Щеше ли френският поет, писател, дизайнер, художник, скулптор, сценарист, актьор и режисьор Жан Кокто (1889–1963) да е най-големият, стилен и духовит инфлуенсър, ако живееше сега – риторичният въпрос съдържа много възможни отговори. Ще ги видим в изложбата на фондация „Пеги Гугенхайм“ във Венеция.

Забележително постижение е в месеците, в които Венеция тупти с ритъма и емоцията на Биеналето за изкуство – един от най-големите световни форуми, изложбата „Жан Кокто – Отмъщението на жонгльора“ да събира толкова много публика, колкото всички други изложбени пространства.

При това, за разлика от амбициозния тон на Биеналето, в което артистите интерпретират понятието чужденец, арт историкът Кенет Силвър избира не да вкара в рамка многообразието на Кокто, а да го освободи от всякакви рамки и да разкрие богатството от таланти на „ужасното дете“ на френската литература, театър, изкуство и кино.

„Жан Кокто: Отмъщението на жонгльора“ предоставя идеална възможност да видим изкуството на Кокто в контекста на съвременността. Неговият удивителен артистичен талант, който опитва всичко от сферата на творческия акт, в настоящия момент изглежда пророчески. Разнообразие от теми, тотална свобода в експериментирането с любовта, живота, изкуството и неограничена дарба да вижда невидимото – Кокто е наистина жонгльор на реалности.

Всичко това, в допълнение към неговата повече или по-малко откровена хомосексуалност, както и публичните му борби с наркоманията го карат да изглежда особено модерен. „Може би светът най-накрая като че ли успя да настигне Жан Кокто, само че десетилетия по-късно след неговото пробуждане за истината на живота“, коментира арт историкът Кенет Силвър.

Изложбата е конструирана като съблазън и това не е случайно. Самият Кокто е бил ходещо изкушение, порочно и неустоимо, в което като в огън изгарят не един или двама красиви мъже, сред които е и голямата му любов, френският актьор Жан Маре. Двамата споделят живота си – с кратки, но взривоопасни паузи – в продължение на десетилетия, по време на които Кокто се втурва в обятията на други красиви мъже.

Признавайки в любовната им кореспонденция, че сърцето му принадлежи единствено на Маре, когото гальовно нарича „мой Жуно“, Кокто опитва от сладките плодове на греха със съблазнителните фигури, с които го сблъсква понякога случайността – боксьор, пласьор на опиум (към който Кокто се пристрастява и се налага Коко Шанел да плаща няколко месеца престой в клиника за детокс) или сценичен работник от театъра. Апетитът му към живота, секса, тютюна, опиума и мистиката го увлича неусетно.