Азбучна истина е, че истинските силни и разтърсващи истории се търкалят по улиците. И само трябва да има кой да се наведе, да ги вдигне и да ги разкаже. Както е направил британецът Стивън Фриърс с истинската история на Филомена Лий от 50-те години на миналия век, разказана от Мартин Сиксмит в книгата „Изгубеното дете на Филомена Лий“. Впрочем съдбовен е изборът и на Джуди Денч за ролята на главната героиня.
Тя просто си влиза в собствената кожа, изигравайки грешница, заченала без мъж и родила незаконно дете в ирландски католически манастир. Момченце, дадено, или по-скоро продадено, както се оказва, за осиновяване. Което цял живот не й дава мира, което не пропуска да споменава в молитвите си и да търси. От което няма нищичко освен една избеляла снимка, милостиво и скришом дадена й от една от сестрите в манастира...

Когато в търсенето на сина на Филомена се включва журналист, историята придобива характер на разследване и много скоро – на криминално престъпление. Защото какво ако не престъпление е търговията с деца? Или натискът върху самотните родилки да подпишат декларация за отказ от родителски права? Или нежеланието да монахините да дадат каквато и да било информация за съдбата на осиновените деца на майките им, обявени за грешници и наказвани до живот за греха си?

Впрочем грях ли е да изпитваш наслада от любовта и от секса? Филомена признава колко е била щастлива от секса, когато е заченала детето си. А журналистът Мартин Сиксмит, с когото пътува в търсене на сина си (великолепна роля на Стив Кугън, познат ни от „Нощ в музея“ и „Тропическа буря“), краен атеист, задава въпроса защо Бог, щом е създал секса, го смята за грях?

В банални и повърхностни бъбрения, в дълбоки и немногословни препирни между двамата герои се създава такава близост, че в един момент се появява леко съмнение дали пък точно Мартин Сиксмит не е синът на Филомена, чието ново име в новото му семейство в САЩ се оказва, че е Мартин между другото. Който е бил високопоставен служител в държавната администрация. И също е правил опити да намери майка си...   
В дългото пътуване към изгубения си син старата дама не се разделя с вярата си, дълбоко вкоренена в ирландското й потекло. Тази вяра не се разклаща и от факта, че синът й е умрял от СПИН, бидейки гей. („Винаги съм знаела, че е такъв, беше толкова чувствително момченце.“) Дори когато разбира, че търсейки я, той е завършил живота си и е пожелал да бъде погребан в същия този манастир, където се е родил и е бил продаден, Филомена остава с непоклатимата си вяра. И прощава. На всички.

Джуди Денч го прави удивително пестеливо – в този филм разкрива много деликатни нюанси на актьорския си талант, макар да е по-известна като силова актриса. С лицето си, набраздено от възрастта, изиграва пълния спектър от човешки емоции. И само с едно мръдване на веждата си е кандидатка за Оскар.