Пътувам към града, който се намира най-близо до ашрама, с влак. Популярен и удобен транспорт, може би най-добрият начин за придвижване в Индия. Сама съм в купе с петима индуси. Ако броим и съседните купета, където не видях жени, значи сама с доста местни мъжки екземпляри. А купетата в тези влакове са без врати... Но аз не пътувам за първи път в Индия и малко неща от тукашния начин на живот могат да развалят първоначалната ми идея за сън. Със замах изваждам килимчето за йога от голямата си чанта. Постилам го на кушетката на втория етаж в купето, слагам раницата с техниката - професионален фотоапарат с обективи, лаптоп, телефон под главата си, стягам здраво колана с парите и документите на кръста си, нагласявам тапите в ушите, маската за сън на очите, покривам се цялата с един огромен ефирен шал, за да се защитя от комарите, и не след дълго заспивам. Спътниците ми наблюдават всичко това с огромен интерес, но виждат, че не ми пука, и не след дълго заспиват и те. Събуждам се от суетенето на хора, почти е съмнало. Слизам и моментално съм обсадена от таксиметрови шофьори. След кратък пазарлък вече съм в таксито, което ще ме закара до ашрама. Часът е 6, навън вече е като в кошер, всички отдавна са се заели с обичайните си занимания.
Пътуването до ашрама е около два часа, по нов път и сред уникална природа. Вдишвам Хималаите за пореден път през отворения прозорец и това ме кара да се чувствам прекрасно.

ДЕН 1 Правилата в ашрама
Пристигам в седем. Мисля си, че е рано, но още на следващия ден ще разбера, че денят тук започва три часа по-рано. След минути установявам, че събуждането преди изгрев слънце е първа точка от правилника.
Строг правилник. С много ясни и неподлежащи на коментар закони плюс дневен режим. Настанявам се в стая с още 79 жени. Тук трябва да прекарам следващите 9 дни. Избирам си свободен дюшек и се тръшвам уморено. Всичките 80 дюшека са подредени в четири редици направо върху пода, с две пътеки между тях. Лукс е, че тоалетната се намира в края на помещението, тоест няма да се налага да излизам посред нощ навън. Отварям правилника и се зачитам. Още на третата точка разбирам, че няколко дена ще съм извън програмата, ритуалите, кухнята и дори „столовата”, защото на жените в цикъл  е забранено да се доближават до реката, камо ли до храм или до кухнята и храната. За да се храня, ще трябва някой да ми носи обяда в стаята. Казвам обяда, защото всъщност тук само се обядва. Сутрин и вечер се пие чай. Ако пък си много гладен (и тук ресторантьорският бизнес е подпрял едно коленце), има един ресторант и два чайшопа, където освен храна се предлагат и много неща от първа необходимост.

ДЕН 2  Въпросите
Защо съм тук? Какво търся? Какво искам да намеря? Защо са тук всички тези хора?
Ашрам. Място, което те кара да се чувстваш друг...
Място, което някак обединява хората, идеите им, дава отговори, ако, разбира се, можеш да ги приемеш. Място, на което си сам, макар и с други хора. И без да се чувстваш самотен, освен ако не се стремиш към това.
Ако се съберат пропътуваните километри на всички хора, които са тук, може би ще се обиколи Земята няколко пъти. Идват от всички краища на света, за да бъдат физически ограничени, за да се опитат да живеят с минимума, да се приближат към природата, доброволно да изоставят комфорта на другия свят. Идват да станат първични. Може би това помага да се доближиш до себе си. Да поговориш със себе си, да се познаеш, да се заобичаш. Идват, за да станат неограничени.
Ашрам. Място, което те кара да живееш в паралелен свят.
Религия ли е това? Вяра? Търсене на нещо друго? Заради какво? Предстои ми да разбера.

