В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Елка Влаховска и "Нейните 7"

Празниците ми като делниците

Иска ми се да изживея нещо оптимистично и патриотично, но не става. Със събуждането се питам дали нещо и днес ме боли, може би е душата. В ушите ми още кънтят празничните камбани по случай националния ни празник. Те отекват не с жизнерадостния „динг-донг“ на силата на обединението, а със задъхания звън от екрана на всички програми - „гин-ка“. Е, поне името е мелодично, но и това не ме утешава. Зарибихме европейците със слогана „Съединението прави силата“, но забравихме да уточним, че съединението ни е май късо.

Върнете пролетта

Сутрин на дървото пред прозореца ми играе катеричка. Не търси храна – играе, опиянена от пролетта. Две свраки я наблюдават и аха да се включат и те. Отдолу дебне войнстващият пухкав сив котарак – бандитът на квартала. Кое ли животинче ще му падне в лапите? Минава шарената Писана и ето, героят забравя закуската и хуква след нея. Природата сякаш ми казва: Усмихни се, играй, следвай детското в себе си. Но защо ли се чувствам като Франсис Макдорманд в мига, в който разбира, че някой е откраднал Оскара й? Върнаха го, но дали радостта й остана непомрачена?

Стотинки на улицата

„Како, дай двайсе стотинки за хлебеца“ - седем пъти чувам тази молба за по-малко от двадесет минути пеша към офиса. Тези просещи жени са млади и здрави. Купила съм си сандвич и ето, поне една от тях ще получи закуската ми. Но не, тя не иска храна, обижда се. Иска пари, обижда ме. Натъжавам се, когато гледам тези млади жени, поставени на стратегически места така, че да не можеш да ги подминеш. И си мисля дали те са същите, които през последните две години съм виждала по програми на Столичната община да почистват сутрин улиците и парковете, да се движат на групи с метлите, да се смеят и да се закачат? Ще ги гледам в очите, ще запомня лицата им и когато ги видя да вършат работа, ще ги поздравя.

Осмомартенска олелия

Разгръщам семейния албум и виждам себе си в трети клас. Рошава, с див поглед и крива усмивка. Прибрана набързо от играта в голямото междучасие, защото е дошъл фотографът да ни снима и да направи картички-поздрав за майките. До свирепото ми изражение (абе, хора, нашият отбор тъкмо биеше на народна топка!) се мъдри надпис: „Мила моя мамо, честит Осми март“.

Цветята са скъпи, а мъжете – неспокойни. Който носи зюмбюл на жена си е комунист. Всъщност олелията около Осми март ми напомня за шума около Истанбулската конвенция. Никой нищо не знае, не е чел, не разбира, не иска да разбере, но се обижда. Международният ден на жената отбелязва усилията на света отпреди повече от век досега жените да имат право на образование, работа и справедливо заплащане, достойнство, лична собственост. Тези усилия продължават и днес в световен мащаб. Искам аз да поднеса цвете, защото имам образование, гласувам, работя. Може би пък след сто години ще има и Международен ден на джендъра, кой знае?

Guns and girls

Забелязала съм, че любовта на българската жандармерия към баничките е като тази на американската полиция към поничките. Много добре въоръжени млади мъже се редят на опашка в пекарната на „Аксаков“. Две момичета на около 13 също чакат и закачливо атакуват най-младия. „Това автомат ли е?“ „Да.“ „Мога ли да го пипна?“ „Не.“ „А това електрошок ли е?“. „Да.“ „А него мога ли да го пипна, че съм го виждала само по филмите?“. Младежът се изчервява, но отговаря: „Не. Много е страшен“. „ Приятелката ми е много по-страшна“, казва мълчаливката досега. Мъж на 60 към мен: „Виждате ли, госпожо, младите колко са палави?“ Подкупващият му глас ме кара да се усмихна. Джендъри ли? Няма да ги видите там, където се пече хлябът. Там половете, чисти като сълза, флиртуват.

Приложна екология

Дава ми я с блестящото си чувство за хумор големият поет и преводач Валери Петров. Препрочитам отново стиховете му и не мога да не споделя лекотата и мъдростта, с която той посреща живота. Това екологично стихотворение е посветено на негов приятел. И да не забравяме кофите!

„Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне – не тръгва. Ха да тръгне – не ще.
Трети път – пак възпира го нещо…
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня – без смях – обществото,
как е викнал на келнера : – Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!“

Изведнъж пиарите пристигнаха с гръм

Какво може да ме извади от меланхоличното настроение, съпътстващо прехода между зимата и пролетта? Не мислете, че са диетите, танците, сексът. Това са пиарите – свръхпроводниците на енергични обещания. Малка част от предложенията: „Женски страсти в мола“ (има нюанс на порно, но ще видим), „Следваща цел: Марс“ (надявам се, че ще ни върнат обратно на Земята), „Нов продукт за ДАМИ“ от водеща банка (продукт? със сигурност няма да е крем за лице), “13 лекции и уъркшопи за активен начин на живот“ (проведени в рамките на един ден, не е ли животозастрашаващо?).

Тази седмица си пожелах смехът отново да се завърне, тогава ще знам, че пролетта е дошла!