Тя излезе на сцената напълно готова да понесе славата, която я споходи още докато не бе ясен изходът от Х Factor. Така както е понесла и преодоляла всяка от сложнотиите в живота си – приемането и отхвърлянето, бягствата и завръщанията, любовта и надеждата, смъртта и раждането, самотата... Смелата Жана, неукротимата.

Усетих, че носи у себе нещо, което другите участници в Х Factor дори не загатваха. Когато скочи с все дрехи в басейна, одобрена от ментора си да продължи в състезанието, си казах, че искам да зная повече за тази жена. Научих – тя не крие парчета от пъзела на живота си от медиите.

От този някога разпилян живот, който сега вече държи в юмрука си. Обаче иска и още, и още, без да обвинява никого, че толкова много е пропуснала, че толкова й е било отнето от този само неин живот. Който всъщност я е научил да се бори – отнесено към Жана, това не звучи като клише. Научил я и да не залага на случайността, почти постоянно люляла я между светлите облаци на мечтите и мъгливата бездна на отчаянието.

Искам да се върнете към Х Factor, не беше чак толкова отдавна, и да ми кажете можеше ли друг от участниците да изпее по този размазващ начин Girl on Fire на Алиша Кийс... Или I Have Nothing на Уитни Хюстън... Чакайте! Ще ми го кажете, след като прочетете пълната версия на историята на победителката Жана Бергендорф. Която е минала през чакалнята на операционна, където на косъм е висял животът на детето й. Която е воювала за него и за това то да има двама – майка и баща. Защото тя е нямала. Нямала е детство. Нямала е пълен комплект от доверие, подкрепа и обич, полагащи се на всеки дошъл на този свят. Има обаче в изобилие талант и безстрашие. И адреналин на макс. Даже не си и помисля, че може да пие кафе или някаква друга енергизираща субстанция. Казва, че от тях започва да трепери, и бездруго е все на ръба на върховите емоции – очите й го издават, ту преливат от сълзи, ту искрят като диаманти.

Момичето на баба

Винаги ли си била такава, Жана?

Много емоционална, много дива съм от дете. Бунтар абсолютен. Странно дете бях. Хората ме познаваха само с музиката. Където се пее, там е Жана. Докато живеех при баба, бях под неин контрол.

Тази баба от Сливен ли?

Тази баба е от Лом и е живяла в Сливен, тъй като дядо е оттам. Тя смяташе, че имам талант за музика и трябва да пея.

Защо смяташ, че пеенето е било проява на бунтарство?

Нормално е едно дете да пее, ако му се пее... Но ако бяга от училище или от вкъщи, за да го прави, е друго. Случвало се е. Но когато бях понатрупала отсъствия, ми дадоха вкъщи една тетрадка с програмата за всеки ден и трябваше да я показвам с подписите на учителите вечер.

Аз не ходех на училище, основно за да танцувам балет. При една учителка, която, между другото, скоро ми се обади и ме похвали. Намерила ми телефона. Стана ми супермило, защото не е първият човек, учител, който ми се обажда. Ние нямахме собствено жилище и когато сменяхме квартирите, трябваше да сменям и училището. Радвам се, че учителите ми са останали с хубави спомени от мен.

Е, ако не с хубави, поне със спомени. А не да се чудят тази коя беше...

Аз в училище винаги се бутах да пея. Моята музика се случи като на магия. Това е нещо, което ми е дадено.

От какво имаш белези по тялото си, Жана?

От срязване със секира, от удар с желязна топка от врата по главата, от стъкло тук във веждата, от падане по време на игра на жмичка... Имам операция от апандисит. Лудо дете бях, ама здрава глава. Рядко се биех, но похапвах бой вкъщи. Баба също ме е гонила с точилката. Но не смятам, че заради боя съм станала това, което съм.

Имаш ли тату, което не искаш да ми покажеш?

Да, първото, което си направих сама. В училище. С игла и конец. Върху него после направих едно тигърче. Но скоро няма да е и тигърче, а страхотна черна бас китара. Аз съм по ритъма, барабаните и басът са ми любими.

Имало ли е период, в който си ходила с много къса коса?

Да, ходих с гола глава близо 5 години. Като ученичка. Бях остригана първи номер и изрусена до бяло. Между другото, на прощъпулника съм хванала ножицата. Завърших по-късно курс по фризьорство, така че ножицата ме гони. Режа, шия, всичко правя. Интересуват ме такива женски неща. Докато бях бременна, изкарах и курс по ноктопластика. За една жена е важно да може да прави всичко. Аз мога и да сготвя, и да изпера, и сама да се гримирам, и дреха да си ушия. Дори и да имам помощница, да знам, че мога и сама.

