По-горе написах, че би било страхотно да гледате „Историята на Кристофър Робин и Мечо Пух“ заедно с децата си. Обаче истината е, че дори ако решите да отидете без тях, пак ще ви се наложи да вземете едно дете със себе си, да го извикате по спешност – детето, което сте били преди колкото-толкова години. Няма начин то да не подаде рошавата си глава отнякъде – дори и ако сте го оставили да спи дълбок и дълъг зимен сън.

Тъжно му става на човек като гледа Юън Макрегър в ролята на вече порасналия Кристофър Робин с някак нещастния му сивкаво-кафяв костюм и глупавото му куфарче (толкова глупаво, че дори празно гърненце от мед е по-смислено от него), затънал в блатото на средната възраст, на отговорностите и безкрайните дела за вършене. Той е уморен до смърт от живота си, нещастен, обърнал гръб на мечтите си и забил нос в делниците и с една дума – дълбоко сдухан (слава на жаргона!) И изведнъж в живота му се завръща неговият най-добър приятел от детството – едно мече с много малко ум, но с много голямо сърце, самият Мечо Пух, който скоро отново го вкарва в правия път с помощта на останалите от бандата – меланхоличното магаре Йори, милият и плах Прасчо, Тигъра, дето все едно е вечно на енергийни напитки, Бухала, Кенга, Ру. Пух е толкова сладък със старото си червено пуловерче, вечно изцапаната си с мед муцуна и добрите си очи! И толкова ти се иска да го прегърнеш. С желанието за прегръдка, за докосване до любимата ни мекичка плюшена играчка е пропит целият филм. Това желание е неговият таен код. Сякаш бедното, измъчено от стрес и състезания от всякакъв род цивилизовано човечество вече много рядко си позволява толкова простичко нещо като прегръдката. А прегръдката е всичко – приятелство, топлина, интимност, доверие, нарушаване на така свещеното ни лично пространство, дето никой не трябва да го приближава, това пък кой го измисли! Тъжно да му стане на човек за нас!

Та този филм е такъв – сладък като мед! Мекичък и нежен като... като пух. Смешен. Чист. Комбинацията от актьори и анимирани герои е очарователна и някак съвсем естествена. Праволинейният и безхитростен сюжет си е съвсем на мястото, понеже в крайна сметка се оказва, че не само Мечо Пух е едно мече с много малко ум, но и Кристофър Робин се е превърнал във възрастен със също толкова малко ум, а може би и ние, зрителите, сме точно като тях. Всички сме си все пак глупави в определен смисъл, нали? Нека поне да си го признаем.

Разрешено е да плачете и подсмърчате. „Историята на Кристофър Робин и Мечо Пух“ иска от нас да преживеем този катарзис – да престанем да се страхуваме да бъдем сантиментални, да си позволим да потъгуваме, да свалим бронята си на възрастни, калени от житейския ни опит, от болката, която всеки от нас е преживял и да видим кои сме.

А ние - да, всички ние - всъщност сме Кристофър Робин.