Да се направиш сутринта, че не чуваш в просъница въпроса на мъжа си: „Спиш ли?”, който е увертюра към следващия още по-любим въпрос: „Къде ми е червеният пуловер?”

Да се излежаваш със съвсем леко угризение на съвестта.

Синът ти да е достатъчно голям, че да направи кюфтетата за обяд, които трябваше да направиш ти.

Да излезеш на балкона, да е слънчево, да седнеш в шезлонга и да четеш. Да четеш, леко примижала, гонейки сянката на прострените да съхнат дрехи. С периферията на окото си да виждаш, че цветята все още цъфтят и зеленеят – в различните саксии е различно, и край теб да прелитат някакви пчелоподобни същества, явно заблуждавайки се, че е лято.

Да четеш и после да заспиш на слънце, завита в одеялото за пикник, което най-сетне намери къде да използваш. Защото така и не разбра идеята за пикник. Гърлото да те боли леко, но достатъчно, за да се чувстваш изискано.

Да се събудиш и пак да четеш „Елегантността на таралежа”, която е толкова френска, че дори една портиерка в нея може да говори по начин, който да те потисне и възвиси едновременно.

Да прочетеш „Ако сервираш на дама, която ти е враг, сладкиш от Ладюре, не мисли, че ще успееш да видиш отвъд”. Определено не виждаш отвъд, но си спомняш, че си опитвала сладкиш от Ладюре и се чувстваш част от бандата.

Да усетиш лек глад и да си спомниш за една стипчива круша, която от няколко дни се мотае из кухнята. Не обичаш стипчиво, но днес си хитра и я режеш на малки парченца, които досломяваш с ементал, ръкоположен върху тънка четвъртита филия черен хляб.

Да дочетеш последните изречения от книгата точно когато светлината се изтегля на нишки към небето и след толкова дни на безпокойство най-сетне да усетиш облекчение. Думата привечер e въздишка.