Виждали сме през годините фотографии на Кирил Станоев в Esquire, Playboy, Maxim, Forbes, различни сайтове и рекламни кампании, но онова, което особено впечатлява и радва, е неговата цветна концептуална серия „Портрети“. Тя е вече неговото „Стилът, това съм аз“, перифразирано като „Цветните портрети, това съм аз“.

Ще я разпознаете лесно. Серията щастливо репликира американския попарт с чистата си и ярка цветност, закача се с абсурда, играе си с кича и минимализма, има хумор в нея и нежност. Веднага ще попитате – а секси ли е? Да, секси е. Видяхме някои от портретите през 2019 г. в софийската галерия „Синтезис“. Но серията е отворената посока за фотографа и непрекъснато се развива и обогатява с нови неща. Със сигурност наближава времето те да бъдат показани.

А междувременно можете да срещнете фотографа Кирил Станоев и на софийския битак, често броди там за реквизити, и някъде около Сточна гара, където е студиото му – вдъхновяващо индустриално пространство, увенчано от глиганска глава. И не, не е ловец, поне не в обичайния смисъл. Ловец е на човешки същности в ярки цветове. 

                    

Как стана фотограф – трудно или лесно, постепенно или изведнъж?

Постепенно, бавно и донякъде изненадващо. От дете се занимавам с две неща – компютри и рисуване. Дълги години работех  в IT сферата и рисувах портрети в свободното си време. Тогава смятах живописта за най-важното изкуство, а фотографията – за спомагателен жанр. Камера ползвах като помощно средство, само за снимки на моделите, които портретирах. Учех се да снимам от интернет, с подръчни средства – градински и нощни лампи вместо истинско осветление. Бях виждал много добри фотографии и ми се струваше измамно проста работа. В процеса на учене тази заблуда изчезна напълно. Снимането започна да ме привлича много и накрая реших, че фотографията е най-важната съвременна портретна медия, и продължих само в тази посока.

Кои са твоите учители?

Уча се и се вдъхновявам от всичко – книги, филми, писатели и най-вече от Живота. Харесвам Веласкес, Дейвид Хокни, Едуард Хопър, а също и Хелмут Нютън, Ги Бурден, Питър Линдберг, Стивън Мейзел, Антон Корбин… Наблюдавам и хората около мен, пътувам с влак насам-натам, когато мога. Излизат много интересни неща, особено извън София. Там не снимам, но си записвам в тефтерчето идеите и ги ползвам после в ателието. Например – виждам човек със синя риза, бяла брада и хляб под мишницата. Ако ми хареса как изглежда, отбелязвам и след време може да го снимам, като го пресъздам с модел, разбира се.

Днес на 40 години млад или стар е човек – в живота и в изкуството?

Когато се занимаваме с изкуство, завинаги оставаме на възрастта, на която сме започнали тази прекрасна дейност. Тъй че аз все още съм някъде на шест или седем години. Когато стана на 40 по душа, живи и здрави, ще знам отговора. Иначе в изкуството сме млади, докато имаме търсения и вътрешна нужда да го правим.

Най-интересната ти среща по време на работата ти със списания?

Със сигурност най-интересната за мен среща беше с Христо Стоичков, когато го снимахме за корицата на списание Еsquire. Останах с прекрасни впечатления.

А онзи априлски брой от 2014-а на италианския Vogue?

Имаше конкурс за снимка на модна тема с часовник Swatch. В последния момент намерих такъв часовник. На път за снимките установих, че съм го забравил, и трябваше да се връщам. После по време на сесията имах и някакъв глупав технически проблем с едната светкавица, но в крайна сметка всичко стана. Тогава даже и не знаехме, че ще пуснат кадрите от конкурса в списанието, резултатите се забавиха с месеци и беше супер изненада, когато разбрахме, че са публикувани. И да, фотографията излезе в априлския брой на италианския Vogue от 2014-а. Със сигурност ми беше много приятно да съм в едно списание със Стивън Мейзел, който от двайсет години снимаше абсолютно всички корици на италианския Vogue. Но в крайна сметка това остава в миналото.

Каква е разликата между един комерсиален и един концептуален фотографски портрет?

Комерсиалният, или имиджов, портрет отговаря на определените за периода стереотипи, облекло, визия и излъчване. Най-често човек трябва да изглежда като най-добрата публична версия на себе си. Това носи известни рискове, преди 15 години портретите с цигара бяха много популярни между хората на изкуството и познатите лица от екрана, но днес са почти недопустими. Тениска с Че Гевара – също. Концептуалният портрет няма такива ограничения, той може да бъде  всичко, защото е художествена форма.

Как откри пространството на ателието си, което се превръща във вдъхновение и за други фотографи, и каква е историята на онази глиганска глава в него?

Сегашното ми ателие се намира в стари складове на Сточна гара. И то е ателие в класическия смисъл на думата, защото го направих заради личните си проекти. Открих го наистина случайно, търсех една шивачка в района и попаднах на обявата за складови помещения. Трансформирах си го сам, защото исках всичко в него да изглежда по точно определен начин. Глиганската глава, естествено, открих на битака, мисля, че е реквизит от  филм.

Защо обичаш толкова 80-те години? Този период присъства в стилистиката и в излъчването на много от фотографиите ти.

Мисля, че всички обичат 80-те. Иначе за мен 80-те и 90-те години на 20. век са последните културно значими периоди до момента. Дори и футболните ни успехи са оттогава. Чувствам ги близки, защото започнах да слушам готина музика (Guns N Roses например) и да чета списания точно в началото на 90-те. Периодът имаше голямо влияние върху мен.  

