Легендарната актриса разказва за най-голямата битка в живота си – тази да стане майка, в мемоарите си „Вчера, днес и утре – моят живот“. Представяме ви откъс от книгата, публикуван в западните медии.

„На 29 години желанието ми да стана майка вече се бе превърнало в мания. Смятаха ме за прекалено стара, за да не съм родила поне веднъж. Все пак беше 1963 г. Аз самата се чудех дали някога ще се случи.
По стечение на обстоятелствата започнах да усещам симптоми на бременност точно докато играех майка на седем деца във филм, който снимахме в Неапол.

В началото си мислех, че си внушавам, че се идентифицирам с ролята. След няколко дни отидох на лекар, който направи тестове и те се оказаха отрицателни. Но странното усещане не изчезваше. Тогава дойде един така наречен експерт от Рим, който носеше тъмно кожено куфарче. Когато го отвори, аз подскочих: в него имаше малка зелена жаба, която ме зяпаше с ококорени от страх очи. За мой ужас лекарят инжектира жабата с урината ми и каза: „Ако жабата умре, значи си бременна...“ Не след дълго животното започна да скача и да се движи хаотично, сякаш бе ударено с нещо по главата. Но не умря. Отвратена, отпратих лекаря и отидох да се разходя, за да пусна горкото животно в езерото. „Много жалко – казах си, – за момент си помислих, че може наистина да съм бременна.“ А всъщност бях, аз наистина бях бременна. И когато го разбрах, бях толкова щастлива, колкото никога през живота си. Нямах търпение да погледна в очите на детето си. Но това така и не се случи. Последваха едни от най-тъжните и мрачни дни в живота ми.

Знаех, че нещо не е наред. Отидох при друг лекар, който ме увери, че няма проблеми, просто не бива да пътувам с кола и трябва да се пазя. Затова хванах влака за Милано, където трябваше да снимам следващия си филм. За съжаление първата ми сцена бе в кола. Автомобилът бе окачен за хидравлична система, така че да имитира истинско пътуване и подскачане по неравен път. Оказа се много по-зле от реалното возене в кола. През тази първа нощ в Милано усетих ужасна болка. Почти припаднах в асансьора на хотела. Все още се виждам как лежа в болничното легло под луминeсцентното осветление, обградена от бели стени, и с натрапчивия аромат на дезинфектант, който проникваше във всяка клетка на сърцето ми.

Но най-болезненият спомен от тази нощ бе презрителният поглед на сестрите-монахини. Сякаш всички ме обвиняваха. Както целият свят и те знаеха, че не съм омъжена за партньора си – филмовия продуцент Карло Понти (първият му брак се беше разпаднал преди много години, но по това време разводите в Италия бяха незаконни и ние не можехме да се оженим). Тези сестри си мислеха, че знаят каква е моята история, но всъщност не знаеха нищо за мен, за желанието ми да имам деца, за страховете ми. Бяха безчувствени, нечовечни, лишени от емоции. Безпричинното им унизително отношение към мен бе плод на невежество и предразсъдъци. Онази вечер загубих бебето. И на следващия ден се върнах на работа. Чувствах се като изкормена. Сякаш светът бе изгаснал завинаги и нямаше за какво да живея, какво да ме утеши, какво да очаквам. Животът ми на филмова звезда не беше нищо в сравнение с щастието, което видях в очите на майките в болницата, когато им даваха новородените, за да ги кърмят.

Четири години по-късно, докато снимах More Than A Miracle, забременях отново. Вече бях по-подготвена за симптомите. Обадих се на Карло и му казах: „Бременна съм. Но този път ще съм внимателна, няма да поемам никакви рискове.“ Насилих се да лежа в леглото, не правех нищо, не четях, не гледах телевизия, дори говорех възможно най-малко и избягвах да докосвам корема си, за да не обезпокоя по някакъв начин бебето. Но един глас ми казваше, че всичко се повтаря. Когато се появи онази добре позната болка, бях във вилата ни в Рим с близкия ми приятел Басилио, а Карло бе по работа в Лондон. Басилио се обади на лекаря: „Идвайте бързо, моля ви. Тя има контракции, бяла е като призрак, вие й се свят.“ Но моят велик и влиятелен лекар каза с арогантно самочувствие: „Няма от какво да се притеснявате. Дайте й да пие малко лайка. Ще говорим утре сутринта.“

Въпреки това отидохме до болницата и се натъкнахме на лекар, който бързаше за парти. Преди да си тръгне, ми даде силни успокоителни. „Просто временна криза – заяви той, докато намяташе бялото си палто върху кашмирения пуловер. – Сега се опитай да поспиш.“ Но контракциите се влошаваха, сякаш раждах. Лицето ми беше жълто като лимон. Тогава майка ми, която също беше дошла, извика: „Не виждате ли лицето й? Та тя прави спонтанен аборт!“ Но нищо не последва. Коктейлът на лекаря не можеше да чака.