Вълнението й личи от неволни движения на лявата ръка и на краката, две от нещата, които може да движи от тялото си. Третото е главата. С нея Елентина рисува на белия лист душата си. С картините Елентина спечелва първите си пари - от 50 са продадени половината. Едно от платната заминава за Америка, друго - за Холандия, две - в Германия. "Много съм щастлива", казва Елинтина, но понеже не й се разбира, майка й превежда думите й на гостите.

Защото болестта е поразила и говора на дъщера й.

Пътувам към квартал "Дружба", за да се срещна с тази уникална художничка. Води ме приятелката й Вени, актриса в столичния куклен театър. Докато пътуваме, яко ме подгрява, като ми обяснява колко прекрасен човек е Елентина, колко е силна, как умее да общува така, че да зарежда околните с ведро настроение.

...Виждам я отдалеч пред блока, свалили са я, за да се попече на слънце. Изглежда самотна и безпомощна в инвалидната си количка. Когато обаче приближаваме, ме удря като ток лъчезарната й, жива усмивка. И очите, които, макар и скрити зад очила, като че скенират сърцето ми. После ми казва, че веднага познава какви са хората - лоши или добри, подли или честни. Не знам защо, но й вярвам. Аз също я оглеждам. Облечена е в светло синя блуза - любимия й цвят, има грим, руж, червило. На врата си носи колие със слонче, подарък от майка й за щастие.

На количката е закачена личната й чантичка. Показва ми какво има в нея: портмоне със снимки на близките й, бележник, тоалетни кърпички... Истинска кокетка. Предлага да отидем в близкото кафене, защото бебето на брат й в момента спи - Елентина, майка й, брат й, снаха й и бебето живеят в двустайната панелка. Разбира се, с нас идват Вени и майка й. За да превеждат.

Отпиваме от кафето, Елентина пие кола от прикрепена към количката поставка с чаша със сламка - сама измислила устройството, и майка й започва да ми разказва нейната история. "Удобно ли е?", питам, като поглеждам притеснено към дъщеря й. "Тя знае всичко", успокоява ме жената. Елентина, която внимателно следи какво говорим, добавя: "Обичам истината. Може адски да ме боли, но държа да я знам."

Историята на елентина

Родила се задушена, не могла да изплаче 35 минути, кислородният глад бил фатален за мозъка й. Резултатът - пареза на краката и ръцете, като по-силно увредена е дясната страна, лявата - малко по-леко, но няма концентрация. Това означава, че Елентина може да насочи към нещо лявата си ръка, но не може да го хване, а само да го бутне. Увреден е говорът и леко - зрението.

Благодарение на усилията на майката - по професия рехабилитатор, Елентина не е обездвижена напълно. "Но колкото е моят труд, три пъти повече е нейното участие. До това положение е стигнала с много воля, болки и хъс", завършва тъжната част от разговора ни майката. От тук нататък започва невероятната приказка за

Елентина, която сбъдва мечтите си

Тя прави неща, които хората в нейното положение не умеят. Говори по телефона. Кара на заден ход количката си из апартамента, като се избутва с крака и управлява с тяло. Отваря входната врата, пали лампата, включва радиатора през зимата. С дистанционното прескача по телевизора от канал на канал, гледа бебето, докато другите от семейството са на работа. Най-интересно ми беше, че се гримира сама. Когато отиваме у тях, ми показва как е измислила да го прави. На дървена поставка, в пробити с бормашина дупки, под лек наклон са поставени различни по цвят моливи. Елентина се навежда и прави кръг около окото си с избрания молив, като движи главата си. По същия начин си слага руж и червило. Не разрешава на майка си да й помага.

Голямата й победа над съдбата обаче е рисуването. Започнала да опитва с молив още на 3 години - майка й го прикрепвала към ръката й с лейкопласт, с пластилин и т.н. Елентина бутала с нос ръката си и правела различни фигурки. Било чиста мъка. Майката се отказала, дъщерята - не. Преди 5-6 години видяла по телевизията как някакво момче на количка рисува с приспособление на главата и казала, че иска такова. Дълго се чудили от какво да го направят, накрая снаха й, която е лекарка, се сетила. Донесла вкъщи отологично огледало - онова нещо с кръгло огледало, с което лекарите уши, нос, гърло правят преглед.

