Можех да ви разкажа тази история през всеки друг месец на годината. Но искам да съм разказвачка на коледни приказки. Искам преди светлия празник Рождество да доведа в домовете ви надеждата, да ви уверя, че по Коледа се случват чудеса. Само трябва да вярваме в тях, да вярваме така страстно и силно както вярва Валя, героинята на тази истинска история. Тя би могла да започне така: имало едно време едно малко момиче, родено в Бургас, но страстно желаещо да бъде индийка. А може да започне и така: на 35 години, потънала в тъмния свят на слепотата си, една жена била озарена от присъствието на едно дете, осмислило живота й по нов начин. Всъщност и двете начала са верни и са свързани от неистовото желание на Валя да вижда и да има дете, с което един ден да отиде в страната на своите сънища - Индия. Затова нека започнем от

Родителите на Валя се разделили, когато била само на 6 години. Баща й успял да получи правата върху нея и сестра й, но Валя останала по-близка с майка си, която не й разрешавали да вижда често. През лятото баща й я изпращал на село, където Валя работела на полето да изкара някой лев. Единственото развлечение било пътуващото кино - веднъж в седмицата прожектирали или каубойски, или индийски филм. И малката, която цял живот трябвало да износва дрехите на по-голямата си сестра, която мечтаела поне за едно мече, а нямала нито една играчка, се захласнала по лъскавия свят на Боливуд. Мечтата й да бъде принцеса приела очертанията на индийска танцьорка, облечена в коприна, окичена с бижута, грациозна и очакваща принца. Валя сънувала смуглите махарани, опитвала се да танцува като тях, гледайки отражението си в стъклото на прозореца. И като се върнела от ваканциите си в родния Бургас, следяла в кое кино прожектират индийски филм, за да го гледа няколко пъти. Започнала да си шие костюми, от спечелените и спестени за учебници пари отделяла за пайети и мъниста, за воали и ширити. Хиляди пъти повтаряла движенията от танците, доизмисляла ги, свързвала ги в собствена хореография. Започнала да внася на прожекциите малко касетофонче, сядала до усилвателите и записвала музиката. Е, с лошо качество, но все пак автентичните мелодии й помагали да става все по-добра в танцуването. Демонстрирала уменията си по рождени дни на съученици, по бригади. Една нейна позната не на шега й предложила да я представи в Импресарска дирекция, която наемала музиканти и танцьори за заведенията в Слънчев бряг. Валя не вярвала, че ще я огрее, но все пак се явила на прослушване. И веднага й предложили да подпише три договора за курортния сезон.

Животът някак потръгнал - работела това, което й доставя удоволствие, печелела добре. А имала и приятел, с когото се обичали и живеели заедно в продължение на пет години. Докато не се намесила майка му.

Краят на любовта и мракът

Тази жена поискала Валя да запише висше образование, и то не какво да е, а право, защото там й се привиждали големи пари. Валя пък искала да следва мениджмънт, виждала по някакъв начин връзка на тази специалност с бъдещето си на танцьорка и продуцент. Категорично не била съгласна с условието, което семейството на приятеля й поставило - да се откаже от танцуването. Това й „изяло главата" - любимият й изчакал рождения си ден, за да й съобщи, че нямат общо бъдеще. Земята спряла да се върти за Валя. Слънцето спряло да грее. Музиката секнала. А тя трябвало да продължи да живее. Някак си. Както и да е.

Плачела денонощно. Ходела подпухнала, силно казано ходела, влачела се като пребита, просто не знае как през това време не я бутнала кола някъде по улиците. И един ден най-неочаквано пред дома й я пресрещнал той, любимият, бившият любим. Идвал да й каже, че не може без нея, не издържа, че е нещастен, че е половин човек. Валя слушала като омагьосана, облаците над главата й се разделяли и слънцето просветвало отново. В този момент изневиделица връхлетяла майка му, разблъскала ги, повлякла сина си и го набутала в колата, паркирана наблизо.

„След един месец го ожениха. За адвокатка. Аз трябваше да се боря за себе си. Започнах нова връзка, дано да се отърва по-скоро от миналото. Но не беше същото..."

Два месеца след сцената от сапунен сериал Валя била с непрекъснато главоболие. Приемала го нормално. Така е след края, така се живее без любов. Боли. Не само отляво, навсякъде, целият си като ранено животно, не можеш да стигнеш с език до всяка от раните си, те са вътре. Боли.

