Halloruf, Мели, дръж, вика през смях Люси Дяковска на плажа в Шкорпиловци, докато хвърля на кучето си топка. Мели, кавалер кинг чарлз шпаньол, се стрелка по пясъка към водата, а ушите й пърхат като крила на пеперуда. Двете могат да си играят така с часове или да тичат 5-6 км за сутрешния джогинг на Люси. Тригодишната Мели е с неправилно оцветяване на козината, затова никой не искал да я вземе, когато се родила. Взела я Люси и оттогава буквално отделя от залъка си за нея. В ресторанта на плажа по-късно през деня й прави специални малки хапки от питка и сирене, почиства й парченца сафрид. Мели възпитано чака хапките си и не посяга към чинията, която е точно пред муцуната й. После ближе с покъртителна благодарност Люси по лицето.

Три момиченца по бански идват при певицата и молят да си направят селфи с нея. Да, разбира се. После идва момиченце с майка си. Да, разбира се. Момиченцето свирело на китара. Непременно продължавай, казва й Люси. Идват братче и сестриче. Идват две момиченца. Идва по-възрастен мъж, който кани Люси да седне при неговата компания, имали цаца и дробчета. После най-накрая идва сервитьорката с поръчаната от Люси салата капрезе. Салатата е иновативна – върху доматите и моцарелата има тиквички, но затова пък няма песто. Люси си иска пестото. Сервитьорката отговаря: „Нямаме го това, ако искаш, ще ти донеса нещо друго.“ Грешка, грешка! Люси се ядосва: „Това не мога да го понеса. Защо ми говори на ти, ние не се познаваме.“ Фамилиарниченето, липсата на възпитание й е болна тема.

Всичко около Люси вълнува Люси, къдриците й подскачат, татуировките й също изглеждат развълнувани. Опитвам се да ги преброя, но не е лесно. Първата й татуировка наскоро ще има рожден ден, става на 25 години. Люси си я прави, когато е 16-годишна. Изображението на Джими, разказвача в Дисни версията на „Пинокио“, е с поразмити контури, но повечето татуси са съвсем ясни. По гръбнака се спуска дракон, на плешките са позиционирани една ангелоподобна и една диаболична мацка. На едната ръка има портрет на племенника й, а най-новата татуировка гласи – Not all those who wonder are lost. Люси го превежда като „Не всички, които се лутат, са изгубени“. Категорично отказва да обяснява поводите за появата на изображенията върху тялото й. В главата ми се завърта песента за моето мъжко момиче, което никак не се шегува: ако обича – обича, ако ревнува – ревнува. (И ако не иска да казва нещо, не го казва.) Тя е на Марги Хранова, която Люси Дяковска трябваше да пресъздаде на финалното издание на шоуто „Като две капки вода“. Тогава бях сред публиката и гледах как пред сцената разговарят две Марги Хранови, приличаха си много, но Марги на Люси ръкомахаше в пъти повече. Люси е по-енергична дори от зайчетата на „Дюрасел“. На плажа в Шкорпиловци, където са снимките за EVA, сяда само за две минути, колкото да изяде един плик с царевични пръчици „Слънчо“. Признава си, че вечер, докато гледа филми, може да изяде наистина много „Слънчо“, направо до злоупотреба.

Люси няма проблем да се преоблича на плажа, в един момент остава топлес и после сякаш го забравя, докато се забавлява с Мели. Очевидно голотата й е удобна. Тялото й е слабо и стегнато и слънцето го позлатява с удоволствие. Тя може да го използва и като оръжие обаче. Има една страхотна случка с нея на летището...

„На софийското летище се възмутих от отношението към две двойки швейцарски пенсионери. Единият човек беше с часовник за диабет, имаше документ, че не трябва да го сваля. Служителите го насилиха да си свали часовника, една госпожа не спря да му говори на български: бе, свали го, бе. С изключително пошъл тон. Швейцарците се притесниха и аз се обадих – извинявайте, госпожо, говорете на английски, хората не ви разбират, и си оправете тона. Какво беше последствието за мен? Тази госпожа ми каза две думи на вие и после се обърна на ти – бе ти тук за важна ли се мислиш, бе. Казах й, госпожо, говорете ми на вие, не се познаваме. Бе аз ще си говоря както си искам, бе. Бе ти искаш ли сега да не излетиш, бе. Казвам: искам да видя как ще се случи това. Бе я тръгвай сега с мен, ти ли ще ми казваш как да си върша работата. И продължи в този тон до стаичката, в която ми нареди да се съблека. И аз: о, да, веднага. Бельото също ли да съблека? Тя каза – да. И аз – веднага. Искате ли да се облека и пак да се съблека, ако ви е приятно да гледате? И тя видя, че няма какво да направи, когато от другата страна има опонент, който не й позволява да го унижи. Беше ми много смешно. Но ме тревожи това, че елементарните хора налагат елементарност в отношенията.“