След като гледах „Балкански синдром“, нямах нужда от нищо – нито от храна, нито от вода, нито от сън. Това е... Театър! Удря те в стомаха, в сърцето, в слабините, в мозъка. Театър!

Мариус Куркински приключи 2010-а с три поставени и аплодирани спектакъла - „Отворена брачна двойка“, моноспектакъла „Български разкази“ и „Балкански синдром“. Така че той непрекъснато имаше ту репетиции, ту премиери и не му беше много до интервюта.
За снимките го вземаме от жилището му, намиращо се до Орлов мост. Мълчалив е в началото. Очите му са зачервени (обаче толкова хубави, толкова силни!). Предишната вечер е имал представление. Не му се снима много-много. Добре че с Калин Руйчев се познават – работили са заедно много пъти. Държи да няма външни хора на снимките. „Знам ли, може да тръгнат да ме замерят с домати! По-добре само екипът.“ Не успяхме да затворим Farenah Concept само за нашите снимки, но разбира се, никой не го замеря с домати. Подробно ме разпита как точно ще бъде облечен, много подробно. Затова след края на снимките вече имах въпрос.
Толкова ли е специално отношението ти към дрехите?
В живота нямам никакво специално отношение към тях, виждаш. Въобще не ме интересуват, може би по-късно ще се появи някаква такава суета. Но за сцената... Това е различно. Аз съм измислял сам костюмите за някои от спектаклите ми. Много е интересно, особено когато има епоха, голямо ровене пада.
В „Балкански синдром” има една сцена, когато простакът излиза и започва да вика: „Кви са тия вълци?! Аз за това ли съм дал 3 лв. Да гледам вълци!“ И се появява Музата на театъра, докосва го и търпеливо му обяснява: „Това не са вълци! Има подтекст, не знаеш ли какво е подтекст? Не сте ли го учили в училище?“ И той сякаш за частица от секундата се заразява и започва да повтаря: „Театър! Театър!“
Тази промяна е голямата цел. Тази сцена в „Балкански синдром“ ми е една от любимите. Как човекът с един друг тип мислене, да го наречем по-ограничено, в един момент може да прогледне, да разбере, че светът би могъл да бъде и друг, че към него може да има и друга гледна точка. Задачата на театъра е да накара едни хора да слушат. Това е много. Ние себе си не слушаме, какво остава за този до нас. А за мен това е същността на човешката природа – да умееш да се вслушваш. Да седиш два часа в един салон и да приемаш чужда идея е висша форма на толерантност.
А възможно ли е наистина театърът да промени някого?
Да, бил съм свидетел, най-вече с актьори, как работата върху дадена роля ги променя. Ако работиш върху дадена роля и тя не оставя следа в душата ти – значи не си добър професионалист. Ако не те кара да се промениш, поне да те накара да почувстваш копнеж за промяна... Аз със себе си имам такъв проблем. Бих искал да си живея на сцената и да не я напускам никога, там да си съществувам. Не съм хубав човек извън нея. Не се харесвам. Извън сцената не правя достатъчно добри неща, не помагам достатъчно... С близките си би трябвало да съм в по-достойни отношения.
Това, което казваш, не е ли маска?
Наистина го мисля във всеки случай. Ние имаме нужда от маските си. Ако човек тръгне сред хората с истинското си лице и същност, това ще бъде много непочтено към останалите. Те не бива да виждат един пореден ужас. Защото във всеки човек има тъмна страна, отвратителна. И ако ние занимаваме хората с тази ни страна ей така, без да му мислим, това е варварство. Варварите са се държали така, те не са скривали дивотията си. Трябва да спестяваш себе си на хората.
Има ли човек, на когото не спестяваш себе си?
Да, имам 1-2-ма близки приятели, които са ме виждали в най-открито състояние и които ми помогнаха много във важни моменти.
А родителите ти?
Те са много хубави хора. Не съм усетил какво е това да бъдеш възпитаван или обичан. Те дори не са ми показвали, че са ме обичали. А съм бил обичан много. Това е най-висшата форма – да се чувстваш обичан, без някой да ти го казва, натрапва или да иска ответ. Вече ми остана само баща ми... жив, тоест на този свят. Но моите родители... Те са представители на обикновения човек в България. На човека на света, ако мога така да кажа. На онези хора, които живеят, без да се изтъкват, и така нататък. Двамата се обичаха много, до дълбока старост.
Защо първо каза „жив“, а после се поправи „на този свят“?
Защото усещам и майка ми като жива, хората не умират така за близките си. Тя е в мен и навсякъде, във всяка моя мисъл, във всичко, което правя.
Сънуваш ли я?
Не искам да занимавам хората със сънищата си. Като млад сънувах повече, сега – по-малко. Това са човешки неща, донагласявания... забутани мисли из мозъка, илюзорни... Може би има сънища, които са съдбовни и пратени от отвъдното, но са рядкост и са събития от друг тип.
Има ли човек или ситуация, които са те изненадали напоследък?
Нищо освен някои неща в мен. Трябваше повече да се науча на добър, скромен, хубав живот. В театъра всичко е чудесно. Може би това е някакъв дар за мен, не знам с какво съм го заслужил, там всичко се реже като с нож – като вляза в театъра и затворя вратата зад себе си, а цивилизацията остане отвън. Там съм аз, това е моята душа.