Кой друг в семейството ти се изявява като музикант?

И баба, и дядо са свирили на цигулка. Имаше вкъщи страхотно пиано, немско, Менцел, аз „проходих“ с него. Насочили мама към пиано и оперно пеене, вземала е уроци от съпругата на Вулпе в Бургас. Имала е огромни възможности да се развива, но е предпочела акробатиката. Мама е бунтар, аз съм като нея.

Не, трябваше да се погрижа за баба. Когато се прибрах на 27 април по спешност, не знаех, че ще остана. Баба падна, удари се, почувствах, че е мой дълг да съм до нея. Не да я видя как е, а да я гледам. Гледах я до последния й ден, 10 юни. Тогава си отиде...

Аз се прибрах включително и заради майка. Тя ми каза какво се е случило, беше много разтревожена. Дойде ми като гръм от ясно небе два дни след рождения ден на малкия. Много бързо тръгнах. Съпругът ми каза ок, отивай. Той никога не ме е спирал. Знаеше колко важна личност е за мен баба. И му благодаря, че ме остави да я изпратя подобаващо, това беше важно за мен. Исках всичко да направя. Ходех всеки ден сутрин, обед и вечер да я храня, тя не можеше сама да се обслужва. За мен беше не дълг, а удоволствие. Догледах я и си я изпратих. Сестра ми беше в Дания, гледаше малкия. Аз я взех при мен. И сега тя е щастливо омъжена там. Вече четири години. Работи, живее перфектен живот.

Защо тя не се върна да помага на баба ви?

Защото за мен баба ми е всичко на този свят.

Ти ли затвори очите й?

Аз се прибирах към къщи, към татко в „Хаджи Димитър“, когато с цялото си същество усетих, че тя си отива. Беше рожденият й ден, 10 юни. Бях накупила цветя, бонбони да почерпим, тя навършваше 85, но... Погребахме я на 12 юни. Знаеш ли, че на същата дата сега „Самурай“ събра 28 000 гледания (гласът на Жана става дрезгав – б.а.)? А беше качен в Youtube на 10 юни...

И ти виждаш в това някаква връзка с баба ти ли?

Аз вярвам в числата. Моето е 8, най-якото число.

Продължаваш ли да общуваш с този толкова скъп за теб човек, баба ти Данче?

Търся я. Само веднъж я сънувах, много се стреснах. Бях легнала при малкия в хола и след 10-15 минути виждам баба ми на стълбите, облечена в моите чаршафи. Зелено сако като чаршафа на леглото и бяла рокля на цветя като калъфката. Стряскам се, събуждам се и тръгвам към стълбите. Вярвам, че е идвала при мен. Че духът й е някъде наоколо. Знам, че ме закриля и ми показва светлия път. Така, както е било, докато беше жива.

Баба Данче... Бях ходила на една врачка, която ми каза, че на 6 юни баба ще се влоши. На 4 юни Стефан доведе Леон. Баба го видя. Сякаш го чакаше. И на 6 юни се сгромоляса. Не ме познаваше. Страшно е да гледаш как човек пропада в деменция. Болезнено е. Но преди тези последни дни имах с баба прекрасни седмици. С всяко ходене там я правех щастлива. Тази моя баба, която всеки четвъртък ме водеше на класически концерти в зала България. Тя ме заведе на кастинг за радиохора, където ме приеха. Първите ми стъпки към киното, операта, музиката въобще тя ги направляваше.

Тя те е обичала, Жана! Казват, че внуци се обичат повече от деца... 

Аз сбъднах мечтата на баба за майка ми, станах музикант, артист. Бях любимата внучка на баба. Изпитвах нужда да й кажа, че за мен е била винаги много повече от баба, от майка дори. Тогава ми се скара, нямала съм право да говоря така. Заболя ме. Знаех, че не съм права, но така го усещах. Не съм искала да обидя майка ми.

Адът – това са две жени

А какво вярно има в това, че когато двама души си приличат толкова много, не могат да се погаждат?

Много вярно. Два остри камъка на едно място...

Винаги ли е било така?

В пубертета. Мама много работеше, гледаше мен и сестра ми, май повечето време баба ни гледаше... Основата за всичко ми е дадена от нея. За мен тя е вдъхновение.