Наричан е как ли не - сатанист, прелъстител на малолетни, развратно джудже, но в края на века бива признат за един от най-преуспелите западни кинорежисьори. Неговият филм "Бебето на Розмари" отдавна е признат за класика, а скандалната му слава отдавна е забравена. На въпроса какво най-силно е повлияло творчество му, той отговаря : един юнски ден на 1942 година.

Той е едва на седем години, когато става свидетел на ужасяващи събития - денят, в който хитлеристи отвеждат всичките му роднини в неизвестна посока.

В този ден над краковския площад Згода е надвиснала странна тишина. Изведнъж в тази зловеща тишина се разнася ужасяващият вик на една одрипавяла старица, която не издържа и пада на колене. Към нея безцеремонно се приближава мъж в черна униформа, опира в главата й огромен пистолет и стреля. След това напълно спокоен прибира оръжието си, поглежда настрани и тогава среща погледа на невръстното момче - мъжат му намига закачливо, изплезва се и дори се усмихва.

През 1942 година Бог умира завинаги за Роман. Момчето от добре обезпеченото семейство, родено във Франция, се превръща в просяк, от евреин - в католик и именно поради това никога по-късно Роман Полански не е в състояние да обясни кой е той в същност. Скоро в дома на портиера на бащиния му дом, на когото родителите са оставили пари - господин Вилк, от тихото и спокойно момче се ражда истинско дяволче. Започва да се противопоставя на всичко, пропушва, а вечер често потъва из тъмните киносалони. След поредната негова щуротия Вилк се спуска да го наложи с колана си, но един стар свещеник го спира с думите: "Момчето е видяло твърде много мъка и му се струва, че от злото може да се защити само със зло. Цялата работа е в това, че той се страхува да бъде добър". Разгневеният Вилк прибира колана си, но скоро отпраща Ромек на село, при негов далечен роднина. Роман свиква да се мие по един път на три месеца, зиме и лете ходи без бельо и чорапи и по цял ден обикаля със стадата. Веднъж момчетата от селото го хвърлят в студените води на речния вир и без малко не се простил с живота си. След тази случка Ромек започва да сънува майка си все по-често и по-често, но светът, в който е попаднал, не търпи безцелна мечтателност.

Войната е почти приключила, когато Вилкови го вземат отново в Краков. Но момчето е напълно променено: не го плашат търкалящите се по улиците на града тела на немски войници, нито му се струва нередно това, че поляците уринират върху тях и поставят празни бутилки между кракатата им. Роман Вилк завършва своето образование и той трябва да приеме живота такъв, какъвто е и да го гледа право в очите. Неочаквано, когато вече е загубил надежда, той отново среща баща си. Реакцията му е по детски чиста и наивна: когато го вижда, той се хвърля на врата му, а баща му го настанява на коленете си...

На 15 години Роман Полански придобива славата на най-добрия актьор от детската театрална школа и на всеизвестен краковски хулиган. Той е нагъл, настървен и амбициозен; прекрасен артист; отличен скиор; великолепен колоездач; типичен денди. И вече има планове да емигрира на Запад, та ако трябва дори да преплува Балтийско море с каяк. Но неочаквано за всички е приет да следва в киношколата в Лодз. В киношколата Полански, видял толкова зло, преследван и отхвърлян, започва да играе с околните свои собствени игри, без да се съобразява с никого и с нищо. Често пъти се държи направо жестоко със своите състуденти, открито ги унижава и им се присмива с типичния за него сарказъм. Първият му учебен филм се нарича "Разгонването на танцовата забава" - макар и пълна с насилие, ужасна, но и отлично направена лента. Дребният, набит, язвителен и енергичен млад мъж е толкова продуктивен, че успява да обмисля по десетина идеи едновременно. Освен в работата си, той е същият и в отношенията си с хората и най-вече с жените. Невинността си загубва на седемнадесет години с непозната разпоредителка от градското кино.