Казват за Валя, че е ослепяла от любов. Това е метафора. Но сигурно стресът наистина е в състояние да причини заболяване, от което пред теб да падне завесата на мрака.

Един ден Валя седнала на кафе с шефката си. В един момент усетила, че не вижда с едното око, а с другото само смътно. Жената отсреща я попитала какво става - лицето на Валя се изкривило, не можела да контролира устата си. В болницата й поставили диагноза пареза на лицев нерв следствие на повишено мозъчно налягане. Предписали й почивка и лексотан.

Пътят през ада

Валя дори не подозирала какво се е случило с нея и колко мъки ще трябва да изтърпи. Тръгнала за София с надеждата да се възстанови - все още виждала малко с едното око. Уви, в болницата, където я приели, с инжекции съсипали зрението и на другото й око. Дълго я успокоявали, че това е само реакция на приложеното лечение, която ще отшуми до месец. Направили й скенер на главата. Нямало тумор. Месец след това установили хидроцефалия - болест, от която човек си отива за 48 часа, след като я пипне, и не се лекува. Неврохирург от Александровска болница внимателно й обяснил, че се налага да сложат в мозъка й специална клапа, която струва 1200 долара. През мътната пелена на адските болки, които изпитвала, Валя чула да я предупреждават, че влизайки в операционната, трябвало да се сбогува с близките си. Тя обаче била по-загрижена за пищните си коси, с които трябвало да се раздели. Както и за това колко време след операцията ще може отново да танцува. Просто била сигурна, че си отиват хората, които са свършили работата си на тая земя. Тя още не била готова.

Оцеляла. На другия ден станала да се разходи из отделението. Ядяла само ябълки и пиела билкови чайове. Раната й зараствала толкова бързо, че на третия ден я изписали. Сляпа, пак сляпа...

До нея бил непрекъснато новият й приятел. Той я приел и такава. Настоявал да се оженят. А тя - да продължи да танцува, макар да не знаела как. Слепотата я поставяла в зависимост от другите, а тя, Козирог, ненавижда да е зависима. Започнала да се учи да готви, да ходи сама без чужда помощ и бастун, да шие.

В мрака, в който е живяла 13 години, Валя смайвала всички с вярата си, че ще вижда отново. Въпреки безмилостната диагноза атрофия на очния нерв. Влизайки вкъщи, тя и сега запалва всички лампи. В случай, че прогледне, да й е светло. Отказала е да учи Брайлово писмо, да носи бял бастун. Върнала се на дансинга, след като й разказали как Алисия Алонсо продължила да танцува, дори след като почти напълно ослепяла - ориентирала се по посоката на музиката, брояла крачките и винаги имало някой, който да й подсказва посоката. Отначало никой не вярвал, че дори и сляпа, може да забавлява гостите на заведенията - мислели, че ще ги натъжава. Валя обаче доказала, че може.

Майка й обаче не могла да понесе слепотата на дъщеря си - обесила се. В деня на погребението й Валя имала ангажимент на Слънчев бряг. За нея било жизнено важно да не губи ангажиментите си, от които се издържала. Затова танцувала и в този ден. Никой не разбрал, че от тъмните й очи се стичали сълзи. Скоро след смъртта на майка си Валя изгубила и баща си. Някъде тогава склонила да се омъжи.

Комата и Мулдашев

Пет години след като имплантирали в мозъка й спасителната клапа, Валя преживяла втори тежък срив - клапата се запушила и тя изпаднала в клинична смърт. Трябвало да й направят втора тежка черепно-мозъчна операция, от която, ако оживеела, очаквали да е с увреждания. Питам Валя какво е видяла, докато е била в кома. Тя се усмихва хитро и описва как, докато е била на границата между този и онзи свят, имала чувство за болка от това, което й правели странни сиво-зелени същества с по три пръста. Поставили й някакви кабели на главата и я сложили в нещо като капсула в огромно помещение с много подобни капсули. В капсулата й било хубаво, нищо не я боляло. Не я боляло и когато излязла от комата. Имала чувството, че всичко е минало за един ден, губели й се десет. И пак я изписали, и пак се разтанцувала. И пак искала да иде и в Индия, и в Тибет. Била сигурна, че там ще намери лек за страданието си, ядейки корени и медитирайки. Изкарала даже курс по йога. Точно по това време някой от приятелите й донесъл и прочел първата преведена на български книга на руския офталмолог проф. Ернст Мулдашев „Откъде произлизаме".

