Един ден, докато се лутах из клиниката по пластична и естетична хирургия Малинов след поредната консултация за читателките на ЕВА, загубих изхода и влязох, без да искам, в операционния блок. Една от жените, с увито в бинтове лице и шина на носа, ми се усмихна и каза "здравей". Заприлича ми гипсирана панда, а пухкавите й красиви устни нищо не ми подсказваха.

Докато мърморех някакво извинение, жената ме заговори: "Не ме ли познахте? Вие правихте репортажа за ринопластиката" Веднага включих. На операционната маса лежеше тя - Светла, с обезобразено след катастрофа лице. С хрущял от реброто й хирургът д-р Ефремов, заедно с специалист по уши, нос и гърло оформиха липсващата носна преграда. Не пуснахме материала, защото снимките станаха прекалено кървави и натуралистични, повече подхождаха за специализирано медицинско списание.

Интервюто с нея, което ще прочетете по-долу, направих 12 дни след операцията. Да си призная, резултатът от тази операция не ме впечатли особено. Знаех, че ще има втори етап за попълване на хлътналите бузи и клепачи със собствен материал (мазнини), но както всяка жена съм нетърпелива и очаквам резултат на секундата. Ако съдбата не ми беше отредила нова среща със Светла, и досега щях да мисля, че нашите пластични хирурзи има още да учат в областта на ринопластиката.

Вземам си думите назад. Сега мога да кажа с ръка на сърцето - резултатът надмина очакванията ми. Разбира се, Светла не е същата жена от снимките преди катастрофата, която ми показа д-р Ефремов. Тя е една нова, струва ми се дори по-хубава от преди, жена. Може би е единственият случай в кариерата на лекаря, в който прави нещо, за което няма предварителното й съгласие. По време на втората операция от мазнината за липофилинга, остава малко и той попълва устните. Затова сега те изглеждат толкова сочни. Жестът е комплимент от страна на клиниката, за да вдъхнат увереност на пациентката в новия й живот с новото лице. 

