Преди 16 години за първи път минах през село Лещен. Бях изумена от неговата призрачност и мъртвина - от склона сякаш се изсипваха къщи със слепи прозорци, паднали покриви и стърчащи като кости греди. Днес Лещен живее. Лицето му, обърнато към пътя, е бяло, очите му са ведри, чардаците са закичени с цветя.

И църквата му е жива, а до нея се мъдри уютна кръчма - над всяка от масите на двора има провесено на въженце дръвце - поискаш ли да дойде кръчмарят, дръпваш и някъде вътре звънва чан. Поръчваш си от домашната ракийка, лещенско кюфте от кълцано месо или палачинка със сладко от горски ягоди. Кока кола и фанта няма - носят ти кана с домашно приготвен сок от боровинки, сливи, круши… И домашно кисело мляко в гърненце.

И…

Вярно, че бяхме гладни и се забихме директно в кръчмата. Но целта на идването ни тук е да напишем за Мариана и Михаил Маринови, хората, които са вдигнали на крака запуснатото село и са го направили привлекателно място за всякакъв вид туризъм и почивка. На вратата на кръчмата заедно с два едри клепоухи песа ни посреща и мъничко коприненорусо момченце на четири-пет години. Представя се: Явор. Търка с ръчичка мърляво носле, набутва в устата си с огромен апетит комат топъл ръчен хляб и установява бързи социални контакти: "Мариана не е вкъщи, а на компютъра!" Точно тогава идва Мариана и на бърза ръка оттиква малкия местен гид. "Ама недей, толкова е сладък", - протестираме ние. - На кого е това дете на природата?"

"Мое" - отвръща Мариана.

Тя е на 34, родена в София, където имала добре печелещ козметичен и фризьорски салон. Преди 9 години заедно с Мишо, съпруга й, случайно попаднали в Лещен и тая случайност им обърнала живота. Влюбили се в селото - умиращо и рухнало. До такава степен, че Мишо, който въртял доходен търговски бизнес, влязъл в старата кръчма и попитал кой е кметът.

Запознал се с него и веднага му оставил 20 000 лева - ако се продава някоя къща тук, да я капарира.
Започнали да пътуват до Лещен всека събота и неделя. След два месеца си купили две къщи и Мишо се пренесъл тук, за да ги ремонтира. След месец и половина и Мариана завинаги напуснала столицата. Нямали идея какво ще правят. Само искали да са заедно именно на това приказно място. В селото тогава, през 1995, имало 26 души, сега заедно с тях и детето им са 12.

Започнали да се надпреварват да им предлагат къщи за продан. Мишо купувал - в момента са собственици на 15. Инвестирали много пари: реставрирали, изградили водопровод и канализация, построили трафопост, възстановили калдъръма до всяка една от портите. Някои къщи били толкова зле, че се налагало да ги събарят до основи и да ги изграждат отново. Мишо работел заедно с майсторите - взел да разбира от дърводелство, от мазилки от кал и слама, от вар. На всяка стая направил модерен санитарен възел, иззидал печки от акумулиращи тухли, които напълно се вписват в стила на старите 150-200-годишни къщи, стоплил отдавна изстиналите камини и огнища.

София оставала все по-далеч и все по-нежелана. С Мариана ликвидирали постепенно всичко, което ги свързвало с големия град - продали материалните активи, ликвидирали фирмите си, приключили с предишния си живот. Мариана се заела с обзавеждането на вече стегнатите къщи - изровила в тях "безценни" вехтории: грънци, дървении, носии, стари фотографии, които подреждала в ремонтираните стаи заедно с ловните трофеи на мъжа си.

Всяка къща си има име - Спорната, Баджанаците, Пашкотевата, Капитановата, Муртевата, Плевнята… "От мазето на Попската изкарахме два самосвала бутилки" - присъединява се към разговора ни Мишо. Поръчва си каничка с домашна гроздова, салатка от кисело зеле… Съобщава, че сливовата я купува от нарочен и много верен човек в Троян, а грозданката му я прави един лещенлия, женен в пловдивско село.

