На 18 януари актрисата Ирмена Чичикова заедно с режисьора Майя Виткова и част от екипа на филма „Виктория“, за мен най-успешният български филм на 2014 г., заминават за фестивала „Сънданс“ в САЩ. „Виктория“ бе селектиран за него – първият български филм в 30-годишната история на този голям фестивал, който е избран да се състезава в официалната програма. Заедно с едва още 10 заглавия от цял свят. Само седмица преди да отлети за Америка, Ирмена, която изпълнява една от главните роли във филма, погребва майка си. И не знае – сама ми го каза – дали не е влязла във филма и просто не може да излезе, или пък понякога наистина животът имитира изкуството. Защото във „Виктория“ освен че героинята на Ирмена също губи майка си, става въпрос именно за отношенията майки – дъщери, за връзките в семейството и за липсата на такива.

Ирмена ми казва, че при нея много често така се случва – нещата, които изживява в реалността, и ролите, които изпълнява на сцената или на екрана, се вливат в един мощен общ поток и е много трудно да разграничиш едното от другото. Броени дни след срещата ни за интервюто е официалната българска премиера на „Виктория“. Говорим си за филма. И за майка й. За загубите и успехите. За голямата вина. За мечтите. Ирмена Чичикова пред EVA за знаковата 2014-а – годината, в която нещо от нея си отиде завинаги, а в живота й се появиха нови хоризонти.

Как определяш тази година, Ирмена?

Наричам я нулева, макар че не е точно. Преломна ми е. Започна със смъртта на мама на 11 януари. Седем дни след погребението й бях на другия край на света, на най-големия филмов фестивал за независимо кино – „Сънданс“. Сюрреално беше. Не знаех къде съм, какво се случва в мен. Мама си беше отишла, аз бях там, срещах се с хора, гледах филми, снимах се пред официалното пано на фестивала с дълга черна пола и нови обувки, имах световна премиера... Бяха настанили нашия екип в прекрасна дървена къщичка сред гората, цялата ухаеща на канела. Срещнахме Ник Кейв, който беше гост на фестивала, имаше великолепен биографичен филм за него. За първи път гледах „Виктория“ в готов вид. И така ме удари! Бях в абсолютна еуфория. Добре че до мен бяха Майя и другите момичета от филма – Калина и Дария. Бяхме едно здраво момичешко ядро, неразбиваемо. Можеш да се облегнеш, да поплачеш, всичко преживяхме заедно. Знаеш ли, когато гледах „Виктория“ на премиерата там, видях, че някои от сцените, които бяхме снимали, директно преповтаряха „кадри“ от собствения ми живот, от нещата, които бях преживяла само седмица преди това около смъртта на мама. Не мога да опиша с думи онова, което преживях в „Сънданс“.

Можеш ли вече да говориш за майка си?

Мисля, че да. Вече да. Тя беше болна от няколко години. От рак на гърдата. Премина през химиотерапия, лъчетерапия и нещата се нормализираха. Аз обаче когато разбрах за болестта й, започнах да се държа все едно нищо не се е случило. Все едно няма такъв проблем. Не знам как да го обясня. Не го приемах, не го разбирах. И се стигна до момента, в който мама ми каза: „На теб май въобще не ти пука!“ Опитах се да й обясня, че не е така, че просто това е моят начин да се справя с мисълта, единственият ми начин в онзи момент. Сега си мисля, че можехме да направим много повече неща – да потърсим алтернативни пътища, алтернативно лечение, различни видове терапии, други специалисти...

Да, обвинявам се. Че не намерих време, че не се отдадох на това. Наивно си мислех, че с молитви нещата ще се оправят. Има един кадър във „Виктория“, в който очите ми са подпухнали от плач. Защото малко преди снимките ми се обади приятелят на майка ми и ми каза, че мама има разсейки. Плака един час по телефона и аз не знаех какво да направя. Екипът ме чака, а аз съм потънала в огромно отчаяние и ужас и изведнъж осъзнавам, че майка ми си отива, че е по-сериозно, отколкото си мислех. И тогава разбрах какво е страх, огромен страх. И колко небрежно съм приела всичко. С каква непростима лекота съм вървяла през живота през последните няколко години.

Във филма твоята героиня Боряна е в ледени отношения с майка си и самата тя изгражда такива отношения с дъщеря си Виктория. Като те слушам как говориш за твоята майка, очевидно вашата връзка е била силна и здрава.

Майка ми беше абсолютна противоположност на майката на Боряна и нашите взаимоотношения бяха коренно различни от тези във филма. Мама беше мила и грижовна. И винаги се опитваше в колкото и мрачно настроение да сме, да ни „избута“ на светло, към светлината. Вероятно неслучайно двата ми най-ярки спомена от нея си приличат. Първият е как аз съм малка и съм болна, тогава още живеехме всички заедно в къщата на баба ми в Пловдив – най-щастливите ми години, защото сме всички под един покрив. Та аз съм болна, а мама е в Гърция по работа от университета. Знаехме, че трябва да си дойде в близките дни. И изведнъж тя се появява на вратата. Спомням си как само като видях мама на вратата, и оздравях ей така. Вторият път е, когато преди пет години по време на репетиции получих много тежко комоцио. Един колега ме удари с глава в главата. Лежах на системи три дни и после отново при баба в Пловдив. И тогава пак мама се появи някак внезапно и отново ме заля това усещане, че всичко ще се оправи, че всичко е наред. Беше много позитивен и светъл човек. Сега разбирам до каква степен е била в хармония с всички около себе си. И аз искам да съм така.

Ти изглеждаш също в хармония със себе си и с хората около теб.

Ето това е най-болезненото нещо. Всички мислят за мен по този начин, само най, най-близките ми знаят, че не е точно така. Аз изглеждам миролюбива, в хармония и покой с хората, със себе си, а пред най-близките си избухвам, изригвам. Точно пред тези, които най-малко го заслужават. И сега разбирам как съм можела да спестявам, да омекотявам, да премълчавам. Поне пред майка ми. Един приятел ми казва „родопче“, понеже корените на баща ми са от Родопите и в мен има такава кръв, планинска. От друга страна, майка ми е от равнината, от Пловдивско. Така че в мен се преплитат различни енергии и го усещам това. Семейството винаги играе много важна роля в това как се случват животите ни. С брат ми сме адски близки. Така бях с мама, така съм и с татко.