На представянето в София на новата си книга с пътешественически фрагменти от близо 20 страни „Патагонци, тролове и още мои роднини“, издадена от „Жанет 45“, Петя Кокудева показва бадж с надпис: „Многократен носител на раница“. Визитката ѝ включва още неща: авторка на детски книги с престижни награди за тях, вестникарски и радио репортер (преди), писач на пътеписи за вестници и списания, копирайтър в рекламни агенции (повече от 15 години), майка на Яна и половинка от житейски и пътешественически тандем с Георги, колекционерка на хора, родопчанка, филифьонка.

Селамат паги, Петя! Откъде е този поздрав и защо ви е любим?

Означава „Добро утро!“ на малайски език. Звучно и ведро е – често си го казваме и тук, у дома. Харесвам също „Терима каси“, което пък е „благодаря“ на малайски. Понякога нямам рационално обяснение за любовите си със света, просто нещо ме вълнува – в случая е фонетична афера.

А откъде идва фамилията ви?

На родопски диалект „кокуда“ значи юмрук. Казваме: „Шти фрасна една кокуда!“. По-забавното е, че малкото ми име означава „камък“ – и така излиза, че съм Камъчка Юмручена.

Определяте се като пътешественик. Каква е разликата с турист?

Полският журналист и писател Ришард Капушчински дава добра дефиниция: туризмът е по-скоро почивка, лежерно време, ваканция, а  да си пътешественик е тъкмо обратното: работа, сериозно усилие, усърдно изследване, наниз приключения на границата с бедата.

Кое е първото ви истинско пътешествие?

Първото ни по-дълго пътешествие с палатка – три седмици из цяла Шотландия и остров Скай от архипелага Вътрешни Хебриди. Почти постоянно валеше, мъглите там са постоянен спътник, беше и доста студено. Не бях свикнала още на този тип живот и понякога в палатката си поплаквах от нерви. Само че неистовата красота наоколо ми даде енергия бързо да свикна.

Казвате, че сте филифьонка. Защо?

Филифьонката, която се страхува от бедствия, е емблематична героиня на любимата ми писателка Туве Янсон. Тя привижда всекидневно бедствия и там, където ги няма и не се очакват.  Просто си е тревожна. Такъв типаж съм и аз – ако случайно нямам проблем, ще си го измисля.

Цитирам ви отново: истинската красота ръби. Разтълкувайте го.

Най-прелестните места на света са истински недружелюбни, враждебни. Те затова са се запазили такива, стихиите ги охраняват зорко. За да прекосим например Исландия – отвъд туристическите маршрути, се е налагало да газим в режещо ледени реки. За да влезеш във виетнамската или малайската джунгла, трябва да си готов на близки срещи с комари, насекоми, огромни маймуни, двуметрови варани. Докато прекосявахме скандинавските страни, за да стигнем до най-северната точка – Нордкап, ни изпохапаха безчет кърлежи, от опасните. Няма как да се събудиш в палатката си на поляна високо в Норвегия, заобиколен от северни елени, и да ти е супер комфортно. Трябва да изтърпиш малко ръбене, малко студ, дъжд, някоя и друга буря.

С вас и Георги пътува и дъщеря ви. Кога за първи път я взехте на пътуване?

Беше точно на пет месеца, когато за първи път я поведохме на дълъг път – три месеца през цяла Гър- ция, Калабрия и Сицилия. Беше страшна жега, аз я кърмех, захранвахме я с едни домашни яйца, които мил грък на село ни подари на закуска. С бебето изкачвахме вулкана Етна... Сега е на точно 4 години и е била къде ли не – в Йордания, Малайзия, Дания, Албания, Португалия. Почти всеки ден ме врънка да се върнем в Малайзия – това беше най-скорошното ни пътуване, направихме пълен кръг на тази удивителна страна.

От премиерата на книгата останах с впечатлението, че Георги може всичко, или почти, например да направи от походна мивка вана за бебе. Къде намерихте такъв мъж, питам за една приятелка?

Шегата настрана, Георги е наистина моят учител с главна буква. Мисленето му е устроено така, че не се плаши от каквито и да е проблеми – изпитва любопитство да ги „разглоби“, да види как работят, какво може да се изобрети. Той си е просто инженер по роботика. Аз никак не съм такава, казах ви за филифьонката, но е интересно, че и това се учи – от него съм тренирана дълго време, та към днешна дата може да се каже, че и мен приключенията повече взеха да ме вълнуват, отколкото стресират.

Има ли място, където не искате да отидете? Марс влече ли ви?

Марс – не, но всяко място на Земята ми е любопитно. Ако знаех, че има марсианци, с които да завържем „мохабет“, както казваме в Родопите, бих отишла. Но да самотувам на Марс – не ме влече. Хората са за мен истинските забележителности.
Как се раждат разказите ви за пътувания? Разкажете, моля, нещо кратко, със сол и захар с него, ако може и с поука.
На коляно се раждат, най-буквално. За да смогна да уловя атмосферата, не просто фактологията, записвам максимално бързо – във влак, ферибот, на някоя пейка или ливада. Пиша безогледно, навсякъде, нямам нужда от никакъв писателски комфорт. Като казахте сол, си спомних за Мароко. Там хората казват, че „цялото море е солено“. Имат предвид, че човек често се заблуждава, че другаде, с други хора ще е по-безпроблемно, но навсякъде хората имат своите – неподозирани за нас – проблеми. Пак в Мароко се пие много чай със захар – да откажеш покана за чай у някой местен се смята за доста грубо.

Благодаря, Петя, и нека раницата бъде винаги с вас! Впрочем какво има в нея?

Напоследък винаги има нещо за хрускане, защото дъщеря ми често се провиква: „Хранааа!“. Неотменно – моята метална чаша за кафе, шапка – за студ или слънце, и, разбира се, изкуствени сълзи за очи, хах.