ДЕН 3 Изолацията
Лежа в леглото, покрита със спалния чувал. Вече не съм в голямата стая. Малко приятелства и късмет могат да ти покажат и една друга страна - стая с 9 човека, и то с легла. Няма значение. Та лежа си в леглото и се чувствам изхвърлена. Чувствам се като жертва на геноцид спрямо жените в цикъл. Няколко часа по-късно обаче съм благодарна на съдбата. Просто тази изолация ми дава възможност да стоя отстрани и да наблюдавам всичко, което се случва.
Хората са различни. Някои идват тук от години. Познават се по вещите им движения, приготовленията за церемониите, радоста им от срещите със стари познати. Други, като мен - за първи път. Леко заблудени, лутащи се, объркани.
Разбирам, че след 2 дни имаме насрочена среща с гуруто на ашрама. Чудесно. Тогава вече ще съм добре. А до срещата трябва да реша дали ще поискам от него да ми даде име и да си намисля въпрос, ако, разбира се, желая да го питам нещо.
За него всички говорят със страхопочитание, почитат го като живо божество. Всички искат да го докоснат. А някои не могат. Плачат в негово присъствие.

ДЕН 4 Опит за отключване
Последният ми ден off. Решавам да се поразтъпча малко. За първи път изваждам килимчето за йога и тръгвам да търся място, за да „подишам” малко. Намирам голяма тераса на третия етаж на една от сградите на ашрама и си я присвоявам. Гледката оттам е уникална. Слънцето изгрява и изпълва всяка клетка от тялото ми. Започвам да се занимавам с любимото си упражнение - да се „правя” златна. Невероятно е. И дишането, и асаните ми се получават някак лесно. Някои от равновесните упражнения така леко се изпълняват, че имам чувството, че мога да стоя някоя поза с часове.

В ашрама има и един магазин, собственост на италианка, която е тук от години. Предлага всякакви индийски неща: традиционни мъжки и женски дрехи, бижута, шалове, аксесоари... Решавам да пробвам една тибетска рокля, винаги съм искала такава. Оглеждам се в огледалото, което ми държат, и се харесвам - черната тясна рокля, която винаги ми се е струвала странна, ми стои добре и сякаш е шита за мен. Но се сещам, че съм взела решение да не бъда разточителна, и се отказвам. Сгъвам я и я връщам на най-горния рафт.
Пия чай. Опитвам да се запознавам с разни хора. Не ми се получава и се отказвам.
Часът е едва 8, а вече толкова много неща са се случили. Повечето от хората в ашрама имат всекидневни задължения. Това е тяхната карма йога. Всеки изпълнява това, което му е отредено. И то с желание, пък ако ще и да е миене на тоалетните. Един ден измих няколко тоалетни, на другия ден помагах в кухнята, следващия... вече не помня. Карма йога е и работата ни в цивилния живот. И тя трябва да се върши с желание и отдаденост, за да може да ни се отплаща така, както ни се иска.

