Seine. Rive Gauche. Наситено кобалтово синьо. Арт деко орнаменти по фасадата. Входът е дискретен. Тесни стръмни стълби (защото някога са били слугинските) водят нагоре. Полумрак, всички сетива се напрягат. Златисти светлинни ореоли, очертани от рамките на вратите, дават посоката. Отнякъде се чува шум от диплите на муселинови рокли, кокетен женски смях звучи отдалеко, открехвам врата, после втора, трета.

Тук жена с шапка като цветна градина е заела победоносна стойка пред мъж на колене, който моли за мъничко благосклонност. Там се лее бургундско вино, оставило румени петна по лицето на млада девойка с голи рамене, ръцете треперят – първа среща с високопоставен господин, името му е Романов, да, от руското царско семейство. Смях на кокотки, дивани от червено кадифе, дебели килими, копринени тапети, полилеи с топла светлина отпускат и отварят вратите на насладата.

Някъде по-нататък чувам Александър Дюма да разказва на Ърнест Хемингуей за своята Дама с камелиите, за любовната си страст към една „безпътна“, „паднала“ жена, която е пленила сърцето му навеки, за невъзможността на тази любов. Незнайно откъде се появява Верди и той ще възпее тази любов, трогнат от силата ѝ, в най-красивата си опера, „Травиата“.

О, не бих пропуснала в никакъв случай и големия Уинстън Чърчил в разговор с Гюстав Флобер пред чаша любимо Кюве и пура, разбира се.  

Къщата на удоволствията

Възможно ли е всичко това, или съм в приказния свят на Уди Алън в „Полунощ в Париж“? Филмът е прекрасен, но аз съм тук, където всичко това се е случвало, сред духовете на обитателите на „Къщата на удоволствията“. И пред очите ми минават стопкадри от дългата ѝ над 150-годишна история, миксират се по фантастичен начин, пресичат епохи с лекота. Клиентите ѝ, едни от най-светлите умове на европейския интелектуален елит, я намират за най-романтичното място в света (Париж е Градът на любовта неслучайно), с радост се събират тук със сродни тям души, на разговори, обменят идеи, гарнирани с най-изискани френски блюда, но също и за да получат доза премиум клас платена любов от прочутите кралици на сексуалното удоволствие, парижките куртизанки. Този град винаги е бил различен, способен е да предизвика цял свят с нестандартните си идеи, което го прави толкова уникален и интересен. Нека само си припомним лятната олимпиада тази година.

Предприемчивият мосю Лаперуз

Сенки на времето витаят наоколо. Виното е превъзходно, храната е изискана, публиката е елитна. Мосю Льофевър, виночерпецът на крал Луи XV, който през 1766 г. отваря претенциозна винарна за дегустация на класни вина, би бил доволен да види развитието на своята идея от мосю Жул Лаперуз, дал името си на създадения от него ресторант, с амбицията да го превърне в място, отразяващо културния дух на Париж. Мечтата му се сбъднала. Това е първият ресторант в Париж, първият, допуснал женско присъствие, първият, удостоен с 3 звезди „Мишлен“, които държал близо 30 години. Именно тук Огюст Ескофие, кралят на готвачите и главният готвач на кралете, храни кралски особи, политици и други звезди, докато издига френската гастрономия до завидни вкусови висоти.