Камбоджа, като картина на Дали
Ако питате какво може да преживее турист в толкова бедна страна, отговарям – чуднo илюстрована приказка за екзотика, античност, ухания като от райската градина, изобилие на звук, цвят и вкус, които оставят сладък спомен завинаги
Илияна Алипиева 18 November 2017
Ангкор Ват
Седмото чудо
През девет планини в десета, през девет морета в десето имало далеко на изток една голяма и силна империя. Толкова силна, колкото и Римската империя. Тя се простирала в цяла югоизточна Азия – Кхмерската империя. По време на апогея й в столицата Ангкор живеели над 1 млн. души. В сравнение с нея Рим бил малък град. За прослава на боговете един местен владетел – Суриаварман Втори – построил около 1150 г. будистки храм върху хиндуистки религиозен храм, посветен на бог Вишну. Но построил също и храм на самия себе си, тъй като се смятал за полубог, който заслужава вечна слава. Предвиждал този храм да бъде превърнат в негов мавзолей след смъртта му. Храмът е миниизображение на космоса и символизира също свещената планина Мару, на която живеят боговете. Той е символ на борбата между доброто и злото и място за възхвала на линга – силата на плодородието.
Стоя и гледам в захлас величествения силует на творението пред мен. Очите не могат да акомодират добре образа не само поради изключително силната слънчева светлина, а най-вече поради това, че се явява нещо толкова грандиозно и красиво внезапно и напълно неочаквано. Величествен. Неописуем. Перлата в короната на Камбоджа. Брулен от времето, разпиляван от историята, но устоял, за да разказва. Окъпан от силната слънчева светлина, изглежда златен. Лотосообразните 5 на брой кули се извисяват филигранно и елегантно, някак неусетно, със своите 65 м. Храмът изглежда много масивен, но всъщност вътрешността на стените е запълнена с порест материал, който е лек и го държи над водата в дъждовния период. Водният пояс, който опасва комплекса отвсякъде, всъщност служи да регулира водното ниво по време на дъждовния период. Сравняват го с храма на Соломон. Наричат го храмът на предходен Микеланджело. Изгревът на слънцето, когато храмът се отразява във водното огледало пред него, е едно от нещата, за които си струва среднощното ставане, за да се преживее и заснеме.
Започнах с върха на класическата кхмерска архитектура. Но кулминация тук няма. Посетих много места, всяко от тях уникално и различно от останалите по изключително свой, неповторим начин.
Следващата спирка е Байон, един шедьовър – като организация на пространствата и като символика – на друга кхмерска столица, Ангкор Том. Той олицетворява срещата на небето и земята. Храмът представлява комплекс от 51 кули, които на върха завършват с усмихнати човешки лица. Наричат ги Мона Лиза на Изтока. Интересното е, че всички лица са различни. За да възстановят целия комплекс, археолозите са събирали каменните блокове от храма, разпръснати из цялата страна. В будистката философия това са изображения на хора, достигнали нирвана, но останали на земята от състрадание към човеците. Колко са близки религиите, мисля си. Работата на археолозите тук е много интересна – прилича на редене на пъзел в един цвят с липсващи елементи. В центъра на храма се намира основен компонент, състоящ се от 4 човешки глави, обърнати в четирите посоки на света, символично изображение на всевиждащия бог. Храмът е будистки, но се забелязват и елементи от хиндуизма. В многобройните галерии има барелефи от над 1000 м, които изобразяват важни исторически събития или митове и легенди. Тук се намират и едни от най-красивите изображения на небесните танцьорки – апсарите.