ДЕН 5 Сънят, роклята и новото име
Сънувах странен сън. Облечена съм в онази тибетска рокля, която реших да не купувам вчера. Изглеждам прекрасно с нея. Боса вървя по камъните край реката. Само това, но вървя бавно и продължително и като че ли не стъпвам по земята. Усмихвам се. И насън, и наяве. Събуждам се и си казвам, че трябва да отида да си купя роклята. Поглеждам часовника. Часът е малко след 4. Ставам и отивам да се къпя. Не на реката, на душа, но с ледена вода, разбира се. Днес е първият ми ден, в който ще мога да стъпвам, да се докосвам до всичко, което ми беше забранено. Днес е и първият ми ден, в който ще получа чандан. Обличам се, замятам вълнения шал, защото сутрините са доста студени, и се отправям към храма. А там вече са почти всички. Пеят тихо и чакат да започне церемонията по поставянето на чанданите. Сядам на земята и аз и зачаквам. След около час и аз вече съм приобщена, поне знаково, към това общество. На челото ми грее истински чандан - три дебели жълти линии от сандалова паста, които охлаждат ума и „изправят “ мислите, червена точка на мястото на третото око и няколко семенца ориз - символ на чистата душа.
Правя си пак сутрешната йога, докато другите са на церемонията, наречена аарти, на която последователно се пеят химни в прослава на всичко божествено. Химните са на санскрит. Не съм там просто защото нямам усещането, че трябва да съм там.
Става седем, часът, в който отварят магазина, и то само за два часа, и аз нетърпеливо влизам, за да си купя роклята. Намирам я там, където вчера съм я оставила. Плащам и отивам в стаята си, за да се издокарам. Имах усещането, че е много важно да бъда днес с нея.
Обличам се бавно, почти ритуално. Връзвам бяла кърпа с везани цветя и огледалца на главата. Слагам огромни обеци, които също са с огледалца. Излизам и слънцето веднага засиява в огледалцата и ги превръща в десетки слънчеви зайчета, които ме обграждат като щит. Усмихвам се и тръгвам към храма. Удрям една камбана, за да известя на всички, че и аз съм тук. Слънцето ме следва.
Пия чай, говоря с хората. Получават ми се някак нещата. След малко отивам в кухнята - моята карма йога за днес. Ще правя чапати (малки питки от картофено брашно). Усмихвам се на всички и всички ме забелязват и се усмихват. Страхотно усещане.
Преди обяда е срещата на гуруто на ашрама с малката група българи: архитект, търговец на медицинска техника, студентка, готвач, йога инструктор, дизайнер, бивш наркоман... Всички се вълнуват. Сядаме в кръг и разговорът започва. Задават се въпроси, които, честно казано, ме изненадват, защото все пак този човек не е ясновидец, но той търпеливо излушва всеки и бавно отговаря. Мъдър човек. Дойде и моят ред. Погледнах го в очите и се усмихнах. Казах, че бих искала име. Гледахме се дълго. Накрая той се усмихна и ми даде име на санскрит, а преводачът го преведе. Бях изненадана. Получих име, което ни най-малко не ми пасваше. Но пък ми харесваше как звучи - Бинита. Означава молитва.

ДЕН 6 Ритуали
Събуждам се сама, без аларма. Часът е почти 4. Денят започва. Следва задължително изкъпване. На реката. Тъмно, студено, нереално е в речната долина... Тихо, почти като безплътни хората се движат напред-назад, полуголи, влизат в реката, пак тихо, правят трите ритуални гмуркания, излизат и си тръгват. Без звук. Никакъв звук. Само звездите и луната стават свидетели на ритуала. Правиш го със странно, почти мазохистично удоволствие и след това денят ти може да започне. Първото ми къпане на реката, в 4 сутринта, беше равносилно на разстрел. В момента, в който се потопих, дъхът ми секна. Секундите, които бях под водата, ми се сториха цяла вечност. В момента, в който някаква сила ме хвана за косите и ме изтегли нагоре, и в момента, в който половината ми тяло беше извън водата, аз не дишах. Не можех да си поема дъх. Нещо жестоко стягаше гърдите ми. Изведнъж стана. Въздухът влезе и излезе, но с болка. Седнах на камъните, мокра, свита и омотана във вълнения си шал, започнах да вдишвам и издишвам бавно и съсредоточено. Треперех цялата. Всяка клетка трепереше. Дали така се чувстват хората, когато се раждат? Родила съм се веднъж, самата аз съм раждала два пъти и няколко пъти съм присъствала на раждане. Може би е така... Излизаш от водата, излизаш от утробата и трябва да поемеш дъх. Сам. Ако не успееш, там, в родилното отделение, квалифицирани хора са готови да ти помогнат. А тук, когато преживях като че ли второто си раждане, нямаше кой да ми помогне, не можех да си поема първата глътка въздух. Трябваше да се справя сама. Отново невероятно усещане.

