Знаете ли какво е да бъдеш известен? Това е, когато пристигнеш в чужда страна, да си принуден да стоиш в хотелската стая и тъпо да гледаш безкрайните новинарски емисии. Нещо повече - веднъж, преди да се добера до дъблинския хотел, ме арестуваха погрешка на летище Хийтроу. Заведоха ме в участъка, където тълпа полицаи се забавляваше да се подиграва на подписа ми. "Това подпис на писателка ли е - ехидно сумтяха пазителите на реда. - Никой не може да го прочете." Не обърнаха внимание, че съм облечена с велурен панталон и шлифер на Jill Stuart(забележете, Jill Stuart, а не Gucci). Те никога не биха се надсмивали на истинска знаменитост, биха взели автограф и биха я пуснали с извинения.

Така беше преди няколко години. Сега нещата малко се промениха. Неотдавна служител на летището реагира на моето фамилно име: ("О! Това е име на писател!"). После се поинтересува как мога да ходя на толкова високи токчета (10 см, Dolce&Gabbana) и загуби интерес към мен. Така че в по-голямата част от времето си се чувствам като в стара реклама на Америкън експрес: "Знаете ли коя съм аз? Аз съм авторката на любимата ви книга "Сексът и градът".

Някои мои познати знаят, че имам някакво отношение към този сериал, но повечето от тях не подозират, че е сниман по книгата, която започна като вестникарска колонка в The New York Observer и че аз съм я написала. Кари - това съм аз, въпреки че никога не бих спала с повечето от момчетата, с които се среща героинята ми, и за нищо на света не бих си направила татуировка. Разликата между мен и моята героиня е в това, че Кари никога не стана "почти известна". Когато Кари върви по улицата, не чува хора, които някога са били нейни приятели, да й казват: "Здрасти! Как си? Научаваме за живота ти от светските колонки във вестниците." На мен ми се случва поне по два пъти в седмицата. А можех ли да си представя, когато започнах да пиша книгата, че животът ми ще попадне в светската хроника и ще ме описват като Палечка (въпреки че съм висока почти метър и седемдесет) или ще обсъждам по телевизията пениса на президента Клинтън? Разбира се, че не си представях такива неща. Аз просто исках да разкажа истината за определен начин на живот в Ню Йорк и тази истина направи книгата и сериала популярни.

мъжете

Не зная защо толкова време съм се заблуждавала, като съм мислила, че известността те прави по-привлекателна за мъжете. Грешка! Оказа се, че само известните или "почти известните" мъже могат да разчитат на повишен интерес към себе си от лица от противоположния пол. За да съм по-ясна: Sex and the City завърши тогава, когато Мъжът на Моите Мечти заряза Кари. В реалността моят собствен МММ се раздели с мен в деня, когато получих първите коректури на книгата си "Сексът и градът", а след пет месеца се ожени за друга. Помня как стоях в офиса си и се опитвах да намеря отговор на въпроса защо след като направих нещо наистина стойностно...останах сама! Мислех си, че това е най-лошото, което ми се е случило. Но грешах. Много по-лоша се оказа известността: мъжете не искат да бъдат с жени, на които се обръща повече внимание, отколкото на тях. И когато отивам на първа среща, младежът може да ми каже: "Ако прочета за нас във вестника, ще те изоставя!" Ние още не сме се срещнали, а той ми говори за раздяла. Веднъж ми обърна внимание истински мъж от класа (да го наречем Бари), който също беше "почти известен". И аз си помислих: ето ние сме двойка, предопределена от небесата. Всичко беше чудесно, докато не отидохме заедно на 90-тия рожден ден на Милтън Берл (не на Мадона!). И някъде между тортата и песните Милти започна да се закача с мен. Аз не се съпротивлявах - той ми харесваше и въобще не чувствах заплаха, въпреки че залата беше пълна със светски хроникьори. Естествено, след два дни в един вестник се появи заглавие: "Милти обича още по-страстно". "Казах ти, че не искам никаква публичност!" - заяви Бари по телефона и ме обвини, че съм поощрявала флирта с Милтън. Това беше толкова нелогично, че му затворих телефона. С Бари се срещахме още пет месеца, после отношенията ни охладняха. След него около шест месеца не излизах на срещи и се чувствах много добре. Оказа се, че "почти известните" жени имат още една особеност - не са им нужни мъже. И наистина, защо ми е мъж, когато снимките ми се появяват в списанията? А ако поискам, мога през лятото да нагрея басейна си до 40 градуса и никой да не мрънка, че му е неприятно да плува в него.

Въобще всичко се променя към по-добро. Неотдавна дори ме разпознаха на улицата. Беше нощ, валеше дъжд и аз поисках огънче за цигарата от един млад мъж. Той се спря изненадан и попита: "Вие случайно не сте ли Кандис Бушнел?" Онемях и бях готова да го помоля да ми повика такси. Но в този момент се появи приятелката му и ме фиксира с такъв поглед, който никога няма да забравя. Понякога това ме обижда, но знам, че е част от играта, в рамките на която протича животът ми. Или трябва да приемеш правилата, или да отидеш в провинциалния щат Айова. Признавам си, бях в Айова и там не ми хареса, така че реших да свикна с особеностите на моята "почти известност" в Ню Йорк.

Направих откритие, което искам да споделя с Кари от телевизора. По-лесно е да станеш известна, отколкото да си намериш мъж...Странно нали? Всъщност, аз все пак се омъжих - след седем седмици познанство с Чарлз. Това се случи неотдавна, но освен новото жилище, в живота ми не настъпи голяма промяна - събуждам се със същите мисли и чувства, както и преди...

домът

Казват, че не могат да си представят Кари в интериора на дома, в който живея сега. Да, аз израснах сред антиквариат и когато с Чарлз се преместихме в необзаведен нов дом, просто взех някои вещи със себе си, а други купихме от антикварни магазини. После разбрахме, че ще се побъркаме от разностилие: вярно, избраните от нас мебели бяха от 19 век, но... жълто канапе във френски дух, широка пейка-диван в стил "ампир", голяма маса за хранене - американска от 1830 г., позлатеното огледало, което домъкнах от нас, разни китайски предмети от 1860 г. Но всичко си дойде на мястото.

модата

И аз като Кари съм побъркана по модата. Вярно, имам гардеробна в дома си, но не мога да стигна дотам, защото коридорът към нея е затрупан с дрехи и обувки. Съвсем скоро си купих още два чифта обувки на Stella McCartney с много високи токчета. Те са великолепни. И куфар на Луи Вюитон. И чехли Prada с бели розички и такава чантичка. Стилът ми на обличане през годините не се промени - просто сега имам пари, за да си купувам това, което отговаря на моя вкус. Никой не може да каже, че съм зле облечена, още повече, че на писателите им е позволено.