Скоро след това момичетата тръгват като стадо след него. С удоволствие приема да играе ролята на Дон Жуан и страшно му харесва да влиза в кожата на изкусител. Жени са за единствената жена , в която се влюбва - Барбара. Той не успява да я направи щастлива, но затова пък й помага да изгради актьорската си кариера. Неговата собствена кариера също върви с шеметна бързина. Лентите му попадат в полезрението на западните кинокритици и макар полската критика да се изказва негативно за филма му "Нож във водата", на Запад го оценяват високо и филмът е номиниран за Оскар през 1963 година в раздела за чуждестранно кино. Полански заминава за Париж заедно с Барбара. Тук благоразумната му съпруга го зарязва заради доста по-възрастен, но далеч по-богат италиански актьор.

Роман е отново сам, без жена и без средства. Той се бори за кариерата си, сякаш се бори за самия си живот - настървено и безмилостно, с всякакви средства - позволени или не. Непрекъснато разширява кръга от познанства и приятелства, а на снимачната площадка смело експериментира. Хвален от критиката, той става интересен за продуцентите и те му правят непрекъснато нови предложения за работа. Успява да се сдобие със собствена квартира, зарязва старото си "Пежо" и се прехвърля в "Мерцедес". Не се забавят и предложенията от Холивуд.

Студиото, за което започва работа, му осигурява квартира в Холивуд.

В средата на 60-те в Америка все по-натрапчиво навлиза символиката на рокерските банди и младежките секти. С бясна популярност се ползва основателят на Църквата на Сатаната - Антон Ла Вей. Холивудските интелектуалци считат Ла Вей за наистина забележителен представител на шоу-бизнеса, твърде екстравагантен, но и за напълно безобиден, а сатанинските му молитви и истерични крясъци за напълно обичайна атракция. В "Бебето на Розмари", филмът донесъл на Полански много пари и световна слава, главният сатанист на Америка изиграва ролята на дявола. Режисьорският черен хумор тук умело е преплетен със скептицизма на Ла Вей.

Роман Полански непрекъснато снима филми за абсолютното зло, а Ла Вей превръща това зло в шоу. И едното и другото е просто интелектуална игра. Режисьорът никога не приема Сатаната на сериозно и често говори за това : "Аз изградих кариерата си благодарение на дявола, на не вярвам в него. В злото - да, но в Сатаната - не. Аз съм невярващ, за мен това са детски приказки."

Но тези въпроси не вълнуват Полански в щастливата 1968 година - по това време снима "Балът на вампирите". Именно тогава се запознава с жената на своя живот, която става негова съпруга и много скоро след това му съобщава радостната новина, че очаква дете. Жената е Шарън Тейт и като млада взима участие в няколко конкурса за красота, а след това прави блестяща кариера в киното, но по нищо не прилича на холивудските звезди. Приятелите му твърдят, че в този период той самият се променя --хуморът му става доста по-мек, а усмивката - по-малко язвителна. Шарън е добра и нежна, донякъде комплексирана, но наред с това и съвсем разкрепостена. Когато тя е в осмия месец на бременността си, Полански заминава за Лондон. Една вечер, докато се приготвя за официален прием, по телефона му позвънява близък приятел - и с неистов вик "Не, не!" Роман се свлича на пода и започва да си удря главата в стената.

Денят е девети август 1969 година, осем часът сутринта, събота... Прислужницата се натъква на огромно петно кръв, все още процеждащо се през прага на затворената входна врата, открехва я и замръзва ужасена. През напречната греда на тавана е преметнато въже, единият край на което стягал шията на Шарън, а другият - гърлото на бившия й годеник Джей Сейбърн. По тялото на мъжа са открити над двадесет прободни рани, а главата му била размазана от тежък предмет. Шарън Тейт била намерена само по бельо, ръцете й били завързани, а по тялото й също има прободни рани. И това не е всичко: в градината е намерен обезобразеният труп на приятеля на Роман Полански, полския емигрант Войтех Фриковски, и тялото на неговата приятелка - дъщеря на известния милионер Абигейл Фолджер. И двамата са с прерязани гърла. На входната врата с огромни червено-кафяви букви е изписано "свине" - полицейската експертиза установява, че буквите са изписани с кръвта на домакинята.

Полански има неоспоримо алиби - по време на зверското убийство той се намира извън страната - и въпреки това полицията най-щателно проверява всичките му връзки и срещи. След този кървав инцидент репортерите развихрят своята фантазия в неподозирани мащаби, сякаш използват случая, за да създадат свои собствени сценарии за филми на ужаисте.

