Надежда Джакова завежда филиал Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство към Националната галерия. Изкуствовед, куратор и критик. Изследователската ѝ дейност е свързана със съвременни художествени практики, съвременна живопис и фотография, сайт-спесифик арт. Има сериозен опит при работа с публиките и арт мениджмънт в художествените музеи. Реализирала е над сто изложби, изнасяла е лекции за съвременно изкуство в България, Германия, Великобритания, Русия и Китай. Член на Международната асоциация на арт критиците AICA.

Д-р Надежда Джакова беше сред малцината специално поканени от Ватикана на  среща с папа Франциск, първия папа, посетил Венецианското биенале. Еднодневната му визита включваше както разглеждане на международна изложба, така и павилиона на Светия престол и изложбата в бившия манастир, сега женски затвор „Джудека“ (Giudecca), намиращ се на отсрещния бряг точно срещу българския павилион. Озаглавен „С моите очи“, павилионът на Ватикана е посветен на темата за човешките права и хората, живеещи в периферията на обществото. Кураторите Киара Паризи и Бруно Расин са поканили 10 различни художници, които в творбите си разглеждат ежедневния живот на затворниците. Павилионът приканва зрителя да погледне другите директно в очите, надниквайки отвъд социалния им статус, за да се срещне с тяхната човечност. „Изкуството е град-убежище за хуманност“, с тези думи папа Франциск се обърна към артистите, събрани в църквата „Ла Мадалена“ на затвора „Джудека“.

„Тази среща е огромно признание за България и българския павилион, на който имам честта да съм комисар – споделя д-р Надежда Джакова, и допълва: – „Съседите“ дава изказ на невидимите, анонимните, маргинализираните. Проектът визуализира спомена, придава му плътност, образ и звук, запечатващ се в паметта на зрителя. Нека видим и чуем тези истории, защото авторитарните режими от миналото застрашават и бъдещето ни.“

Г-жо Джакова, вълнението около началото на Венецианското биенале и откриването на българския павилион премина. Как се чувства екипът сега, какви са отзивите?

„Най-голямото откритие“, „едно от най-сплотените усилия сред неизбежно пъстрите национални предложения на Венецианското биенале“, „страстно изследване“, „този удивителен павилион“ – това са само част от оценките на международната критика, която имаше възможност да го посети в дните на предварителното му откриване за журналисти и професионалисти – 17, 18 и 19 април. Едуард Беренс от международното списание за изкуства Apollo пише за „този удивителен павилион“ и го подрежда между задължителните за посещение. Каролин Ру от списание Galerie го поставя между шестте национални павилиона, които трябва да се видят. Ейми Доусън от Stirworld го включва в своята кураторска селекция. Пабло Ларио в Artforum препоръчва на всички „да посетят страстното изследване на България за психологическите последици от политическото лишаване от свобода“. Носителката на наградата за арт критик на 2024 г. Лаура Къминг в The Guardian/Observer’s отива още по-далеч и нарича българския павилион „най-голямото откритие“: „Това, което чувате, са свидетелствата на последните оцелели от комунистически лагер за принудителен труд на български остров, който е закрит едва през 1989 г. Това е най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история“. Показателен е и големият интерес от страна на широката публика – само за няколко часа в деня на откриването му през павилиона минаха над 300 души. Най-успешното участие на България във Венецианското биенале до момента – това е единодушното мнение на всички.

Темата на биеналето тази година е „Чужденци навсякъде“. Вие как я възприемате?

„На първо място, където и да отидете, където и да сте, винаги ще срещате чужденци – те/ние сме навсякъде. Второ, независимо къде се намирате, на практика винаги ще си останете истински и дълбоко в душата си чужденец.“ Така Адриано Педроса, куратор на 60-ото Венецианско биенале за изкуство, обяснява Stranieri Ovunque – „Чужденци навсякъде“, мотото на тазгодишния форум. В личен план кой от нас не се е чувствал чужденец? Темата за чужденеца е от големите въпроси във философията, литературата, поезията, изкуството, музиката. Насилственото маргинализиране по политически причини е друг акцент в голямата тема за „чужденци навсякъде“.

Как „Съседите“ отговаря на тази толкова актуална и същевременно деликатна тема на форума?

„Съседите“ се вписва в тематичната рамка на форума историите на „местни чужденци“ – несъгласни с политическата система на деня, останали чужди на обществения и социален живот, семейство и приятели. Българският проект служи като място за размисъл върху политически репресии в близкото ни минало, като същевременно критично разглежда трайното му въздействие в настоящето, подчертавайки важната роля на изкуството за справяне със сложните реалности на нашия свят.

Прави впечатление задълбочеността на проекта „Съседите“ и дългогодишната изследователска подготовка, която стои зад него. Трудно ли беше да се намерят достатъчно изразителни художествени средства?

Знанията ни за миналото са пълни с бели петна – да си спомниш за по-новата история, винаги е било рисковано у нас. Инсталацията на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова интерпретира темата за посткомунистическата памет. „Съседите“ изследва премълчаните спомени на оцелели от политическо насилие от времето на социализма в България от 1945 до 1989 г. Използвайки  намерени предмети, видео и звуков дизайн, инсталацията предава историите на онези, които са преживели българските лагери и затвори.
Джулиан Шехирян нарече инсталацията пърформънс на отсъствието...

Инсталацията съдържа отсъствието по много начини – тя ни напомня за отсъстващата памет в обществото ни относно болезнени теми от най-близкото ни минало, отсъствие и на исторически разказ в учебниците, както и за отсъствието на правосъдие относно жертвите на комунизма. „Делото за лагерите“ от 1989 г. остава единственото досега, като така и не е доведено до край. Една от малкото жени свидетелки по делото – актрисата Надя Дункин, е убита в дома си малко преди да свидетелства – за убийството ѝ няма обвинени до днес.