ДЕН 7 ... И ако почувстваш любов на такова място, насочи я към себе си...
След поставянето на чандана съм готова за сутрешното аарти. Влизам в основната зала на храма, като преди това отново тържествено удрям една от камбаните. Пак за да разберат всички, че съм тук. Сядам на ледения под. Затварям очи и се опитвам да се оставя на мелодията и вибрациите, които идват от стотиците гласни струни и безкрайните повторения на санскритските текстове. Не след дълго отварям очи и изпитвам непреодолимо желание да избягам. Те пеят, прославят и се молят. А аз? Съпротивлявам се. Срещу какво? Какво искам всъщност?
Влетявам в стаята си, вземам килимчето за йога и отивам на реката. Там, в средата на долината, насред камъните, има дърво. Уникално. Голямо и силно. С големи и силни корени. Там исках да отида. Това беше моят храм. Седнах така, че гърбът ми почти целият беше вътре, в ствола на дървото. Затворих очи. Другото усещане започна почти веднага. Слънцето отново проникваше през очите ми. Отново започнах да се „правя” златна, но този път ставаше някак от само себе си.
Не знам колко време съм стояла там. Не беше важно. Важното беше, че бях намерила мястото и дървото и бях загубила представа за времето. Бях усетила любовта на това място, то ме приемаше и аз него. Такъв вид любов чувствах за първи път в живота си.
И така - влюбена в себе си, в мястото, в дървото - тръгнах обратно към ашрама. Вървях и се усмихвах. Беше невероятно.
И както лошото тегли след себе си задължително лошо, така хубавото води до още по-хубави неща и усещания. Явно вече бях отворила вратата.

ДЕН 8 Магнитните камъни и мантрата
След неуспешен опит да слушам химните на сутрешното аарти, а още по-малко да ги пея тръгвам към моето дърво. По пътя, в каменната долина срещам човек, който прави странни неща с два камъка. Опитва се да закрепи само в една допирна точка голям, продълговат и овален камък върху друг, по-голям, неравен и неподвижен. Той не обръща внимание на скептичния ми поглед, а продължава невъзмутимо да се опитва. Не минаха и 3-4 минути и двата камъка залепнаха един за друг. Той бавно отдели ръцете си от камъка. Погледна ме и аз, засрамена, се сетих за фразата „Няма невъзможни неща”! Да, но... Какъв закон на физиката действа тук? Извиних се за недоверието и попитах как става това. Отговорът беше кратък и прост: „Искаш го, концентрираш се и се получава. Това е мантра. И ти можеш, само го поискай.” 
Продължих към дървото. А дървото, освен да подслонява медитиращи йоги в ствола си, е приютило в корените си множество камъни с формата на сърце. Хората ги намират в долината, носят ги и ги оставят там. Много са. И някои от тях са внушително големи. По пътя ме намира и моето сърце. Вземам го, но преди да го оставя под дървото, наплюнчвам пръстите си, вземам боя от чандана на челото си и му правя една рисунка отгоре. За да си го надпиша. За да се знае, че е моето сърце. Някой вече е заел съкровеното място в дънера и медитира, затова сядам по-встрани, на една скала. Не спирам да мисля за камъните. Не ми го побира мозъкът. Как става?

