И в това няма нищо лошо, нито страшно. Напротив – тръгваш си променен, по-богат и по-силен. А това, което ще ви разкажа, почти съм сигурна, че не се е случило на мен. Сякаш не е било никога, защото когато се обърна назад, вече не ме боли. Останали са ми обич и уважение плюс малко повече мъдрост и хъс да опитвам отново. La vie est faite de rencontres!

Имало едно време...

В най-диво студения ден на февруари преди две години, когато температурата навън беше минус 20, калта беше облизала и прояла навсякъде пухкавия бял сняг и всички в офиса бяха побеснели от тежка зимна депресия, тя свидетелства на гражданския развод на своя приятелка. В себе си знаеше, че това е репетиция. Три часа в коридора на някакъв районен съд в делничен ден в средата на седмицата. Откъде се бяха натълпили всичките тия хора? Роднини някакви, оказа се, на развеждащите се. Най-често близките идват да ядат и да се напият само на сватбата, а после те забравят и след развода си сам – така си го беше представяла, но се оказа различно. Чуваше гласовете им хаотично, като объркани преплитащи се звуци, сред които глъхнеше страшно нейната самота. Чувстваше се развалина! Имаше 40 градуса температура, мозък, спаружен като грахово зрънце, скрило се неясно къде в главата й. Не й вършеше работа!

Сърцето й беше спряло да бие преди два месеца като развален стенен часовник. На негово място зееше куха болезнена празнина, яма, рана, дупка от куршум. Bang, bang, my babe shut me down! (Бум-бум, любимият ми ме уби с куршум!) – слушаше дни наред саундтрака на Kill Bill. Душата й беше мъртва и изгнила като паднала ябълка. Влезе в залата. Отговори нещо на някакви въпроси на съдията. Не чу решението на съда, но го разбра и започна да тегли чертата в себе си. На излизане му се обади – на съпруга си, с когото бяха разделени. Той искаше развод. А тя му се обади, защото нямаше на кого друг. Защото й беше много зле, не помнеше адреса си, чувстваше се непоносимо топла и адски безпомощна. Не знаеше какво да прави и какво ще прави. Можеше да се съсредоточи само колкото да се сети, че трябва някой да я заведе на лекар и да й купи лекарства. След това щеше да оживее и да реши... за по-нататък. Езикът й беше надебелял и не я слушаше. Концентрира се и успя с няколко несвързани думи по телефона да го помоли да дойде да я вземе.

Той дойде, заведе я на лекар, купи й лекарства, прибра я вкъщи, уви я цялата в чаршафи с оцет, натъпка я с лекарства и пусна телевизора. После мозъкът й изключи. Трябва да е било в късния следобед, когато навън започваше да се стъмнява. В нейната душа, нейното сърце и нейното тяло мракът беше настанал отдавна. Мъжът й беше дръпнал шалтера. Изчезна в свличащите се пясъци на кошмарите си и се събуди чак в края на „Шоуто на Слави”. Мислите й започнаха да се връщат.

Той също се върна в живота й все едно не си беше тръгвал. Все едно на Нова година не се беше случвало нищо. Все едно не се беше държал грубо. Все едно не беше спал другаде. Все едно... тя не беше ревала самотно над някакви листовки, в които четеше всяка дума поотделно и не можеше да ги свърже помежду им... Проклетият шофьорски изпит! Все едно и през ада не беше минавала, и Черното море не го беше изплакала през очите си, и душата си не беше я раздрала със собствените си нокти до кръв. Все едно не беше убивала мечтите си, идеите си за това, кое е правилно. Все едно не се беше унижавала да лежи в леглото, в което... , както и да е, и да се опитва да си го връща по най-милия начин. Да откъсне от сърцето си детето, за което си бяха говорили, че ще имат. Да спира мъката си, когато е на работа и когато се вижда с всички, за да не разберат.

След време изсуши болката си, изброди черната гора на страданието, обърна се с ясен поглед назад и си даде сметка, че откакто се познават, стои в графата ОТЛОЖЕНА, докато всичко останало в живота му се случва.

Защо и къде точно го пусна в ежедневието си отново, като вътрешно си беше тръгнала? Трябваше й увереност, че е премислила всичко, че няма да сгреши.

И в тоя февруарски ден, когато навън беше минус 20, а в нея – плюс 40, и влезе в съда със спрялото си сърце, тя се самоунищожи. Разцепи се, скъса се, счупи се. Остаря. За кратко се смали като съсухрена старица – немощна и болна.