Мъглата отвън се сгъстява, разсича я само подрънкването на хлопките на няколко крави - кравите на Мишо и Мариана. С гордост разказват, че имат и 30-тина овце и кози, гъските и кокошките отвън също са техни. Гледат им и прасета. От бутовете правят един много вкусен местен специалитет - топузка. Искате рецептата?

Бате Мишо веднага я диктува: месото се кълца със сатър, подправя се със сол, кимион и семе от копър, натъпква се в пикочния мехур на прасето. Топузката се притиска първо между две дъски, за да добие плоска форма, после се окачва да се вее, след което се заравя в сандък с дървесна пепел да зрее. И до май месец запазва вкуса си.

Мишо е толкова щедър на рецепти, защото е сигурен, че от купешко месо нищо не става - когато търсенето в Лещенската кръчма надвишило предлагането, взел да купува свински бутове от месокомбинат, за да прави още топузка. Нищо не станало. "Ами не хранят животните като нас с тикви, картофи, коприва…"

Докато си каканижем все едни такива вкусни и хубави нещица, в кръчмата заедно с валмата мъгла нахлува кръглолик и засмян млад мъж. "Нашето джипи", представя го Мишо. Докторът носи резултати от някакви изследвания и първите му думи са: "По-добри са от предишните, ще ги коментираме друг път." Другият път е фиксиран в събота, когато ловната дружинка на Лещен ще излиза за диви прасета. Всеки с редовен ловен билет е добре дошъл в групата - все още за ловния сезон има свободни стаи.

Виж, за нова година всичко е резервирано още през септември. Така е от доста време насам - който е дошъл веднъж, повтаря и зачестява. Мариана и Мишо замислят изненади от сорта на заек със зеленчуци в тиква.

"За посрещането на 2000 година всичко беше пълно, - спомнят си. - И точно на 31 декември като затрупа един сняг, изгасна токът. Хората останаха да се топлят само с камините и да си светят с лампи и свещи. Но посрещнаха новия век красиво и незабравимо. Някои си тръгнаха на 1 януари, повечето останаха. А токът дойде след като си отиде и последният човек."
Добре, по празниците къщите се пълнят с приятели, а в останалото време не е ли скучно, питам домакините.

Мишо ме поглежда като извънземно - тук има местни старци, от които непрекъснато има какво да учиш. Ей го дядо Пешо на 86 години - жива история на селото. Тук живее постоянно един от най-големите български поети - Борис Христов. Всеки ден Мариана и Мишо ходят на басейна в Огняново, малкият Явор плува като рибка. Мариана е рибарка, реката ври от пъстърва. Берат билки от чисти поляни, събират гъби, горски плодове. От платото край Брезница летят с парапланери, Мариана обикаля планинските пътеки с велосипед, дават и под наем на желаещите да се разхождат така.

В началото Мариана си водела нещо като метеорологичен дневник, докато установила, че тук времето е основно слънчево. Зарязала го и се отдала на правенето на нетрадиционни зимнини - сладко от пъпеш, от бели и черни черници… Не изоставила старите си навици - заседява се пред огледалото, защото смята, че това е въпрос на себеуважение за всяка една жена, при всяко ходене в София е на фризьор, на маникюр и педикюр.

"Откак съм тук, си изхвърлих часовника, времето не ме интересува, - заявява Мишо. - Спрях да пуша. Не се бръсна, макар че ми подариха бръснач, точа си го бавно на каиша - голямо удоволствие е. Обикалям с трактора и чистя целия район, макар че плащам за всяка къща и такса смет. В София ходя на два-три месеца веднъж и то заради ремонта на някоя от колите, по някаква работа.

Приятелите си виждам тук, идват по-често, отколкото в София идваха. Тогава се бяхме почти разделили - аз все обяснявах, че нямам време, те мислеха, че съм се надул. То какво беше преди - късаш нервите си, работиш като скот по 15-20 часа, правиш пари, които не можеш да изядеш и изпиеш, а губиш много други неща…"

Като свободата например, в която заченатият тук Явор расте.