Романтика? Обади се на сестра ми!

Сестра ми е романтична. Тя обича дългостеблени тъмночервени рози, плюшени играчки и картички със сърчица. Не, тя не е вманиачена домакиня, разкъсвана между печката и сапунения сериал. Има си съвсем отговорна професия, делова и перфектна е, с две висши образования и доста на брой квалификации. Това не й пречи на романтизма.

Аз съм артистично разпиляна, с неподредено битие, пиша любовни стихотворения от втори клас и когато стане дума за мен, винаги са казвали „Тя е много отвеяна…“ А съм непоправима реалистка. До скепсис. До цинизъм.

Хич не си представям как Ева романтично е откъснала ябълката, за да я напъха зорлем в ръката на неведомия Адам. Ако не го беше направила практично и без лиготии, той и досега щеше да си лежи безметежно сред райската трева и да зяпа мухите. Щото щом в Рая е имало всичко, не може да е нямало и мухи, нали и те са Божии създания. А каква романтика има в мухата? Освен ако досадата е романтична. Ако го обърнем – излиза, че романтиката е досадна... Чувам вече надигащия се вой от необорими аргументи в защита на нежните души и техните розови помисли. Добре, бе, прави сте! Две трети от вас са пред компютрите и без откъсване от производството си теглят късметчета с детелинки и калинки, а останалата една трета прещраква дистанционното от романтичен турски сериал на още по-романтичен латино. Помежду тях – „Стъклен дом”. Като алтернатива. Не че не го правя и аз – и късметчета си тегля, и телевизорът ми  е постоянно включен, та хвърлям по едно око, че се и зазяпвам, колкото да констатирам туй, дето Ламбо още става, въпреки бая да е мръднал от времето, когато всичката женска половина в България беше романтично влюбена в майор Деянов. Аз също. Бях в седми клас.

Преди повече от половин век Вапцаров гениално декларира: „Романтиката е сега в моторите…“ Ако кажа „романтиката е сега в компютрите” – то е едно и също. С още по-голяма сила. Времето на Дамите на сърцето и принцовете на бели коне отдавна, отдавна е отминало. Ако въобще го е имало. Човек е така устроен, че идеализира всичко непознато и неизживяно от него самия. Както идеализира и собствените си преживявания от дистанцията на времето. Всеки от нас си има звездните споменни моменти, в които се скрива като в непревземаема крепост от връхлетелите го в настоящето проблеми, несполуки, житейски катастрофи. В годините на непоносимия си брак всяка вечер заспивах мислено на рамото на най-светлия мъж в живота си… Друг е въпросът, че ако бях имала глупостта да се омъжа за него, дали главата ми нямаше да се прислонява на рамото на бившия ми съпруг… Вместо многоточието много ми се ще да можех да сложа онази въргаляща се от смях емотка, дето с едно кликване изразява поне две ръкописни страници. Ммдааа.

Обвиненията, че романтиката е изчезнала от живота на т. нар. фейсбук поколение, са толкова чести, колкото и обвиненията в липсата на отговорност и заинтересованост. Алоооу! Ами това са НАШИТЕ деца! Чакайте сега да видим кой и какво ги направи такива. От една страна – еволюцията, модерните технологии, световната икономическа криза, криворазбраната ни демокрация и всичко, което можеш да си помислиш или измислиш. От другата обаче сме ние. И всички сме в кюпа. Аз самата с чиста съвест съм курдисвала децата си пред екрана – за да сготвя, но и за да си побъбря с приятелки. И не виждам нищо лошо в това. Ама съвсем нищо. Защото как да им назидавам: „Стига с този компютър, излез навън…”, като „навън” отдавна не е понятие, включващо игра на жмичка, каране на колело или разходка под звездите в парка… Ще те пребие някой бабаит, че си се скрил под балкона му, ще те блъсне пиян юначага, превърнал кварталната улица в скоростна отсечка, а какво ще ти се случи в парка – да не дава Господ… Ние самите волю или неволю участвахме в ликвидирането на едни опорочени ценности, но на тяхна място не предложихме абсолютно нищо.

Та да се върнем при „романтиката е сега в моторите…“. Фейсбук предлага неизчерпаем набор от приложения, пълни с така харесваните от сестра ми букети от рози, сърчица, котенца и меченца, вълшебни пейзажи и анимирани картинки, че докато стигна до необходимата ми информация, минавам през километри покани за целувки, подаръци, цветя, феи, ангели и всичките придружени с послания „за най-добрия приятел“, „специално за теб“, „за най-щастлив ден“ – пожелания, колкото не съм чувала през целия си съзнателен живот наяве. И сърце не ми дава да ги изтрия и блокирам, макар че изобщо не познавам 99% от хората, които ми ги изпращат. И даже ми е гузно, дето нямам физическото време да им върна жеста… Май млъкнахте и се посбутахте да ми направите място сред вас, а? Споко, аз съм реалистка. Скептична съм. Гледам трезво на нещата през чашата с безалкохолна бира. Изобщо – стрелян заек съм. (Не че не ми омекнаха коленете, когато на 23 януари празнувахме с най-светлия мъж в живота ми рождения му ден. Не заради вечерята на свещи, посипаната с кристали „Сваровски“ покривка и дългостеблените тъмночервени рози, друг път ще ме впечатлят ресторантските екстри! Но докато вървяхме после към колата, той делово промърмори: „Рожбо, колко пъти ще ти казвам да не си изпускаш нещата в джоба ми“, и надяна на стиснатата ми в шепата му ръка пръстен, който за пръв път виждах... Обаче ако си мислите, че се оставих да ме вземе в обятията си и устните ни да се слеят – не сте познали! Много скептично се подсмихнах: „Ами като ми е широк, как няма да го изпускам...“, и – от мен да мине – оставих го да ми отвори вратата на „Туарег“-а си).

А пръстена си го нося. Изобщо не е някакъв лигав годежен пръстен! Семпъл е, удобен, не се набива на очи и деветте половинкаратови диаманта по нищо не се различават от цирконите. Освен това е практичен - в Годината на Белия заек белите метали са един от символите, носещи късмет. На практика късметът е полезно нещо. Както казах – аз въобще не съм романтична. Романтична е сестра ми.