„Бях разтърсена до дъното на душата си! В Тибет, където исках да отида, беше отишъл голям учен и лекар и на него бяха разкрити тайни, които да прилага в лечението на слепотата. Реших, че той ще ми върне зрението."

Свързала се с клиниката на Мулдашев в Уфа, Башкирия. Трябвали й пари, много пари, за да замине. Продала апартамент в София - и без това никой не живеел в него, а и наскоро там бушувал пожар. Продала го за нищо пари, но достатъчно, за да тръгне.

Пет месеца след операцията за присаждане на клетки алоплант в очите й Валя започнала да различава цветове, да вижда по-едри силуети. Но радостта й траяла кратко. Явно й било писано отново да се срине в ада - клапата в главата й пак се запушила и последвала нова кома.

Този път неврохирурзите от ВМИ в София я спасили с трапанация на черепа. А тя отново изпратила епикризите в клиниката в Уфа и получила дата за нова операция. Сега трябвало да продаде и наследствения апартамент от баща си, в който живеела в Бургас.

Знаете ли къде живее Валя сега? Във входа на блока, в който е продала апартамента. В задния вход. Преградила го е откъм стълбището и другия вход, струпала е каквото й е останало от мебелите, сложила е климатик. Но отново мъ-ъ-ничко вижда с изтерзаните си очи. След втората операция в Уфа, на която е бил допуснат снимачен екип на предаването „Без багаж", надеждата пак е надигнала непреклонната си глава. Веднага след имплантирането на алоплант Валя зърнала мустаците на Мулдашев, преброила пръстите, които той й показвал. Откъде знаеш така добре руски, питам я, защото съм гледала кадри от немонтирания материал за операцията и за Валя. „От училище, имах прекрасна учителка," отговаря ми простичко тя. И продължава, че иска за следващата операция да замине с костюма и музиката си, за да изтанцува на Мулдашев един от своите грациозни и загадъчни индийски танци. Почти се досещам коя ще е песента - ритмична мелодия с припев „Чори, чори, чоке, чоке", която вероятно след среща с Валя всеки започва да си тананика...

Сега, сваляйки за малко от очите си лепенките, с които трябва да изкара до следващото си пътуване до Башкирия, Валя различава светло и тъмно, много отблизо вижда смътни очертания на силуети. Но и без очите си, тя е просветлена от една нова голяма любов

Женя или новото име на светлината

Женя е едно много специално дете, което срещнала в дома за сираци в Бургас. От доста време Валя учи децата там да танцуват индийски танци. Среща у тях такъв интерес и такава жажда за нейното изкуство, че по цели нощи им шие костюми. Дава им своята мечта да бъдат принцеси, да правят нещо красиво и смислено, да обичат, да работят, да не се отказват и да се оставят на течението, което заплашва да ги погълне и повлече към дъното. А Женя е най-малката - на 10 години е, но е дребничка като първолаче. Носи на вратлето си медальон с изрязан от снимка лик на Валя. Непрекъснато се гушка в нея, търси като коте физически контакт. Написала й е посвещение „На мама Валя", гледа я в очите. И аз се улавям, че не мога да отделя погледа си от очите на Валя, по-точно от белите марли или тъмните очила, с които те са покрити. Имам чувството, че тя ме вижда. Отиваме заедно с Валя и Женя в кварталния ресторант. Пием, ровим в салатите си, говорим си на фона на живата музика. Пушим, паля на Валя цигарите и я питам дали не трябва да са по-малко. „Половин кутия на ден. Повече не ми дават. А сега ще танцувам за теб и колегите ти." Поръчва на оркестъра да свири гръцката песен „Моето тяло", оказва се, че е работила за известно време като танцьорка в Кипър, та знае и гръцки. Танцува без превръзките на очите си, вперила поглед в мен. Всички в ресторанта ръкопляскат. Връщайки се на масата, разказва, че има идея да направи музикален и танцов спектакъл „С другите очи", в който момиченцето да играе самата нея в детските й години. В спектакъла ще участват и хора с увреждания, и деца от дома за сираци, и здрави хора, и професионални танцьори. Основната му идея е да покаже, че в основата на всичко е любовта. Любовта, която дори и слепите дарява с очи.

...Сега, когато държите този брой в ръцете си, Валя сигурно е заминала при Мулдашев. Може и да е на операционната маса. Вярвам, че като се върне, сама ще прочете този текст. И ще види отново морето. И Женя ще види... с другите очи.