Какво имаш предвид, когато твърдиш, че си голяма късметлийка?
Родена съм без слухови възприятия и все още не мога да направя така, че да бъда разбирана напълно. Но съм безкрайно благодарна на живота! Имам усещането за някаква почти неестествена сила, която ме закриля. В Бразилия много вярваме в тия неща! Но понякога се питам дали тези, които ми завиждат на красотата, биха се сменили с мен, ако знаят, че трябва да се примирят и с вечната тишина.
Усещаше ли различно отношение, докато си пробиваше пътя нагоре?
В началото някои модели се отнасяха с мен пренебрежително, други се смееха подигравателно, трети ме игнорираха. Случвало се е на кастинг да викат моето име и тъй като не чувам нищо, другите манекенки нарочно да се правят, че ме няма. Когато участвам в модна фотосесия за някое списание или за рекламна кампания, зная инстинктивно, че са ми позволени по-малко грешки, отколкото на другите. За да съм на нивото на перфектност, което сама си налагам, имам нужда от двойна концентрация. Свършвам сесиите изтощена, искам само да се хвърля в кревата без дори да вечерям.
А фотографите и останалите от модните екипи как те приемат?
Спомням си първия си кастинг за Rio Fashion Week, голямата мечта на всички бразилски модели. Продуцентката на шоуто ме включи против решението на шефа на кастинга. Той побледня и започна да крещи: „Какво прави това момиче тук? Аз съм професионалист. Не мога да си губя времето с инвалиди”. Станах и си тръгнах цялата в сълзи. Продуцентката хукна след мен да ме утешава. В тези моменти се превръщам в неконтролируема героиня, само викове и жестове, и единствено майка ми притежава магическата дарба да ме върне на земята. Избърса ми сълзите и каза просто: ”Бренда, ще дефилираш!”. И аз го направих. Фризьори и гримьори спешно оправиха „повредите” по мен. Лицето ми обаче не можеше да скрие кризата. Но блестящите от сълзи очи и присвитите от гнева устни се харесаха и публиката избухна в аплодисменти.
Успяваш да се научиш да говориш – нещо, което малко глухи деца постигат.
Това ми струваше години нечовешки усилия. Гласните произнасям с относителна хармония, но съгласните звучат като пронизителните писъци на ядосани чайки. Моят език е като поточните ленти на летищата. Понякога трябва да чакаш дълго, преди да се появи багажът от тобогана. От малка тръгнах на часовете при специалист с цел да се събудят „заспалите” ми сензори с помощта на различни по интензитет вибрации. На две години започнах да издавам най-вече високи звуци. Направо крещях! Продължих терапиите с моя обичан доктор Лемос чак до 17 г. Разделихме се със сълзи. Дължа му гъгненията си, звуците си, гласа си, всичките си лингвистични победи. Без този прекрасен палач с неговите сесии, често болезнени, по време на които физически страдах, за да мога да издавам звуци, срички, думи, а после и изречения, днес щях да живея отделена и щях да имам нужда от медицинска помощ. Нямаше да съм „във”, а „отстрани” на живота. По-късно се научих да чета и по устните. Следващият етап би била операцията, която при успех би ми дала още десет процента чуваемост.
Разказваш, че първите думи, които произнасяш, не са традиционните мама и тате.
След първите ми успехи родителите ми решиха, че непременно трябва да се науча да казвам „мама” и „татко”. Докато един ден след нечовешко усилие успях победоносно да изтърся: кока кола! Започнах да го повтарям като развалена плоча. През следващите седмици се превърнах в най-добрата жива реклама.
А как се отнасяха децата с теб? Те понякога могат да бъдат много жестоки.
Някои деца се плашеха от мен, на други обаче им бях много забавна, все едно съм малко луда героиня от анимационно филмче. На три години започнах да нося слухов апарат, който прилича на уокмен, но въобще не е толкова готин. Ужасна бежова кутия, с две жички, свързани в ушите ми. Свалях го само през нощта. Стимулираше чувствителността на слуха ми само пет процента. А майка ми трябваше да отговаря на въпроси като „ Защо дъщеря ви носи този апарат?” и „За какво й е, като е глуха?”. Опитвах се да не избухвам, когато разбирах всичко и исках да кажа, че нито съм болна, нито съм умствено изостанала. Родителите ми бяха единодушни, че няма да ме дадат в специализирано училище, което те смятаха за „гето” за глухи. За целта дори наеха частна учителка, която ходеше заедно с мен на училище и ми разказваше успоредно какво казват учителите.
Кога реши да станеш модел?
