Баба Стефана е акушерката, в чиито ръце така да се каже съм видяла бял свят, поради което я чувствам някак твърде близка. За съжаление наскоро тя самата напусна въпросния бял свят, но никога няма да забравя последния път, когато разговарях с нея. Отидох да й поискам рецептата за нейния прословут коледен кекс. В името на истината кексът й не беше някакво кулинарно чудо, прекалено хлебен за моя вкус и възсладък, обаче аз просто обичах да говоря с нея, тъй като тя имаше невероятната способност да разказва така сякаш пее. Или сякаш котка преде. Монотонно, унасящо... Не те стряска с някакво остроумие или цинизъм, както сме свикнали сега, ами те потапя, пренася те в друг свят – едно време, през девет планини в десета. И си умираше да има слушатели.

„Първо разбиваш четири яйца. Аз като дете работих слугинче при едни богати хора и всеки ден ходих да купувам пресни яйца от пазара – жълтъкът им беше като слънце, ти сега за да докараш такъв жълт цвят на кекса ще трябва лимонада да сложиш. Ама то това днешното лимонада ли е? Химия. Бай Славчо сладкаря правеше лимонада та лимонада! И тя като слънце. Жена му, нали я знаеш, учителката, ей много проклета беше бре! Той благ човек, сладкар, а тя - кисела и люта (И в продължение на около половин час баба Стефана ми описа тежката съдба на бай Славчо сладкаря и злата му жена и накрая достигна някак до извода, че няма никакъв смисъл да ми казва рецептата за кекс при положение, че нито лимонадата – лимонада, нито жълтъците -жълтъци. След което обаче – хайде, от нея да мине – продължи.) После взимаш чаша и половина захар. Аз слагам ето от тези чаши, дето ми ги подари Ленчето, братовчедка ми, за един рожден ден... (след което изслушвах историята на Ленчето плюс тази на трите й деца – кой разведен, кой неженен, кой болен и прочие, а около техните истории се навързваха историите на още куп други хора, които баба Стефана ми разказа с ръце, отпуснати в скута, и поглед в нищото - наистина все едно народна песен пее.) Накрая заяви, че в този кекс захарта е от най-голямо значение и ми подари една от двете останали здрави чаши „за захар“, за да не объркам мерките. „Всичките чаши ги изпочупи синът ми, бог да го прости!“ И тук баба Стефана започваше да рони сълзи за починалия си син. „Дебел беше като мечка, нали го помниш. И с ония ми ти огромни лапи – или ще изпусне чашата, или ще я счупи... И с жените беше така – или ще ги изпусне, или ще ги счупи нещо, ще им се скара... Викам му: Как ще се ожениш така бе! Само две чаши ми останаха, ето ти я едната, да си мериш...“ - изтрива си сълзите тя и се взима в ръце. „... и после слагаш чаша олио. Ние олио не купувахме от магазините, ами носехме слънчоглед в маслобойната и ни даваха нерафинирано олио – как миришеше, леле! Аз си имах едно момче в маслобойната, много си го обичах. То беше доведен син на онзи, дето я държеше....“

И така в крайна сметка в една най-простичка рецепта за най-обикновен кекс баба Стефана „омеси“ няколко десетилетия и историите на няколко дузини знайни и незнайни герои. Никой вече не разказва така. Не знам дали някой има търпение и да слуша. Сега има фейсбук статуси – колкото по-кратки, остроумни и стряскащи, толкова по-добре! А колко релаксиращо действа някой да ти попее!