След като се отървал от наказанието на боговете да превръща в злато всичко, до което се докосва, алчният цар Мидас, бродейки из гори и поля, срещнал бога на веселието Пан и станал негов поклонник. Възхищавал се най-вече от музиката му, която намирал за по-възвишена и от Аполоновите песни. Пан се ласкаел от похвалите и един ден даже предизвикал
русокосия бог да се надсвирват.

Цар Мидас смятал, че пред флейтата на неговия приятел златната лира на Аполон е безвкусица. За глупостта си бил „награден“ от бога на музиката с магарешки уши. Сломен и нещастен, Мидас намерил малка утеха от срама, като споделил със своя бръснар сполетялата го беда. Накарал го да се закълне в боговете и в живота си, че няма да каже нищо за това, което ще види, заплашил го, че ще му отреже главата, ако прошушне дори една думичка, и се показал без чалма.

Ден и нощ разяждала тайната на Мидас клетия бербер, но не смеел да каже нищо на никого. Когато станало невъзможно да скрива повече това, което знае, излязъл от града, изкопал дупка в земята и като се уверил, че е сам, навел се и три пъти извикал в рова: „Цар Мидас има магарешки уши, пепеляви, големи и космати“. След това хвърлил пръст в дупката и облекчен се върнал вкъщи.

Над дупката израснала тръстика и след време тръгнала мълва, че като духне вятърът, тръстиката шепти една тайна. Всички се стекли да видят това чудо и наистина при най-малкия ветрец стъблата се поклащали и шепнели: „Цар Мидас има магарешки уши, пепеляви, големи и космати“.

И така се разчула по целия свят тайната на нещастния цар, която и ние знаем.

Днес на нас не ни се налага да копаем дълбоки ями, в които да хвърляме изгарящи тайни. За всеки от нас има кът, населяван от тайни, интимни, дълбоко лични, деликатни, които не би искал да бъдат узнати от другите. Той се нарича личен дневник. От времето на Марк Аврелий до днес дневникът е близък и верен приятел, с който споделяме съкровени размисли по теми, които ни вълнуват. Той е винаги на разположение, търпеливо слуша, не ни кори, не ни съди, свидетел на възходи и падения, помага ни да надмогнем силни отклонения, които биха ни извадили от релси. Писането в дневник е едно чудно пътуване по стръмния път на себепознанието. Безценно.

Единствено от себе си зависим

„Където и да сме, във всеки час.
И щастието можем да намерим
Единствено в самите нас.“
Оливър Голдсмит

Гръцкият философ Сократ, с когото се свързва и популярната сентенция „Опознай себе си“,  е използвал система на преподаване, включваща диалози – въпроси и отговори, които свеждат дадената тема до фундаментално ниво. Докато пишем дневник, задаваме въпроси за живота, адресирани към самите нас. Да станеш свидетел на богатството на човешката природа и да можеш да го видиш написано, наистина ти позволява да опознаеш себе си.

Дневникът черпи своето въздействие и до голяма степен се определя от своята спонтанност и непосредственост; това е запис на лични размишления върху събитията от деня. Той е огледало, в което отразяваме потока на нашия живот. Той е приятел, съветник и свидетел на нашата лична история. Помага ни да разберем кои сме наистина и къде искаме да стигнем. Пази историята ни жива, както и произтичащите от нея емоции и размишления.

Кой не е минал през тази фаза в младостта си, с първите пеперуди в стомаха и прималяването при съзерцаване на образа на любимия човек. Личният дневник е като тайна книга, в която записваме най-съкровеното. Това е място, където можем да се откъснем от външния свят и да отразим своите вътрешни колебания. Дневникът е повече от просто запис на събития – той е отражение на нашата душа и развитието ни като личности.

Кралица Виктория е водила дневник през по-голямата част от живота си – в продължение на почти шестдесет и девет години. Писала е по 2400 думи дневно и чрез личните си преживявания е отразила една цяла историческа епоха. Била е открита и непринудена в разказите си.