С убиеца се среща очи в очи в съда - дребен, хилав и по нищо не приличащ на злодей . Той поглежда режисьора в очите, усмихва му се и изплезва език - ужасен, Полански си спомня 1942-ра, краковския площад и колоната обречени на смърт хора. Неудачникът Менсън събирал харем от жени, оказали се в безизходица, след тях идват и мъже, а Менсън става техен водач и учител. Често организира среднощни оргии с учениците си, много от които вече са преминали школата на Ла Вей. Той бива завързван гол за някое кресло, а те започват да правят любов в краката му. Това е символично поклонение пред техния нов бог (те знаят, че Manson означава man - човек и son - син - т.е. син человечески). Полански би могъл да измисли Менсън. Сцената с убийството с нейния накъсан ритъм и постепенно нагнетяващия се ужас, напълно отговаря на стилистиката на неговите собствени филми.

Защо журналистите така яростно се нахвърлят срещу Полански? Първо, защото снима странни, нехристиянски филми и второ, защото е чужденец. Някои дори наричат Менсън чудовищна сянка на знаменития режисьор: единия - талантлив и преуспял, другия - нищожество и неудачник. Но и двамата живеещи с чувството за безнаказаност. Полански не обръща внимание на вестникарските дрънканици. Той смята, че свободният човек трябва да стои над това, което се говори за него.

Дълбоката депресия, в която изпода след смъртта на съпругата си, болката и пустотата, нежеланието да снима - всичко това е естествено, като се има предвид колко много обича Шарън. Работи като фотограф за Вог, има мимолетен роман с петнадесетгодишната Настася Кински (тогава все още само модел). След това се появява новата кандитатка за корица, Сандра - тринадесетгодишна калифорнийска Лолита със стройни крака, сочни устни и изкусителен поглед. По време на снимките край един басейн тя се опитва да го прелъсти и той хлътва по нея. Историята обаче става обществено достояние и Полански е привлечен в съда. Журналистите пишат, че полякът най-вероятно е напил непълнолетната девойка, дал й е наркотик и я е прелъстил.

Полански е обвинен от съда за недопустимо развратно поведение, връзки с непълнолетни, незаконни полови сношения, изнасилвания под въздействието на наркотични вещества. Съдията по това дело имал много сериозни основания да поиска тежка присъда. Преди да се произнесе обаче, изпраща режисьора за деветдесет дни в затвора с препоръката да му се направят обстойни психиатрични изследвания.

Затворят го в тясна килия, само с най-необходимото в нея. Единствените разходки са само по коридора, когато го водят на срещи с адвоката му, и веднъж седмично до банята. До присъда не се стига и след целия този скандал Роман Полански заминава за Париж. Американската му виза е анулирана и ако се върне в САЩ, го очаква съд.

Но най-страшното за него се оказва, че Холивуд го заличава от списъка на живите.

След като напуска Америка, Полански дълго време не снима. Сякаш престава да харесва това, което е правил преди.

Сега той бил просто "Полански". На приеми и срещи го разглеждат като някакъв необикновен и опасен звяр, а в останалите случаи непрекъснато повтаряли: „Той много е работил в театъра и е поставял спектакли по целия свят..."

Годините минават, косите му побеляват, походката става по-тромава, хуморът все по-горчив. Той отново започва да снима и филмите му както преди предизвикват всеобщ интерес. Все още предизвиква интерес и у жените , но те вече не го привличат така, както преди. За това как се е чувствал през тези години, споделя следното: „Изглежда, че светът ме възприема като едно развратно старо джудже."

Но чудото, наречено щастие, го спохожда неочаквано през 1989 година. По време на снимките на "Бесния" той се запознава с млада и красива жена, от която му се струва, че струи сияние. Тя е на 20, той на 50. Още същата година се женят и не след дълго им се ражда дъщеричка. Емануел Сене удивително прилича на Шарън Тейт. Тя също като нея е нежна, любвеобилна и доброжелателно настроена. След още седем години се ражда и синът им. Бившият плейбой е вече коренно променен. А жена му често шеговито подмята: "Най-добре ти се отдава да измисляш истории за вампири, дяволи и всякакви тъмни истории от живота." Вече никой не го обвинява в сатанизъм, само "един Бог знае" дали е заобичал "ближините", но със сигурност най-близките си обича с цялото си сърце и душа - те стават смисъл на живота му.