По неясна за мен причина определят „У дома през август“ - и пиесата на Трейси Летс (мъж е, да не се объркате от името), и филма на Джон Уелс - като мрачна комедия или като „драма, комедия“. Истината е, че „У дома през август“ е класическа семейна драма и в никакъв случай не очаквайте смях до дупка. Дори искам да ви предупредя. Не гледайте този филм ако имате майка, която е била или е болна, както и ако въобще имате майка. Не го гледайте, ако сте имали баща, който е обичал книгите и те са били единствената му утеха, а вече го нямате; ако сте жена и имате сестри, с които нямате нищо общо, но съдбата е имала лошата идея да ви влее една и съща кръв във вените; ако някога сте обичали глупак и неудачник; ако сте имали връзка с мъжа на сестра си и – о, Боже Господи! – ако имате дете от него; ако ви е минавала мисълта за кръвосмешение.... (момент, да си поема дъх); ако сте алкохолик от световна величина и се друсате с хапчета до припадък или ако познавате такъв; ако знаете, че сте толкова силен характер, че можете да погубите всички около вас и понякога просто не се сдържате поне да се пробвате; ако сте толкова безхарактерни, че сте готови да простите всичко на един мъж просто защото е мъж; ако някога сте живели в равнина и знаете какво е да нямаш къде да избягаш; ако сте жена, на крачка от пропастта на остаряването. Както и ако въобще сте жена. Не го гледайте, казвам ви, ще се скъсате от рев. Защото е време за малко истини, дами и господа!
Жега е, август, прашно, дълбоката американска провинция, цветовете са онези на късното лято – слама и пръст и всички техни нюанси. Леко кънтри и малко блус за фон, големите американски коли, верандата... „У дома през август“ е толкова американски филм по толкова американска пиеса, че буквално „извира“ от писатели като Фокнър и Стайнбек.
Два-три дни от живота на едно семейство, събрало се у дома – някъде в равнините на Оклахома – за погребението на един от своите, който се е самоубил. Мерил Стрийп е нещо като пчелата майка, с много дълго и остро жило обаче. Тя е умна, болна, проклета и стара (как смее Мерил да остарее толкова много!) и чете мислите ти още преди да си си ги помислил. Животът й е прозрачно ясен, страхува се от смъртта до смърт, взима всички хапчета на света и може да ти каже и най-гадната истина в очите. Страшна е, ама буквално е страшна. Плашеща. И знае всичко – защо се е самоубил мъжът й, какъв е бил, какво е постигнал, в какво се е провалил. И за трите си дъщери знае всичко, и за сестра си, и за племенниците си. Всички непоносими истини от типа: „Ти остаряваш. Мъжът ти си има по-млада жена. Нищо не можеш да направиш, това е.“ Или: „Обичам те до смърт, но ти си слаб характер“. Или: „Какъв поет е той?! Не е написал нищо свястно от 60-те насам. Но пък беше алкохолик от световна величина. Ето в това беше добър!“ Ето такива неща ще ти наговори тя. Идва ти да я удушиш. Има такива майки, нали?
Семейството се събира около масата след погребението – всеки със своята ужасяваща тайна – и са като тлеещи вулкани всичките. Все една са на сбирка на анонимни алкохолици или просто на сбирка на анонимници някакви, пък и точно така се оказва в един момент. Уж са семейство, а никой (с изключение на Вайълет, тоест Мерил) не знае най-съкровената и най-скандалната истина за мъжа или жена си, за детето си. Филмът бавно те вкарва „зад кулисите“ на това семейство и тъкмо си мислиш, че си разбрал какъв им е проблемът, те изведнъж те „шамаросват“ с ново разкритие, изкарват нов грешник на сцената, разобличават ново житейско престъпление. Дори в един момент свят ти се завива от престъпници в обикновени кожи, от чудовища с човешки лица. А в следващия момент, ако си достатъчно честен, си казваш, че да, това и ти си го правил, това и на теб ти се е случвало. Съвсем, съвсем същото. В това семейство всеки е нещастен по своему и това повече от всичко друго ги прави семейството.
„У дома през август“ е филм за плътта и кръвта, за живота, за семейството, но не си позволява нито да философства, нито да обобщава. (Така ми се иска да направим и ние един такъв филм!) Започва с една мисъл на Т.С.Елиът: „Животът е твърде дълъг“. Да, животът е твърде дълъг. И тази равнина, в която живеем, е необятна. И нито има къде да избягаме, нито всичко това някога ще свърши. Такъв е животът – ето това е единственото обобщение.
През цялото време си мислех колко смели актриси са и Мерил Стрийп, и Джулия Робъртс, и Джулиет Люис (само преди седмица я гледах отново в „Нос Страх“, където е на 15). Имали са смелостта да остареят и това не е никак малко. Нужна е смелост да остарееш в днешно време. Особено за Джулия, хубавата жена. Ако я нямаха тази смелост кой щеше да изиграе тези роли? Онези с ботокса и лифтингите ли?! И има някаква гордост в това тяхно остаряване, някаква надменност и сила. Мерил Стрийп и Джулия Робъртс са номинирани за „Оскар“ съответно за най-добра главна и най-добра поддържаща женска роля и си заслужават номинациите дори само с тъмните кръгове около очите си.
Въобще тази година на Оскаровата церемония ще се лее кръв в актьорските категории, защото всички номинирани са много, много висока класа. Без Сандра Бъл-бъл-бълок, която най-вероятно и сама се чуди какво прави там.