Свалили рефлектора и закрепили на мястото му четка. Когато сложили приспособлението на главата на Елентина, тя била толкова щастлива, като че ли се родила отново. Веднага започнала да рисува. Отначало с молив, после с цветни моливи, накрая с темпери. С тях рисува сега. Върху хартия, защото на платно й е много трудно, тъй като го прави с чело. Първите й картини били наивно детски, сегашните са дълбок разказ за усещанията, чувствата и мислите на създателката си.

Малката стая, която дели с майка си, е пълна с нейни пейзажи. През тях като на бърз кадър преминават четирите годишни времена: отрупани с розов цвят ябълки, преливащи от ярки тонове летни поляни, златно есенни или блестящи като слюда зимни картини. Казва ми, че зимните й били адски трудни, и добавя: "Обаче на инат ги направих." Във всичките платна, бурно и натежало от живот, изпъква небето - запазената марка на художничката. "Когато искам да рисувам - обяснява ми тя, - като че ли не съм аз. Като че ли някой друг движи главата ми. Понякога картината излиза от раз, друг път е по-трудно." Така е и в момента.

Елентина работи над един залез, който подготвя за сватбата на своя приятелка. Много я мъчел, но съм сигурна, че ще го направи. Защото не съм виждала друг човек, който така ожесточено да не признава думите "не мога". Представете си за момент какво е да рисуваш с чело, без да си помагаш с друга част от тялото. Вратът и гърбът се напрягат до крайност дори за един час. А когато започне да рисува, Елентина не спира по 7-8 часа. След това е разбита от страхотни болки в мускулите, но на следващия ден продължава.

Петдесетте платна, представени на изложбата, направила за 2-3 години. Нормално за творческото темпо на нормален художник. В картините й обаче има и нещо повече от произведенията на доста нейни колеги по четка. Радиестезист е установил, че излъчват силна положителна енергия.

Елентина и приятели

Обикновено хората с физически увреждания са саможиви и затворени, а т. нар. здрави имат малко истински приятели. Елентина съжалява само за едно: "Не ме е яд, че съм в количка и че не мога да ходя, а че не мога да говоря добре, за да изразя всичко, което искам."

Явно обаче се справя и с този проблем, защото има куп приятели, с които си говорят за всякакви неща - за модни ревюта, които много обича да гледа по телевизията, за политика, за филмите по истински случаи, по които си пада, за любов. Единствената тема табу са болестите. Толкова е жива и отворена, че е в центъра на купоните. Виждам го на снимките в албумите й, почти на всички е заобиколена от развеселени хора. Известна е и като царицата на красивите детайли. "Знае и помни рождените дати на всички, винаги ни прави подаръци," обяснява Вени. "Когато имам празник - допълва майка й, - тя тайно създава перфектна организация.

Поръчва на едни приятели да ми купят подарък, на други - специално изработен за мен букет, чрез трети резервира маса в най-доброто квартално заведение, накрая ме кани в него на вечеря. И там, на място, приятелите й идват един по един с очарователните изненади." Сега разбирам защо е съвсем нормално винаги да има по някой приятел, който да води Елентина на разходка или в заведение. Вени ми разказва за техен съсед, който често след работа кара колело. И щом видел пред блока количката на Елентина, я хващал и двамата препускали като бесни из квартала, като се заливали от смях.

Може би затова, че Господ е отнел много от Елентина, малкото, което й е дал, е с пъти повече, отколкото при обикновените хора. Споделя, че най-голямото й удоволствие е да постигне нещо, което е изключително трудно за нея. "Мога - добавя с хъс, - и ще постигна още повече." Най-удивителното обаче е, че го прави слънчево, без капка завист и огорчение.

В момента усилено рисува и подготвя нова изложба. Мечтата й е да я покаже... в Япония. Според майка й това е абсурдно. Но понеже става дума за Елентина, вярвам, че ще се намери спонсор с чувствително сърце и голяма душа и ще й помогне да сбъдне и тази своя мечта.