Наричат ги фантастичните жени на сюрреализма. Тяхното арт наследство е смел полет на въображението в дебрите на подсъзнанието и мощен акт на отхвърляне на неудовлетворяващата възможностите им, изначално предначертана роля на муза.

"Нямах никакво време да бъда нечия муза, защото бях заета да бъда бунтар и да се изразявам чрез изкуството“, казва британската художничка и писателка Леонора Карингтън. Книгата ѝ „Слуховият рог“ (изд. Колибри), определяна като апокалиптичен роман, е избухване на лишеното от ограничения въображение, което намества в една сюжетна линия монахини, звероподобни хора и човекоподобни животни, впуснали се в търсене на светия Граал.

Историите и героините от романа на Карингтън прекрасно представят магичното присъствие в работата на всяка една от жените, дръзнали да нарекат себе си артисти в епохата на сюрреализма и определени от арт критиката като „фантастични жени“.
Първата важна и голяма крачка в посока на тяхното представяне прави датският музей „Луизиана“, в който преди четири години публиката имаше удоволствието да се срещне с най-безстрашните жрици на сюрреализма.

Една от тях – Мерет Опенхайм, формулира мисията им с думите:  „Жените са тази, които мечтаят в едно общество!“, и хвърля ръкавицата не само към публиката, но и към мъжете артисти, гледали с подозрение изкуството, създадено от жени, и правили опити да върнат жените в комфортната и доказана през вековете роля на вдъхновителки.

Всичко започва с манифеста на сюрреализма, написан от френския поет и философ Андре Бретон през 1924 година, от който става ясно, че реалистичното мислене слага в капан творческия потенциал и въображението и „може би единствено детството се доближава най-много до истинския живот.“ В кръга на Бретон всички вярвали в тази мантра, включително и жените.

Въпреки че били музи и любими на някои от най-известните представители на артистичния кръг на сюрреализма, до 1930 година жените артисти не са допускани до просветените, подписали манифеста. Врата за всяка една от тях към модерното артистично движение били приятелските рамене или романтичните сърца на мъжете, дръзнали да се припознаят или пък да бъдат приласкани в светая светих на сюрреализма – поетите Пол Елюар, Андре Бретон, Бенжамен Пере, артистите Жан Арп, Салвадор Дали, Макс Ернст, Марсел Дюшан, Хуан Миро и Ив Танги. През годините кръгът на сюрреалистите се разширявал, но въпреки присъствието на Гала в него пропускът за нежните създания бил даван трудно и с недоверие, като изисквал препоръката на вече утвърден член на артистичното движение.

Мерет Опенхайм и Лий Милър например били асистентки на Ман Рей и така успели да влязат в арт обществото почти през задния вход. Леонора Карингтън и Доротеа Танинг постигнали същото благодарение на приятелството (първата) и любовта (втората) с Макс Ернст, а испанската художничка Ремедио Варо – заради официалния си брак с един от стожерите на движението, поета Бенжамен Пере. Дора Маар, всепризнатата любимка на мъжете в артистичния кръг на сюрреализма заради славянските си корени и емоционалната си екзотика, любовница на Пабло Пикасо, докато рисува „Герника“, жената, делила седем години от живота си с гения, среща дълго неговата съпротива да бъде допусната като равноправен художник в групата.

В архивите на музея на фотографката Лий Милър (1907–1977), поддържан от нейния син Андрю Пенроуз, се пази една снимка, направена от самата Милър по време на пикник в Мужен –  любимото място на художниците сюрреалисти. Фотографията дава ясна представа за бохемските им дни и нощи.

Поетът Пол Елюар и съпругата му Нуш, допусната в кръга, Ролан Пенроуз, Ман Рей и поредната му любима жена – танцьорката Адриен Фиделин, многократно рисувана от Пабло Пикасо, сякаш са потънали в безкраен празник – разголени, свободни, обичащи се и изживяващи в пълнота момента. Този апетит към живота, любовта и изкуството е много характерен за фриволността на ежедневието им и често присъства във фотографиите от този период.