Как започна цветната серия? И какво я вдъхновява?   

Тя е продължение на търсенията ми в портрета. Това е нещото, което най-много ме е интересувало винаги. След като известно време снимах всякакъв тип портрети, плюс еротика за Playboy и Мaxim, малко ми писна и пак се върнах към класическите неща. Около година снимах основно така наречените ренесансови портрети, после започнах различни експерименти, от които тръгнаха тези цветни кадри. Първият кадър от серията беше с прекрасната актриса Валерия Димитрова (Алма Алтер, ИмПро театър).

Имахме уговорка за снимки, събудих се много рано и изведнъж реших, че ще боядисам една от стените на ателието в зелено. Речено-сторено. На връщане от железарията намерих и един жълто-червен кашон, който включих в сета. Получиха се много цветни неща и веднага реших, че оттук насетне май така ще бъде – в тази форма и цвят. Пиша ги условно „Зелената стая“, „Синята стая“ и прочие, но реално това е един проект с основна тема „Човекът“. Вдъхновениeто иде отвсякъде.

Как и къде намираш моделите си за цветната серия? Те не са професионалисти със сигурност. Как се работи с тях?

С моделите се намираме взаимно. Ту аз ги търся, ту те сами ме откриват. Когато имам някаква идея или търся определен типаж, обикновено пускам кастинги в социалните мрежи. Случва се обаче и да видя някой в нета или на улицата, за когото все още нямам идея, но съм сигурен, че ще стане супер. Тогава се представям и оставям координати. Когато нямаше чак толкова социални мрежи и телефони с камера, хората приемаха фотосесията за доста вълнуващо събитие, говорили сме понякога по цели дни преди снимките – как, какво, защо. Сега това малко изчезна, стана по-делнично и обикновено, но част от моделите все още се вълнуват какво ще ни се получи.

Сам стилизираш героите си, нали? От какво тръгваш обикновено?  

Почти винаги, да, имам си един реквизит, който постоянно попълвам с нови неща. Тръгвам най-често от горната дреха, правя няколко кадъра само с нея, а после и с предметите, които съм подготвил предварително. Обикновено снимам с един предмет на няколко локации и с различно облекло и след това избираме най-подходящото. Пробваме по 3-4 сета дрехи на модел, ако излезе поне по един кадър от всичко, съм много доволен.

Героите ти от тази серия винаги държат някакъв предмет. Това е част от начина ти да ги поставиш в ситуация, да създадеш разказ, нали?

Разказ, обаче този разказ не го създавам аз, а гледащият, защото той интерпретира образа по свое желание. Навремето предметите в изобразителното изкуство са имали по-дълбок смисъл и символизъм, но сега вече е друго. Не търся конкретно значение, работя по чувство. Държането на нещо помага и на модела, по-естествено е за него, защото всеки е дър-жал нещо, но не всеки е заставал пред камера като модел и не всеки знае къде да си дене ръцете. Отпускащо е.

Заради тези предмети ли бродиш из битаците? Какво става там, има ли признаци за залез?  

На битачето ходя за разтоварване, за реквизит и за някоя друга книга. Книгите са ми проблем – седмично купувам поне по 3-4 и винаги имам над 200 нови за четене. Битакът ще залезе тогава, когато залезе и Слънцето за последно, тоест няма да е съвсем скоро. Нещата си вървят постарому, но честно казано, не съм намирал нещо кой знае колко странно през последната година.

Каква беше онази история с петела? Виждала съм го на толкова твои фотографии.  

Петелчето дойде за една вечер и остана седем години. Исках да снимам нещо такова, написах „петли и кокошки“ в OLX, излезе ми обява за петле-джинка,  веднага се свързах с човека и право в Бояна. Докарах си го в един кашон, но на другия ден се оказа, че моделът няма да дойде поне още седмица. За късмет три дни преди това бях намерил плетено бебешко кошче за реквизит, оставих петлето вътре и му пасна идеално. Малко се притеснявах за съседите, но докато разберат откъде иде това кукуригане в 5 сутринта, взеха та свикнаха. След време питаха дали всичко е наред, ако не са го чували няколко дни. Доста се поснимахме с него и мисля, че всички го обичаха много.  

А откъде дойдоха толкова много омари? Нещо далианско ли трябва да видим в портрета с тях?

Това е един от малкото случаи, в който моделът помага с реквизита. Лобстерите си ги донесe самата Мила Роберт, която в момента ги ползва по турнета, клипове и така нататък, но пък аз си ги наредих по моя начин и ни се получи супер, смятам. Дали Дали би ги харесал? Надяваме се силно.  

Друга екзотика в портретите е яката на испански благородник. Тя пък откъде се взе?

Яката ми я даде друга моя приятелка – Агнес, от готините български дрехи  „Тегел“ на „Шишман“. Снимахме една колекция в студиото, яката беше реквизит, след това много нахално помолих да я задържа още малко и така вече трета година си я ползвам често. Тя (яката) е малко като cheat code, с нея почти винаги стават добри снимки.

Каква ще е следващата фотография от цветната серия?

Надявам се да е по-добра от предходната. Дано никога да не загубя това желание и вътрешна нужда да създавам образи. По-конкретно – от известно време снимам всеки модел с ябълки, което, естествено, е препратка към Майстора. Това стана малко случайно, но ако се събере достатъчно и добър материал, може и да се покаже на голяма изложба.

Кое те зарежда най-много?

Боровите гори на Витоша и хубавите книги.