Една неделна вечер, когато навън вали като из ведро, а в живота на тримата главни герои – Роза (Анастасия Лютова), Ник (Иван Юруков) и Стела (Василена Атанасова) – внезапно, но затова пък съвсем наложително, се случват съдбоносни развръзки.

Някъде между така и недоставената пица, кубинските пури, силното кафе и няколкото питиета, семейната двойка Роза и Ник и тяхната приятелка Стела преживяват истински „следобед на Страшния съд“ като постепенно разбираме, че всъщност всеки от тях отдавна се „пържи“ в собствения си ад – този на неосъществения си живот, на изгубеното време, пропилените възможности, страха да се хванеш за косите и сам да се изтръгнеш от тресавището на рутината и сигурността…

Всъщност всички изброени емоции важат по-скоро за женските персонажи в пиесата. Мъжът – Ник – е български емигрант в Америка (можем да вярваме на Карабашлиев, който наистина познава това общество), бивш далавераджия от ранните години на прехода у нас, който в Америка продължава да прави същото, което и в България, но вече всичко е „изпрано“, легално, престижно и най-вече – успешно. За миналото на Ник можем да съдим и по интериора на дневната, в която се разгръща действието – типичен мутренски апартамент от края на 90-те например (при все че сценографията, макар да е с претенцията да е концептуална, всъщност е напълно безучастна – черни пуфове на черен фон, всичко се слива и акцентът е върху прозореца в дъното, „покрит“ с неспиращ дъжд).

Стела е надарена с талант актриса, която някак е успяла да се самоунищожи бавно, но упорито, в продължение на години, с алкохол и компромиси, със страх и самозаблуди. Отношенията между нея и първородната й дъщеря Джейн (Мартина Тодорова) ни се разкриват в няколко ретроспективни сцени (хронологията на цялата „неделя вечер“ , на която ставаме свидетели, е насечена от подобни сцени, които дават контекста на случващото се). Макар че въпросните отношения са доста банални от гледна точка на причините, поради които те са такива каквито са, младата актриса Мартина Тодорова успява органично да изгради трагичния образ на момиче, изпълнено с гняв и ранено завинаги от нелюбовта в детството си. Персонажът е клише, но актрисата успява да му вдъхне живот.

Иван Юруков е подхлъзващо несериозен, разглезен в началото, след което сякаш стъпва здраво върху педала на газта и на висока скорост ни поднася директно сърцето на героя си – мъж, изпълнен с дълбоко съмнение, че е обичан от жената, с която заедно са преминали през всичко.

Това „всичко“ не се анализира в пиесата, но ясно се разбира, че става въпрос за напускането на родината и установяването в Америка, както и за всички трудности и проблеми на емигрантския живот и постигането на американската мечта (в крайна сметка защо си дошъл в Америка, ако не, за да я постигнеш тази прословута мечта?!). Юруков в ролята на Ник е шут, който може да те разсмее с острия си език и клоунските си номера, но може и да те накара да се страхуваш, държи те нащрек и в крайна сметка именно той е този, който казва истините, тъжните истини. „Защо изговаряш всичко това?“ – пита го Стела след един особено дълъг негов етюд-монолог, в който той се гаври (и страда) с изневярата на жена си. „Защото иначе трябваше да го измълча“ – казва Ник. Диалогът е едно от добрите неща в пиесата, а отделни реплики в него са наистина ударни и запомнящи се.

Кога и защо се превръщаме във „възрастни, пресметливи, изгодни и изгубени“ (изразът е от текста на една от песните-речитативи, които звучат в представлението) и можем ли да се спасим, преди да се окажем с пистолет в отчаяната си ръка? Не че никой никога не си е и не ни е задавал този въпрос. Не че пиесата на Захари Карабашлиев дава кой знае колко оригинален отговор – все пак „жена, посветила се на семейството си и забравила за мечтите си“, каквито в някакъв смисъл са и Роза, и Стела, но просто за едната от тях е вече твърде късно, не може да бъде определен като интересен персонаж, нали така? Особено когато гледната точка към него е фронтална и първосигнална.

Като театрално, като сценично преживяване обаче „Неделя вечер“ си струва да бъде видяно. Най-напред, защото не е по снобски претенциозно, нито е направено с идеята тутакси да стане „вайръл“, т.е. да „запали“ социалните мрежи (българските театрални и кино среди буквално се наводниха от хора с наистина голям талант... в менажирането на профилите си в социалните мрежи най-вече). Това е представление, което ти разказва история, опитва се да те разсмее (и успява!), подава ти ръка, гледа те в очите и най-важното – търси очите ти. Не е самовлюбено и самоцелно. И Слава Богу!

Датите на представленията през април, както и цялата програма на Малък градски театър "Зад канала", можете да видите тук.