Карва Чаут е хиндуистки празник. Индийките го отбелязват, като не се хранят и не пият вода в името на определен мъж – най-често съпруг. В замяна на жертвата им боговете ще осигурят на мъжа дълъг и здрав живот. Да ги захрани при първата поява на луната може онзи, заради когото са постили. Ако той не се появи, жената може да умре от жажда и глад.

Амиша, героиня в книгата на Седжал Бадани „Тайната на разказвачката на истории“ (издателство „Сиела“, преводач Евелина Пенева), прави поредния пост, но този път не заради мъжа си, който я пренебрегва емоционално, а заради английски офицер. Действието се развива през 40-те години на 20. век, когато в Европа бушува война, а в Индия се надига движението за независимост, оглавено от Ганди.

Бракът на Амиша е уговорен, когато тя е на 14 години. На 20 вече има три момчета, и ако не друго, свекърва й я уважава заради това, че е дарила семейството със синове. Индия през 40-те, 50-те и преди това, а и по-късно, е само една от страните, където жените са втора категория хора. И не го казвам от феминистки бяс, а заради беса, че някой е мачкан априори. Каквато е съдбата и на друг герой от романа на Седжал Бадани – Рави, който е от най-презряната каста, тази на далитите, недокосваемите. В Индия дори лекарите отказвали помощ на далитите, защото се вярвало, че те омърсяват всичко, до което се докоснат, включително най-милото на хиндуистите – кармата им. (Нещата все пак са се променили, защото на последните президентски избори в Индия победи далитът Рам Нат Ковинд.)

Незавидно е и мястото на жените в исляма – доскоро, а някъде и все още. Хишам Матар е либиец, описал почти дословно историята на  семейството си в „Мъжка страна“ (издателство ICU). Либия, краят на 70-те. Жените са наричани по имената на синовете им. Бу Сюлейман буквално значи майката на Сюлейман, момченцето, от чието име се води разказа. Тя е омъжена на 14, набързо и насила, защото брат й я видял да се смее с момче, което не й е роднина, в сладкарница. Набедена е за блудница и баща й е готов да я убие, ако след първата брачна нощ на чаршафите няма кръв. Защото едно момиче е стока, а никой не иска да купи повредена стока.

В света, в Индия нещата наистина са се променили от средата на 20. век… и не съвсем. За последните 20 години например ловът на вещици в най-голямата демокрация е взел над 2500 жертви. Какво правиш, за да те набедят за вещица ли? Най-често си сама жена, която няма закрилата на роднини в доминираните от мъже традиционни общности. Наследяваш парче земя или къща от баща си, но някой роднина претендира за него. Вместо да дава пари по съдилища, той прави по-лесното – обявява, че си вещица и с магьосничество си предизвикала сушата, смъртта на съседското дете или заразата, върлуваща в селото. Наоколо винаги има някакво нещастие, за което могат да те обвинят. Понякога като доказателство, че си вещица, се прилагат и почти научни методи – пускат леща в купа вода и ако зрънцата изплуват на повърхността, обвинението е доказано. В селото се надига ропот и група мъже се озовават на прага ти.

Пребиват те и те изгонват от къщата ти. Това – в случай че имаш късмет и не те убият. Властите рядко разследват такива случаи, регистрират ги като нападение или убийство, но без да посочват причината – лов на вещици. (Да си сама жена с наследство е било животозастрашаващо и в Европа и Америка, и то не непременно в средните векове. Между 1620 и 1725 г. 89 на сто от обвинените в магьосничество в Нова Англия са били жени без братя или синове, които да получат наследството им.)

Тютчев казва за Русия, че  с ум не можеш да я разбереш, но това в още по-голяма степен важи за Индия, страна – метафора за човека със способността му да се възвисява с красота и да пропада с ужас. В интервю за EVA френският режисьор от румънски произход Раду Михайляну беше казал, че там, където жените са добре, животът е хубав. Физически закон е, че една верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка. А всички ние сме брънки от веригата, дори когато не го осъзнаваме. Независимо дали сме в Индия, Либия, Бояна или Ориндж Каунти… дай боже всекиму.

Вероятно Карва Чаут днес е красив празник на семейната привързаност и никой не губи живота си заради пост. Героинята в книгата на Седжал Бадани „Тайната на разказвачката на истории“ също не умира от глад, защото любимият й английски офицер се появява навреме, за да я захрани (дали го е направил правилно, само д-р Емилова може да отсъди). Въпросът е в един свят, който все по-често е подвластен на ирационални страхове, да не направим крачката назад, когато някой ще сипе леща в купа с вода и ще чака да види дали ще потъне.