Още на пет години вече мечтаех за това! Вече като тийнейджърка един ден бях на плажа и видях един мъж, Серхио, за когото бях чела в списанията, че е известен букер. Престраших се и тръгнах към него. Всичко става толкова бързо, че той дори не разбра, че съм глуха. Още като ме видя да се приближавам, извади визитка и ми я протегна с усмивка. Аз се усмихнах със затворена уста, защото носех шина и се молех да си тръгне колкото се може по-бързо, а той за моя радост това и направи.
Родителите ти обаче не са очаровани от идеята.
Майка ми, която дълги години е била манекенка, ме предупреди за опасностите на професията, но доктор Лемос бе на моя страна. Първият отговор на майка ми бе категорично „не”, въпреки че ставаше въпрос за прочутата агенция Елит. Убедих я да се срещнем със Серхио. Той каза, че имам потенциал, но че няма да е никак лесно. Наясно бе с моето разочарование и ми предложи да направи безплатен бук. На следващия ден вече надувах главата на всички. И макар че запецвах на „б”-то, произнасях предоволно „ук”. „Скоро ще имам „ук”,т.е. манекенски бук! Хвалех се както някой би се хвалил с изведнъж открито родство с крал или президент.
Какво стана след като се сдоби с професионален бук?
Серхио замина за Ню Йорк за дълго. Убедих майка ми да отидем в агенция Мега. Директорът й каза: „Дъщеря ви има потенциал, много е красива, но ще имам сериозни проблеми да я „продам”. Никога няма да мога да гарантирам на клиентите си, че всичко ще мине добре. Има много пари в играта. Не можем да си позволим този риск”. Излязохме навън и аз започнах да плача. Някакъв мъж, около 50-годишен и с изтънчен вид, се обърна към майка ми: ”Зная, че не е моя работа, но защо е в това състояние дъщеря ви?”. И тя му разказа, че са ни изхвърлили от агенцията. Не че просто имам късмет. Някой бди над мен! Човекът се представя: „Казвам се Антонио Веласкес и съм президент на агенцията. Имам глух син. Разбирам напълно колко страда дъщеря ви.”. Гледахме го невярващи и отново влезнахме, този път с него. След малко той каза: ”Госпожо, дъщеря ви е много красива и съм убеден, че може да бъде модел. И освен това я искам в моята агенция!”.
А как стана международен модел?
След известно време от агенция Елит настояха да замина за Ню Йорк. Това стана в началото на 2003 г. Тогава марката Babyphat ме избра за следващата им рекламна кампания. Нямах марж за грешка, особено когато партньорката ми бе утвърден топмодел, а фотограф - световно прочутият Стивън Клайн.
Това се оказва и първата ти голяма поръчка. Как се справи?
В студиото първото, което видях, бяха челюстите на два огромни ротвайлера, пред тях две паници пълни с месо, пазеха ги дресьори, започна да ми се гади. Оказа се, че топмоделката е поставила условие да не се приближават до нея и следователно аз трябваше да се снимам с тях. Нямах друг избор. Студиото потъна в мрак, после ме заслепиха със снопове светлина, виждах само кучетата, които ме наблюдават застрашително с изплезени езици. Дресьорите се бяха отдалечили. Ако тези песове решаха да ме атакуват, към глухотата трябваше да прибавя и белезите. Но явно се справих добре, щом Стивън поиска пак да работи с мен.
За няколко години успяваш да се наредиш сред най-търсените модели в света. Това наистина си е яка кариера в модата!
Така е, когато направиш няколко много добри попадения като модел, все повече те търсят. Започнах да печеля и повече пари. Агентката ми обясни, че когато един модел заработи сериозно, трябва да си отвори банкови сметки в Ню Йорк, Париж и Милано. Още първото ми международно участие ми даде престиж. Повикаха ме в Париж, където се появих на корицата на известно модно списание. Направих и кастинг за престижната реклама на парфюма Shalimar на Guerlain, за която имаше огромна конкуренция. Избраха мен! През май 2005 г., шест месеца след снимките отново бях в Париж, този път с майка ми. Таксито стига до офиса на Елит, и първото, което видях, като слязох от таксито, беше... огромен рекламен плакат. „Мамо, момичето на рекламата съм аз!”
Как се чувстваш днес като утвърден модел?
Дори и сега моята агентка все още трябва да се бори да убеждава някой клиент, че си заслужава да ме наеме. Продължавам да съм „рискова” за много марки, но винаги съм била оптимистка и не ми е проблем да приема тази ситуация. Не се отчайвам, когато съм губила – и понякога продължавам да губя – възможности, защото съм „различна”. Продължавам да се боря зя мечтите си. Нямам какво да губя, а мога да спечеля толкова много!
