Става дума за един мъж и няколко жени, неговите жени, неговите дъщери. Мъжът се казва Куеку (имената в романа са безпощадно африкански и създават проблем, докато им свикнеш), брилянтен хирург в бостънска болница. Зад гърба му е мизерно детство в родната му Гана, от което се е измъкнал, благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, включващи природен интелект, учене, зверска работа и малко късмет. Жена му Фола е със смесена кръв – с баба шотландка – и е с осанка и красота на принцеса. Двамата имат голям син, малка дъщеря, по средата са двамата близнаци – Тайуо и Кехинде, момиче и момче, наследили очите на шотландката и със спираща дъха хубост, която не вещае нищо добро.

Куеку е принуден от шефовете си да направи операция с предизвестен лош край. Той е лесната жертва, когато някой трябва да понесе вината за смъртта на пациента. Уволняват го и това го срива. Всичките му бягства и лишения, всичките му надежди се разпадат на прах, тя полепва по сърцето му, затлачва дишането му. Срамува се от жена си и децата си, че се е провалил. Единственото, за което се сеща, е да захвърли всичко и да избяга. Той е ранено животно, което се крие в храстите, за да не видят слабостта му.

Бягството му слага началото на края на семейството му. Братята и сестрите се отчуждават, всеки влиза във връзки, които трябва да запълнят празнините от любов. Когато Куеку умира, всички се събират в ганайската столица, в Акра, където той е създал ново семейство с нова жена. Как само я описва Тайе Селаси!

Селаси има особен стил, отнема време да влезеш в такт с него, да приемеш невротичния му монтаж, силовото разменяне на удари между сегашното и миналото време. „Отивам си е възвратен глагол“ е от книгите, които те принуждават да ги оставяш поне за минута, за да си поемеш дъх от непосилната красота на текста. Това е книга, в която се влюбих от първото изречение: „Куеку умира бос една неделя на развиделяване, чехлите му на прага на спалнята като предано псе.“ После ми тръгна трудно, казах ви за стила, дори си помислих да я зарежа. Понякога така заплашвам книгите – ще те зарежа, казвам им, макар че обикновено не го правя (последното изключение беше „Живот в скалите“, зарязана). Как само описва Селаси новата жена на Куеку, Ама: „Ама не се самонаранява. Не й хрумва. Да си няма доверие. Да наложи на душата си някаква дребна такса тъга за всяко светско удоволствие, въпреки че светът не й иска нищо. Но тя не е от мислещите. Не мисли непременно кое може да е по-добре, сега какво да направи, кой се е държал с нея зле, дали тя се е държала зле, какво мисли или чувства той, или не казва – така че мислите й не се блъскат нонстоп в неговите, причинявайки всевъзможни търкания и бури, експлозии, колизии тук-там из къщи, от ясно небе. Мислите на Ама не са свободни радикали. Мислите на мечтателките бяха противопехотни мини, взривоопасни вещества. И заради тях бъбренето на закуска можеше да доведе до война. Ама не е боец. Идва на закуска невъоръжена, а вечер се съблича и си ляга без боен щит."

Мечтателките – това са Фола и дъщерите й, това са не-утолимите жени, които могат да разнебитят средата си, да съборят джунглата с неспокойния си ум. Те създават у мъжа усещането, че не им е достатъчен, че трябва да се развива, да се надскача, прекалено много вярват в неговото бъдеще, в което той е още по-добър, те са постоянно с поглед напред, докато Ама е тук и сега, не иска нищо повече от това, което има в момента. Тя е удобната, мека жена, за Куеку „самото й тяло е мост между светове, по който той крачи.“

Героите на Тайе Селаси са афрополити, дума, измислена от писателката, която не обича да я питат за национална принадлежност. Родена е през 1979 г. в Лондон в семейството на нигерийка и ганаец. Като малка заминава за САЩ с родителите си и израства близо до Бостън. Сменяла е адреси в Ню Йорк, Рим и Берлин, последната й спирка е Лисабон. Засега. Познава от личен опит феномена на близначеството – има близначка и това е вероятното вдъхновение за образите на Тайуо и Кехинде. Има и малък син и иска да го научи да чете текстове, по-дълги от туит.

Първият й роман, „Отивам си е възвратен глагол“, излиза през 2013 г. Преди това пише стихове и това личи в романа, който влиза в класациите за най-добрите книги на годината на The Economist и Wall Street Journal. Великолепният превод на български е на Бистра Андреева, на която дължим и заглавието. Оригиналното е Ghana must go, „Гана вън“ и е свързано с историята на Африка. Африка с буйната вегетация на живота в нея е част от романа и е като допълнителен цвят върху крилете на пеперудата, която е кацнала върху корицата на българския превод. Оформлението е на Люба Халева и то е продължение на внимателната и любовна работа на издателство „Жанет 45“ по кориците на книгите им.