„Изключителният: Моят Годар” не е биографичен филм. Дори не е точно да се каже, че разказва за любовта между един от колосите на т.нар. „Нова вълна” във френското кино през 60-те, големият режисьор Жан-Люк Годар и втората му съпруга Ан Вяземски. По-скоро филмът е нещо като „биография на епохата”, свидетелство за времето и „христоматия на киното на ранния Годар”.

Годината е емблематичната 1968 г. Жан-Люк Годар, момче от богато семейство на банкери, който е заложил не една и две семейни ценности, за да спонсорира маниашките си филми, вече е на 37, култова фигура в света на киното и вече е създал най-известните си (и до ден-днешен) филми „До последен дъх”, „Алфавил”, „Мъжки род, женски род”, „Презрението” и др. През 1968 г. в Европа – Париж и Прага най-вече, но също и Рим – и в Америка (след убийството на Мартин Лутър Кинг и във връзка с войната във Виетнам) се разразява истинска буря, в която най-общо младите хора възстават срещу консервативните и/или авторитарни модели на управление. Годар е женен за актрисата Ан Вяземски и сякаш всичко в живота и кариерата му е наред, но изведнъж разбира, че когато всичко около него ври и кипи, той не може да продължава да прави същите филми за мъже и жени, и любови, било то и болезнени, и други подобни сюжети. Иска да прави кино за онова, което се случва около него, а не за измислиците, които се въртят в собствената му глава. Иска камерата да бъде неговият пистолет, неговото оръжие, което ще взриви и промени света – нещо такова. 60-те години са изпълнени с патос и лозунги, такова е времето.

Мишел Азнависюс е направил филма си обаче не само с възможно най-малко патос, но и с лека и изпълнена с любов ирония към героите си, най-вече към Годар. Един пример: Годар (в ролята Луи Гарел, четете за него по-долу) и Ан (в ролята е Стейси Мартин) правят секс. Той често спира и й обяснява някакви дълбоко философски неща за киното и обществото, които го вълнуват в момента. В един момент на нея й писва и му казва: „Замълчи!”. Тогава той наистина спира и й отговаря: „Затова ли измислихме звуковото кино? За да мълчим?” В контекста на откровената секссцена диалогът е смешно нелеп и дори абсурден. Всъщност вътрешният монолог на Годар, който чуваме отвреме на време, е изпълнен с брилянтни фрази и дори лафове, някои от които съм цитирала по-долу. Филмът е очарователно заразе́н с духа на времето, в което е потопен – модата, типажите, начина на изразяване – но още по-привлекателното в него е, че е направен в стила на филмите на Годар. Сякаш е събрал есенцията на този стил, оставил я е леко да ферментира, а после ни я поднася и ... тя е сладка като мед за всеки киноман. Да, не е съвсем Годар, но все пак има много от него – неговото усещане за жената и женското тяло, неговата специфична чувственост, визуалните му експерименти, многото свръхдетайли, френската елегантност, която е неповторима...

Прекрасният Луи Гарел („Мечтатели” на Бертолучи) в ролята на Годар успява да бъде секси дори в скучноватите костюми и с дебелите рогови очила. Секси е дори, когато стои около пет минути чисто гол пред камерата, което не е по силите на всеки мъж. Какво да се лъжем – дори във времената на #metoo и #time’s up хиляда пъти по-често гледаме във филмите голи жени, отколкото голи мъже. Може би за добро. Но на Гарел голотата му отива. Секси е, без да ти минава през ум да го определиш като секссимвол.

Прочетох, че истинският Жан-Люк Годар, който в момента е на 87 години и все още снима филми, бил казал, че този филм на Азанависиюс е голяма глупост. Предполагам, че и никой не е очаквал от него да каже нещо друго – Годар е един от големите чешити в историята на киното, която така или иначе е пълна с чешити.

Аз го усетих точно така, както усещам и киното на Годар – артистично, нахално, рафинирано, забавно, а често и досадно. Вие преценете сами.

Ето и някои от най-готините, според мен, цитати от филма:

 - „Моцарт умрял на 35 години и добре е направил”

 - „Младостта има правото да се заблуждава.”

 - „Време е за революция, после ще се обичаме”.

 - „Никога не благодари на полицай!”