Когато се върна, той започна да се старае! Никой наоколо нищо не беше разбрал. Така я бяха учили. Всичко, което се случва вкъщи, между четирите стени, да остава там.

Играеха го „доброто семейство”. Както цял живот - от пет години насам. Бяха идеалната двойка, въпреки че тя ходеше на купони със своите приятели сама, както и преди. Често се будеше сама, защото той трябваше да излиза рано за работа или пък да ходи на плуване. Вече няма значение с кого.

Желанието й обаче си беше отишло. Не можеше и да си спомни какво точно... , кое беше онова, което я караше да правят секс някога. Предпочиташе да не я докосва. Започна да има нужда да не го вижда. Не й се прибираше. И се връщаше късно. Стискаше палци да го завари заспал. Започна да си намира извинения да не ходи на събирания със семейството му. Сърцето й не се напълни.

Онази предишната беше умряла, застреляна, убита и заровена! Покойница! И камък нямаше на гроба! Скучна стара консервативна особа! Дойде друга – млада, жадна, дива! Нахубавя, настърви се. Пожела и живота, и свободата си. Пожела да бъде себе си. Започна да се намира. И да се харесва. И да си прощава. И да се обича. Спря да му избира дрехи. Вгледа се повече в своите. Заходи на кино. Тръгна на фитнес. Престана да мисли глобално и се съсредоточи върху сега. А също спря и да готви. Защото жената готви с удоволствие или когато обича, или когато обича да готви. А тя изчерпа и двете.

На поредното море с приятелки (семейните им почивки до момента бяха общо две) тя установи, че е щастлива, когато е сама. Зафлиртува й се. Когато се върна, разбра, че й е хубаво и да се събужда сама. Че няма нужда от него. Беше й досаден и малко в повече. Заведе го в McDonalds (имаха някаква традиция, както и да е), помоли го да се разделят. Каза му, че има нужда от време за себе си и да помисли. Той се разстрои – виновни били „Сексът и градът”, най-добрата й приятелка, след това психоложката, с която тя работеше съвместно по някакъв проект. И не си спомням вече какво каза още.

Но си тръгна. Стоя долу в колата пред къщата мнооого време и гледа към прозореца. На нея й беше много мъчно и в същото време решително. Изговориха по телефона сума ти неща, без да се карат. Защото човек се кара, когато му пука. Вече нямаше смисъл. Нямаше връзка. Първоначално се чуваха три-четири пъти на ден, после по-рядко. Обясняваше й как й дава две години и я молеше да му обещае да се съберат отново, ако не си намери друг. После кумуваха на едни – всъщност единствените им общи семейни приятели. Тя се напи от мъка на сватбата, защото се чувстваше като най-неуспялата женена жена, преяде с шоколад и ягоди. Както и да е. Седмица по-късно отидоха да вечерят. Не, всъщност пиха кафе. Помоли го да се разведат. Искаше само това - да приключат. Не колите му, не парите, които той вече имаше. Основното беше, че не искаше вече сърцето му. Или поне не по същия начин. Поиска приятелство, защото го ценеше.

Беше му простила, както и на себе си. Беше ги премислила всички неща по сто пъти. Въртяла беше лентата на миналото им назад-напред, разгледа внимателно всички важни за нея стоп-кадри от оная сватба, на която се влюби в него, покани го на блус и го свали, през обяснението му в любов на втория ден... до последното им кафе като женени в МОЛ-а... И разбра, че колкото беше грешил той, толкова беше грешила и тя. И че няма виновен. Просто нещата в живота се случват. И се учим. Най-големите шамари са най-големите ни уроци. Стана точно толкова свободна, колкото той си мечтаеше да е жената до него, и си тръгна. Бяха научили достатъчно един от друг и им беше време да се разделят. „Научиш го да ходи, а то да вземе, че избяга!” – заключи той. Винаги беше имал чувство за хумор. И за това го обичаше, освен за всичко останало. Приключиха със семейството с две дела, на които отидоха прегърнати. Нищо не им беше като хората – нито връзката, нито бракът, нито разводът. След това всеки тръгна освободен натам, накъдето си мечтаеше.

А днес...

Другата, новата, тя вече се буди щастлива, чете книги, кани приятели вкъщи, слуша музика. Припомни се. Сърцето й започна отново да бие, душата й се влюби, смехът й се върна и сега й се танцува отново.

Танго! С червени цветя.

И да ви кажа, вече мога да я нарека Аз и да заживея спокойно с нея. Oтново.