Ето и самата история, която Светла разказа за ЕВА

Дойдох в съзнание, когато започнаха да ни вадят. Колата беше страхотно деформирана, а и се бяхме заключили. Слава Богу, детето не беше пострадало. Усетих, че се мъчат да ме измъкнат, и отново изпаднах в безсъзнание. Събудих се в болницата чак след седмица. Първата ми работа беше да попитам кой ден сме. Четвъртък? Явно бъркаха, защото тръгнахме за морето в петък. Изобщо нямах представа колко съм била в безсъзнание.
Мина време и докато разбера на какъв хал съм. Единият ми крак бе счупен в бедрото, другият - изваден от тазобедрената кост и висящ на екстензия, плюс счупени ребра. Самата аз бях на изкуствено дишане, имаше съмнение, че е пробит белият дроб, но се размина поне това. Разбрах, че съм обезобразена, след месец. Усещах, че ми има нещо, но не знаех какво, защото не можех да ставам. Счупен нос, откачена долна челюст, както и дясна лицева част в слепоочието.
Заради влошеното състояние - непрекъснато поддържах висока температура - лекарите отлагаха операцията на лицето. Най-накрая решиха, че не могат повече да чакат, тъй като костите постепенно почнаха да зарастват и щеше да е късно за каквото и да било. Наместиха челюстта и закърпиха дясната скула със стоманени телове. Цялата ми уста беше шинирана - отвътре през зъбите, отдолу и отгоре. Не вярвах, че ще го преживея.
Около 45 дни бях в това състояние. Поемах само течна храна със сламка. Преди операцията се погледнах в огледалото и изпаднах в шок. Не бях аз. Носът бе най-малкият проблем, от хлътването на лицевата кост лицето бе като съшито от 2 различни части, едното око по-малко и по-ниско разположено от другото.
Сега ми е лесно да говоря, но тогава много тежко го преживях. Не знаех дали да се радвам, че въобще съм оживяла. Постепенно ме обзе пълно отчаяние. По-добре да бях умряла, отколкото да търпя тези мъки, да не говорим за обезобразяването.
Излязох от болницата толкова подута, че дори не исках да се гледам в огледалото. Страшно мъчно ми беше. Вълнуваха ме противоречиви чувства - че никога няма да бъда същата, че ще си остана урод, от който околните ще отвръщат глава или ще ме гледат със съжаление - не стига, че саката, но и обезобразена. Тогава разбрах, че имам силна воля. Спазвах абсолютно стриктно предписанията на лекарите, само и само по-бързо да заздравеят раните. Не ме питайте какво ми е струвало, не го пожелавам никому.
Не съм се глезила нито за миг, само тайничко се надявах, че един ден все пак ще мога да стана от проклетото легло. Ако не можех да ходя, не знам как щях да го преживея. Добре, че все пак можех да дишам с носа. Докторите казваха, че въобще съм имала късмет. Първо, защото съм оцеляла, и, второ, че виждам. Дясната ми орбита беше напълно раздробена и имаше опасност да съм сляпа с едното око.
Част от приятелите ми се отдръпнаха, на други им беше странно, но истинските ме възприеха такава, каквато съм, макар и променена външно. Само майка и детето ме приеха безрезервно. Малката ми казваше: "Мамо, колко ти е сплескано нослето." Наричаше ме мама-меченце. И досега се шегува, че има три майки. Първата - преди катастрофата, втората - обезобразена, и сега третата - след операцията на носа.
Бях разведена отдавна. До себе си имах мъж, който ме обичаше и аз го обичах. Много ми помогна в тежкия момент. Но нещо го пречупи изведнъж. Може би дългото възстановяване - година на легло, без да ходя, после още една. Не можа да издържи и да ме възприеме такава, каквато бях, и връзката ни постепенно се разпадна. Не направих нищо, за да я възстановя. Няма да крия - възприех раздялата като поредния удар на съдбата.
Само като си помисля, бях хубава, бях млада, с мъж до себе си, имах планове за бъдещето... Изведнъж всичко се сгромоляса. Почнах от нулата. Не се радвах, че не ми останаха почти никакви белези по лицето, а на първата крачка. Чувствах се остаряла най-малко с 10 години.
Възприех катастрофата като знак от съдбата. Изведнъж се сетих, че преди десетина години - трябва да съм била двайсетгодишна, ходих на гледачка. Каза ми, че ще преживея нещо страшно и че имам прекъсната линия на живота, но ще го преодолея. Още ми каза, че ще ми се случи, като стана на 30 години. Тогава с акъла на младо момиче си помислих - тази какво разправя, на 30 вече ще съм бабичка. Било ми писано, приех го като предопределение.
Постепенно преодолях черните мисли и свикнах да се понасям в този вид. Две години след катастрофата реших да предприема нещо по-сериозно. Беше ми омръзнало да ходя по лекари. В клиниката, където ме спасиха, ми предложиха възстановителна операция след 6 месеца, но аз не исках да стъпя там за нищо на света. Така я бях намразила. Свързах се с д-р Кръстинова (известен наш пластична хирург по реконструктивна терапия в Париж- б.а.), която се занимава само с това. Тя ми предложи да отида във Франция.
Операцията щеше да е тежка и да струва скъпо - само първият етап бе 35-40 хил. франка (говоря за 95-96 г., когато това бяха страшно много пари). Отначало трябваше да избутат навън хлътналата лицева част над горната челюст. Да свалят скалпа и да вземат кост от черепа. На втория етап щяха да оправят носа и на третия ме чакаше дооформяне в България. Намерих и спонсор, но д-р Кръстинова не ми изпрати окончателна оферта и нещата умряха.
Отказах се от всякакви операции. Предлагаха ми различни начини, но така и никой не можа да ме убеди. В клиника Малинов попаднах съвършено случайно. Наложи се изследване на коляното с ядрено-магнитен резонанс. Оказа се, че не може да се направи заради метала в главата. Моята докторка ми каза: "Защо не отидеш при д-р Ефремов да извади теловете и без това разкрасява цяла София. Така и така ще си под пълна упойка, защо да не ти оправи носа?" Като име го бях чувала.
Малко се поколебах, но като ти пуснат мухата... Срещнах се с доктора. Занесох му снимки от преди и след катастрофата. Не ви казах - навремето съм работила като фотомодел. Затова приех обезобразяването трагично - случи ми се в най-хубавите години, когато една жена узрява и става още по-хубава.
Обсъдихме с д-р Ефремов какво може да се направи с минимална намеса. Не исках тежка операция и чупене на носа отново. Бях доволна от решението, което ми предложи. Два месеца мислих и се настройвах. Той ми каза, че трябва да реша сама и че не иска да ми влияе. Показа ми на компютър как ще изглеждам. Е, не беше, както преди катастрофата, но във всички случаи бе за предпочитане. Дори само да ми оправеха носа - пак щях да съм доволна.

Като се събудих след операцията, не бързах да се погледна в огледалото. Знаех какво ме очаква - отоци, синини, а и носът не се виждаше от шината. В главата ми беше само едно - слава Богу, свърши и тази операция. Подутините изчезнаха след десетина дни, много по-бързо от първия път. Сега чувствам облекчение и радост, че се реших. Постепенно се вижда резултатът и съм много обнадеждена. Щастлива съм и съм убедена, че си струваше.
Давам си сметка, че трябваше да го направя по-рано. Но катастрофата ме направи реалистка - просто срещнах подходящия човек в подходящото време. По принцип бях се отказала, само в най-тайните си надежди мислех колко би било хубаво, ако нещата се оправят и пак съм такава, каквато бях. Дъщеря ми реши, че съм много сладка, особено с новопоявилите се трапчинки на бузите, и че изглеждам много млада. Става ми весело, като си представя, че някой ще ми каже - ей, девойче. Д-р Ефремов ми разреши да правя, каквото си искам, включително и да куфея в дискотека. Само да спя още един месец с шината.
Обръщам нова страница в живота си. Не съм мислила за бъдещето, но вече имам идеи."