Казваш, че трябва да се научиш да бъдеш сам в живота.
Да, да не изисквам непрекъснато да имам причина за щастие. На сцената го имам в най-пълна степен. Не искам да звучи егоистично, но най-добрата и най-точната среща с мен може да се случи в театъра, на сценичното пространство. Заради това живея.
Май доста се ужаси от първоначалната идея да те снимаме в заведение?
Да, аз по принцип се ужасявам от мига, в който хора, дошли в заведение – да хапнат, да се видят, да си говорят... И изведнъж влиза пак Мариус Куркински да се прави на интересен, с някакви хора около него да го снимат, да го гримират... Не знам, това е досадно за другите.
Реших, че не обичаш заведения.
Не, не, обичам. Ходя. В последните години ходя много. Не се храня в къщи, предпочитам да съм с хора. Сега май малко ми омръзна и ще поспра. Обичам да ходя. С актьори. След спектакъл, след репетиции. Не може да не се седне някъде и да не се продължи да се говори за театър, за репетициите, за това, което предстои. Говорим си с реплики от спектакъла. А след моноспектакъла трябва задължително да отида някъде, не мога да остана сам - заради адреналина. Мечтата ми е да мога, но засега все още не мога. Един ден... Много съм щастлив, че направих този моноспектакъл „Български разкази“ – по народни приказки, автентични разкази и по разказа на Ангел Каралийчев „Росенският каменен мост“. Много съм радостен, че отново съм на сцена след година и повече отклонение поради лични причини. Надявам се повече това да не ми се случи. През май поставих камерния спектакъл „Отворена брачна двойка“ в Театър 199 с Рени Врангова и Веселин Анчев. През октомври излязоха и „Балкански синдром“ в Малък градски театър, и моноспектакълът „Български разкази“, който е копродукция между Пловдивския театър и продуцентска къща „Артишок“. И за трите спектакъла няма билети. Различни видове театър, много добра година за мен като професионалист. Защото в личен план бе почти пагубна – и заради смъртта на майка ми, и не само, но не искам да говоря за това.
Как празнуваш?
Бурно и шумно, с приятели. Обичам да се смея, да се забавляваме. Измисляме си ситуации, в които можем да изкараме цяла нощ. Не обичам да пътувам, не обичам да си планирам почивката. Къде ще бъда на Нова година обикновенно решавам на 31 декември към шест и половина вечерта. Все някъде има някакви хора, които са се събрали. Абе не обичам тези приоритети на съвременното общество – да си планирам лятото, да имам някаква „дестинация“... Всичко това ме отвращава. Аз пътувам вътрешно. Не обичам да ходя в чужбина, не ми се ходи. Не искам да виждам забележителностите на света. Искам някой да ми разказва за тях. Бих разбрал по-добре дадено място от разказа на човек, който ми е приятел, чийто живот познавам. И така, съотнасяйки онова, което знам за този човек, с онова, което той ми разказва за мястото, ще разбера всичко по-добре... Като се замисля, може би имам желание да отида единствено на Северния полюс. Това ще е нещо много различно – Северният полюс. За няколко секунди, да видя в какво състояние изпада човешкият организъм при тези условия.
Как мислиш, знакови ли са ужасните неща, които се случиха с Христо Мутафчиев, смъртта на Андрей Баташов?
Случва се това, което Бог е рекъл. Сигнал е, че хората на театъра са подложени на стрес. Ти трябва да отдадеш всичко от себе си на сцената, а в живота не получаваш нищо. Само хаос. В „Балкански синдром“ нарочно реших да работя с младите актьори от трупата на Малък градски театър, макар че възрастово те не отговарят на героите на Станислав Стратиев. Те са децата, родени по времето, когато са писани текстовете на Стратиев. И си мисля как сега това поколение преждевременно се състари от ужаса на този наш преход. Това поколение беше ощетено. Говоря за обикновените хора, те трябваше да бъдат много силни, за да оцелеят през прехода. Това никой никога няма право да забравя.
Има ли нов текст, който те вълнува?
В момента имам три спектакъла и съм много щастлив, че сред тях имам и жив моноспектакъл. За мен моноспектакълът е като дом, в който да се прибирам, иначе съм бездомник. Търся история за кино. Най-щастлив се чувствам, когато работя с актьори и непосредствено в момента, когато свърши моноспектакълът. Умирам за актьорите. Да се срещаме, да говорим. Да излизаме извън театъра и извън театъра да продължава да бъде театър, да не е това общество, тази цивилизация.
Какво става, когато излезеш от кожата си?
Тогава не избухвам и не тръгвам към другите и към света, а потъвам в най-страшното от себе си. Виждам, осъзнавам най-лошите си качества.
Много говориш за лошите си качества.
Не знам, може би има прекрасни хора, които са само добри. Но е нормално човек да мисли за греховете и злото, което носи. Мен лично ме спасяват само театърът и вярата ми. Вярата в Бог. Аз съм вярващ, нищо, че не ми личи. Искам да убедя всички, че има надежда.