Режисьор е Спайк Джоунзи, който през 1999 г. ни събра очите с първия си филм „Да бъдеш Джон Малкович”. Спомням си, че тогава си казах: „Този е голяма откачалка!”

По повод „Тя” четох следната история: Хоакин Финикс, който изпълнява главната роля, отново бил нещо мръднал и не искал да говори с никого и най-вече не искал да чете сценарии, когато една вечер без предупреждение на гости му дошъл приятелят му Спайк Джоунзи със сценария на „Тя” под мишница. Хоакин точно на него не можел да откаже, но му заявил, че ще направи всичко възможно да го прочете за десетина дни. И когато Джоунзи си тръгнал, един глас, идващ директно от сценария, го подмамил и той го прочел още същата вечер. И приел ролята веднага. „Влюбих се в този сценарий като в жена” – казал Хоакин на Спайк съвсем в стилистиката на филма. Имайте предвид, че това са доста своенравни мъже – доколкото съм чела и за двамата.

„Тя” е любовна история, която някой бе определил много точно като „митът Пигмалион и Галатея на дигиталната епоха”. Финикс е в ролята на Тиодор – самотник, романтик и пак самотник, който работи в сайта BeautfulHandwrittenLetters.com и е нещо като автор и дизайнер на – чуйте само – писма, които са написани и стилизирани на компютър, разбира се, но са използвани съответни шрифтове и техники, все едно са ръчно направени. Тоест, вече не можеш да различиш едното от другото. Този Тиодор се развежда, няма никакви приятели, освен една съседска двойка, и най-любимите му същества са едно човече от холограмна игра, на която играе, докато е в къщи и момичетата от гласовите чатове, с които понякога прави някакъв виртуален секс. Всичко това се случва в Сан Франциско от съвсем, съвсем близкото бъдеще, буквално от утрешния ден. Един ден Тиодор си купува нова операционна система, която е интуитивна и интелигентна и прочие и започва да общува с нея. Тя се казва Саманта (гласът е на Скарлет Йохансон и точно толкова секси, колкото и тя самата) и двамата с Тиодор се влюбват като постепенно се оказва, че тя може да трупа опит, да се развива, а в нея е вграден житейският и емоционален багаж на милионите хора, които са били ангажирани в дългия процес на нейното създаване. Тя дори може да ревнува - най-вече от жени с тела. Всичко в тази любов е обърнато с главата надолу и в един момент виждаш как тази Саманта всъщност се развива огледално на потребителя си – както много често се случва в „аналоговата” любов, ако мога така да се изразя.
Леко настръхнах на онези сцени, когато героят на Финикс върви по улиците и си говори с невидимата Саманта, но това не прави впечатление никому, защото всъщност всички останали правят същото – със слушалки, хендсфрита и прочие. Всички си говорят сами с някой, който е далеч или който въобще не съществува. Странно е и ни чака.

Е, не знам дали в България ще дочакаме това бъдеще. Преди време, още преди кризата да ни завлече към дъното, моя приятелка имаше два магазина, в които продаваше дрехи на една и съща марка – единият в Лондон, другият – в София. Онзи в Лондон фалира половин година след като се отприщи световната икономическа криза, а този в София си процъфтяваше две години след това и дори се продаваха най-добре най-новите, и съответно най-скъпите неща. Попитах я как си го обяснява. И тя каза: „Пишеща машина компютърен вирус не я лови”. Така че не знам дали при нас, в Югоизточна Европа и най-вече на Балканите, въобще това бъдеще ще посмее да дойде. И съвсем не знам дали го искам.

Гледайте „Тя”, защото Спайк Джоунзи използва старомоден киноезик – дълги кадри, изключително ненатрапчив монтаж, който създава едно много точно, проницателно усещане за вътрешния ритъм на човека от началото на 21 век, за неговата вялост... ние сме свикнали с клишето, с баналностите за „забързаното ежедневие” и прочие, и прочие... И как всички бързат, работят като зверове, нямат време за себе си... Свикнали сме с накъсания ритъм на филмите, който създава чувство за свръхдинамика на действието. А истината е, че съвременният човек е по-скоро вял, с клюмнали рамене, патологично затворен в себе си и в телефона си и според мен това различно пресъздаване на ритъма на живота в модерния свят е най-интересното нещо във филма. Различната гледна точка, бягството от клишето, но без претенции и без натякване от типа „Ах, колко съм оригинален! Ще ви покажа невиждан киноезик!” – това е филмът на Спайк Джоунзи. Намирам го за задължителен като би било много добре да го гледате след като вече сте гледали да речем „Спасяването на мистър Банкс”, „Син Жасмин”, „Американска схема” и „У дома през август”.