се учудвам, че Маги Ралчева я избра, много е екзотична.
Не обичам да разказвам за себе си, така че нямаш шанс да ти представя филма „Още нещо за любовта“ с лична история. Моята идеална представа за хармония между двама души се покрива с истински случай с мой братовчед – още от училище той имаше връзка с момиче, с което след 12 години заедно преди 4 години сключи брак. При това не през цялото време бяха един до друг – тя пътуваше много, за по половин-една година живееше в чужбина. Това заради професията й. Но явно тези двамата се намериха от раз и нито веднъж не се разклати лодката на любовта им.
Зная обаче от моя агент Мила истинската история на друг един българин, за когото бил сниман документален филм от ВВС. Тя е повече от филмов сценарий, такова нещо не можеш да измислиш и съм твърдо решен един ден да снимам този филм. Героят е инженер и добрият му френски език му дава шанс за някакво пътуване във Франция. Където обаче среща и се влюбва безумно в примабалерината на Парижката опера. Случката е някъде от 50-те години, така че двамата от запознанството си нататък могат да общуват единствено чрез писма. Французойката е готова да напусне Париж и кариерата си, за да дойде в България и да се омъжи за любимия си. Той обаче, имайки много по-реална представа за ситуацията у нас по това време, я възпира, обещавайки й, че той ще намери начин да стигне до нея и да се съберат. Оттук нататък започва една страхотна одисея за българина. Той седи с часове скрит в храстите покрай границата с Югославия тогава, за да установи ритъма, с който минават патрулите с кучетата покрай бодливата тел. Шанс му дава разразила се буря, от която кучетата се плашат, и той успява да премине незабелязан на сръбска територия. Спира на автостоп един товарен камион и при проверката от пътната полиция казва, че е български турист. Минава още много километри на автостоп, като целта му е Триест и границата с Италия. Прекосявайки някакъв военен полигон, бива ранен. Случайни хора го прибират и се грижат за него, съчувстват му, трогнати от историята за любовта му и желанието му на всяка цена да стигне до нея. Никой не го предава на официалните власти. Известно време живее в много бедно мюсюлманско семейство с осем деца, късат от залъка си, за да му помогнат. Най-накрая след много перипетии стига до Словения, където го свързват с една жена, която организира канал за бежанци. Без да му обяснява много-много, тя го качва в автобус, който трябва да премине в Италия. Нашият човек обаче вижда, че автобусът е пълен с военни, и се връща. Преди да разбере, че те са лекари и пътуват под знака на Международния червен кръст. Както и да е, при следващия опит успява – нареден на опашката пред караулката, маскиран с черни очила, се тресе от ужас при проверката на документите, знаейки, че неговите са фалшиви. В крайна сметка го пускат. Италианците го изпращат в бежански лагер. Малко след това го преместват в подобен, само че в Рим.
Един ден в лагера идват някакви високопоставени дами, аристократки, които се занимават с благотворителност. Една от тях е силно впечатлена не само от външността на българина, явно той наистина е бил красавец, но и от брилянтния му френски. Дала му пари за дрехи, визитната си картичка и го поканила на прием в дома си.
Можеш ли да си представиш как таксито, което той наел и му дал визитката на италианката, спряло пред вила Боргезе? Или как по време на този прием въпросната дама го запознала не с друг, а с папата? Който пък, впечатлен от историята му, от неговата висока култура и ерудиция, го взел да живее в собствената си резиденция във Ватикана!
Шест месеца по-късно българинът се осмелил да поиска да бъде прехвърлен в Париж. Божият наместник на земята обаче не можел да го изпрати другаде освен в Ню Йорк, ползвайки собствени връзки и възможности за влияние. Това, уви, било краят на любовната история, с която започнало всичко! И началото на друга една, но с хепиенд.
Този мъж прави суперуспешен бизнес в строителството в Щатите. Основава компания, която в един момент е втората по големина в бранша в САЩ. В момент, когато държавата там реституира земи на индианските племена, той ги представлява. Създава семейство, има деца. И едва преди няколко години си отива, много възрастен, но реализиран и щастлив, макар и не с голямата любов, която преобърнала живота му. 

Б .а. Всичко това Калин започва да разказва, идвайки от снимки на сериала „Стъклен дом“, сваляйки от главата си подобното на чалма нещо, което носи под каската за мотор, разкопчавайки ципа на дебелото си яке и поръчвайки си един сок от бъз. А, пропуснах и непрекъснатото поглеждане на часовника – времето му е кът, а тъй като и закъсня, имаме 20, а не обещаните от пиарката му 30 минути да поговорим, преди да отиде на репетиция в театъра. Затова се налага да продължим и пак гледаме програмата, за да „откача“ още час – за продължението на историята.