Докато пътувахме с Тиролските авиолинии от Виена за Инсбрук, за съседка ми се падна възрастна австрийска дама. Раздадоха ни сандвичи. След като ги изядох, намачках салфетката и я напъхах обратно в картонената опаковка от сандвичите. Направи ми впечатление, че съседката ми сгъна много внимателно салфетката си и също толкова внимателно я сложи в опаковката. Получи й се кокетен малък пакет, който тя подаде на стюардесата.

След четиридневния си престой в Тирол я разбрах. Когато държиш всичко край теб да е чисто и красиво, когато си естет по душа, ти е важно как изглежда дори боклукът ти...

Журналисти от цяла Европа бяхме поканени за закриването на ски-сезона в алпийския район Йоцтал и Обергургъл-Хохгургъл. Затова летяхме до Инсбрук, оттам на един час път с кола е Зьолден – малко градче, което е център на този район. За Йоцтал и Зьолден не знаех почти нищо като изключим Йоци – мумията на човек, живял 3300 г. пр.н.е. и открит някъде тук. За него бях гледала поне два филма по Дискавъри.

Окото, свикнало на хотелските мамонти в Банско, първоначално усеща остра липса на мащаб в Зьолден (1400 м над морското равнище). Няма големи постройки, или поне не много, да не говорим за окачени фасади и яко бетон. Къщите са на по два-три етажа, бели, отдалече леко еднотипни с дървените си резбовани балкони. Когато се загледаш обаче, виждаш изключително разнообразие от детайли. 

И навсякъде – много добър вкус. Приличат на истински елегантната жена – не се набива на очи, но загледаш ли се веднъж, искаш да го правиш пак и пак. Това важи и за хората тук. Тиролците много ми харесаха. Бяха любезни (може би просто добри професионалисти – районът се храни от туризъм, но все едно), с хубави чисти кожи (заради въздуха може би?), не са измито руси, мнозина са тъмнокоси и със светли очи. Що се отнася до професионализма: бяхме настанени в семеен хотел – Erhart. Без излишен лукс, но всичко беше супер удобно – гъши пух и чистота.

Сутрин закуската беше фантастична: поне 10 вида сирена, колбаси, хлябове, истински кроасани с масло, един ден имахме сьомга и червен хайвер. Задължително в кошничка имаше ябълки и обелени моркови. Кафето се поднасяше отделно. Жената, която ни обслужваше, още първия ден беше запомнила кой как го пие – дали шварц или еспресо, с млякото вътре или в отделна чаша!

Закриването на сезона стана с шоу – Hannibal. Режисьорът Хуберт Лепка приличаше на Анди Уорхол и шоуто му беше точно такова – непочтително, дръзко, разточително, шумно. Ето пример – ставащото се предаваше на голям екран. От време на време имаше прекъсвания за горещи новини. Тв репортерка съобщаваше новостите от похода на Ханибал, имаше интервюта с действащите лица. Страхотно беше. Много ми хареса музиката – на Peter Valentin, може да я чуете на www.petervalentin.at/mp3.htm. Та режисьорът призна преди спектакъла, че Ханибал не е минал точно през Тирол, през Италианските Алпи е минал, но няма значение. Шоуто са го направили тук.

Бойните слонове на картагенеца сега бяха изиграни от огромни снегорини. Това беше може би най-фантастичната част от шоуто, защото тези машини се въртяха в кръг, ръмжаха, светлините на фаровете им се кръстосваха, бяха зловещи и прекрасни едновременно. Наистина приличаха на разгневени животни. И понеже вдигаха снежен прах, който се посипа върху публиката, шоуто стана 5D – освен като пространство и звук, то се усещаше и с кожата, а в носа влизаше мирис на студ и лед.

За пръв път видях колко прекрасно може да изглежда една толкова груба машина. Имаше парашутисти с огньове, имаше каскади върху сняг с мотоциклети и моторни шейни, вертолети, към края взривиха една цяла лавина, истинска беше, честно! и финалът – фантастични фойерверки. Шоуто се прави само веднъж годишно – в края на април. Билетът за него струва около 35 евро, обаче си струва всеки цент. Вярно – публиката е на открито и специално при нас беше кучешки студ, просто „сцената“ е много нависоко. Добре че продаваха глювайн и някаква гадост, наречена HotBull, горещ RedBull, пфу. По-хитрите освен дебело зимно облекло си бяха донесли одеалца и си се завиха сладко-сладко.

Като казах глювайн, време е да поговорим за тиролската кухня. Тя хем е силно питателна като немската, хем е по-рафинирана от времената на Австроунгария. Имахме обяд в хижата Hohe Mut Alm в ски-зоната Обергургъл-Хохгургъл. Височина – 2670 м, с гледка към 21 глетчера. Там ни поднесоха петстепенно меню – малки порции, изискана сервировка и много, много вкусно. Естествено, кухнята е силно невегетарианска, за вегани да не говорим. Сирена и колбаси, шницели. За десерт имахме прочутото кайзершмарен  Kaiserschmarren, или Императорски сладкиш. Това са късчета сладко тесто, опечени в тиган и посипани с пудра захар, които се заливат най-често с ябълков сос. Ние имахме и сос от сини сливи.

Сега за сирената. Трябва да се внимава със силно миризливите, особено ако се купуват като сувенир. Вмирисват багажа страховито. Лично аз имах притеснение, че ще ме набедят за някакъв обонятелен терорист. Слава Богу – размина ми се. 
За ски няма да се разпростирам. За жалост, не карам. Ще спомена само, че в Йоцтал пистите са с дължина 150 км и има 34 лифта. В Обергургъл-Хохгургъл са съответно 110 км с 22 лифта. Когато питахме колегите скиори: „Как е, как карахте“, те само гледаха с леко отнесен поглед и казваха нещо като: „Фантастично“ и „Нямам думи.“ Е, аз ли да имам? Аз и останалите некаращи се задоволихме да пием просеко с ягоди в Top Mountain Star на височина 3082 м. Това е високопланински бар, оформен като летящо над снеговете и мъглите НЛО.

Няма да говоря и за страхотния уелнес център Aqua Dome, защото ще го пиша в EVA.

Ще завърша с това, че на връщане с Тиролските авиолинии, след като си изядох сандвича, си сгънах много внимателно салфетката. Просто идеята ми хареса.