След смъртта на кралицата семейният съвет решава да елиминира част от написаното, считано за не много уместно. Така от нейните дневници са останали общо 141 тома, или 43 765 страници.

Освен ценните текстове те съдържат и рисунки, придружаващи някои от записките и създадени от ръката на кралицата.
Воденето на дневник е своеобразна картина на нашата душевна еволюция. Тя отразява нашите победи и поражения, радости и тъги, мечти и страхове. Този процес на самоанализ ни помага да се разберем по-дълбоко и да намерим по-добри начини за справяне с предизвикателствата, които срещаме по пътя си.

Създавайки личен дневник, ние също така поемаме отговорност за своята собствена история. С годините той става своеобразен пътеводител, който ни напомня откъде идваме и къде искаме да отидем. Писането на дневник не само ни помага да се разберем по-добре, но и да подобрим уменията си за изразяване. Думите стават нашите спътници в себеоткриването, позволявайки ни да назовем и изразим по-добре сложни емоции.

Въпреки технологичния напредък днес дневникът остава мястото, където няма съревнование за внимание или желание за одобрение. Той предоставя безценна възможност да се свържем със самите себе си в свят, претъпкан със суета и информационен хаос. Дневникът служи като сигурно убежище, в което можем да споделяме чувства или настроения, понякога твърде болезнени, за да бъдат изразени в публична среда. Независимо дали става дума за изливане на възмущение, нови любовни трепети или скръб за загубата на любим човек, освобождаването на мислите и емоциите помага да се чувстваме по-щастливи, разтоварвайки ни от тежестта им, в случай че останат затворени вътре в нас. Така намаляваме стреса, който трупаме ежедневно.

Живеем живот на бързи обороти. Ако не намалим темпото от време на време, може и да го пропуснем. Воденето на дневник е добър начин да поспрем, да направим крачката назад и да помислим върху себе си. Всичко това намалява депресивните мисли и поведение, като осигурява на пишещия по-голям контрол, и има дълготраен ефект върху психичното здраве.

Днес посещаваме психоаналитиците си, сякаш отиваме на фризьор. Всеки път като чуя за такъв сеанс, идва ми на ум случая с пациентка на Фройд, отишла при него, оплаквайки се от стомашни болки и депресия, свързани с менструалния ѝ цикъл. Фройд я диагностицира с хистерия и „прекомерна мастурбация“, нещо, което според него е психично заболяване и коренът на всяка зависимост, както пише в резюмето „Мастурбация, пристрастяване и обсесивна невроза“. Назначено е лечение: каутеризация на носа, тъй като той бил свързван с гениталиите и операцията върху него можела да потуши сексуални проблеми като този на Ема (пациентката му).

По това време Фройд бил под влиянието на Вилхелм Флис, специалист по уши, нос и гърло. Флис разработил псевдонаучни теории, че сексуалните проблеми са свързани с носа чрез предполагаема назогенитална връзка. Флис лекувал „назална рефлексна невроза“ чрез обгаряне на вътрешността на носа под местна анестезия. Операцията на Ема се оказала катастрофална, стигнало се до обилно, повтарящо се кръвотечение от носа; Флис бил забравил марля в носната кухина на оперираната, чието последващо отстраняване я оставя трайно обезобразена. Фройд  прави заключение, че постоперативните кръвоизливи на пациентката са били „кървене на желание“, причинени от нейния хистеричен копнеж за обичта на другите.

Е, със сигурност дневникът не би ви подвел по подобен начин. Намираме истински приятел при отваряне на всяка нова страница в него. Правя го сега и аз. Надявам се с цялото си сърце да мога да напиша върху нея неща, от които никога няма да се срамувам. С всеки следващ ден, скъпи дневнико, ще опознаваш по-добре моите лъкатушещи мисли, идеи и въображение. И знам, че никога няма да ме предадеш.