Днес е денят, в който гуруто ще ми даде лична мантра. Мантрата е фраза от няколко думи, която се повтаря минимум 108 пъти. Броеницата, или „мала”, както тук я наричат, е с точно толкова топчета и джапата (повтарянето на мантрата с броеница) трябва да се извършва всеки ден, и то по няколко пъти. А сега да те видим, като не можеш да се молиш? Ама това не е молитва. Мантрата помага да се концентрираш, да изгониш мислите, които се блъскат като бръмбари в главата ти, да усетиш вибрациите на звуците. Мъдрият човек ми я дава тайно, зад една завеса. Говори тихо и има само една жена, която ми я записва на листче и ми помага да я произнеса няколко пъти.
Купувам си мала. От планински кристал. Харесва ми звукът на кристалните топчета, когато лекичко се удрят едно в друго. А кога ще направя джапа? Не знам. Когато усетя, че съм готова.
Идва обядът. Не съм гладна и решавам да отида да видя пещерата за медитация. Това не е просто някаква си пещера. Там преди около 50 години местен селянин открил млад човек, йога в медитация, свят човек, който, като излязъл от това състояние, започнал да проповядва, създал ашрама и привличал хора от целия свят през следващите 15 години от живота си. Никой не е попаднал случайно там. Всички са били извикани. И след като бил извикан и посветен и този, който сега е гуру на ашрама, светецът една сутрин просто изчезнал, все едно се разтворил в реката. Така казват хората. Та това е неговата пещера. По изключение вътре няма никой. Влизам лазейки, сядам на каменния под. Затварям очи и не след дълго усещам, че нещо ме дърпа като магнит. Силата започна да се увеличава. Спирам. Явно просто не ми стига смелост да се оставя сто процента на усещанията. Отварям очи и се сещам за магнитните камъни. Ще пробвам. Искам и ще стане. Излизам, лазейки отново.
И пак съм на реката. Вземам камък, избирам и друг камък за основа, клякам ниско и започвам да намествам този, който е в ръцете ми. Концентрирам се. Гледам там, в точката, където хипотетично би трябвало да се закрепят в равновесие. След няколко секунди не мислех за нищо друго освен за тази точка. Не след дълго усетих нещо, което ме изуми. След като вече бях уцелила посоката, наклона за равновесието и много бавно правех, така да се каже, фината настройка, изведнъж някаква сила сякаш дръпна горния камък, чу се лек звук като прещракване и усетих, че мога да си дръпна ръцете. Много бавно отделих длани от камъка и о, да, той стоеше прав – неподвижен, невероятен... Допираше се с другия камък само в една точка. Извиках силно. Дотичаха хора, помислили си, че ме е ухапала змия. И въпреки че се беше получило, аз продължавах да повтарям: не може да бъде, не може да бъде, не може да бъде... А долината беше ми дала може би най-важния урок: вярвай в себе си. Започнах да поставям камък след камък. Избирах си все по-големи и трудни. И всеки път ставаше. Чувствах се като повелител на долината и на камъните.

ДЕН 9
Просто благодаря...
В четири отново съм на реката. Луната е огромна. Поглеждам я и се сещам за всичките невероятни луни, които са ми се случвали в живота. Нямаше как и тук да я няма. Наблюдава ме. Събличам се бавно. Влизам във водата. Усещам, че не ме вцепенява, а просто се плъзга по кожата ми. Правя три потапяния и излизам. Обличам се, пак бавно. Нищо, че съм мокра, нищо, че е не повече от 2-3 градуса. Сядам на един камък, гледам звездите и луната и слушам реката. Изведнъж на камъка до мен нещо проблясва. Доближавам светлината на фенерчето си и виждам, че това е мала. Цветна. Красива. Каменната долина и човекът, който ми разкри тайната на успеха, ми даваха подарък. Благодаря за тайната и подаръка, ставам и тръгвам.
След час съм в храма. Получавам последния си чандан. Харесва ми жеста, с който го слагат, харесва ми студенината на боята и после да усещам как изсъхва на челото ми и се слива с мен. Благодаря на този, който го прави. Правя истински пранам. Покланям се, без да се замислям как и защо го правя.
Отново нямам желание за песни. Без да губя време, тръгвам към долината и дървото. Там са моите храмове и светини. Дървото е само. Сядам в дънера, сплитам краката си в корените, затварям очи и започвам да чакам слънцето. Имам да му благодаря и на него. За това, че ме събужда всеки път, когато съм заспала. И в пряк, и в преносен смисъл. Денят беше прекрасен. Просто прекрасен, като всеки друг ден. Изведнъж в мен изникна потребност, която вече наистина беше доста шантава. Исках знак. Така както се случва в приказките, в невероятните истории. Исках знак от този, който ме беше извикал там, исках да знам, че ме е видял и че е доволен от това, което ми се случваше, исках знак... Повтарях, без да спирам – дай ми знак, просто ми дай знак...  Изведнъж гръм разцепи небето. Изплаших се и отворих очи. Небето беше ясно. Станах. Дръпнах се от дървото, изплашена, че това, което става, е само в съзнанието ми. Седнах на един голям камък и не знаех какво да мисля. След няколко минути се изви буря. Вятър вдигаше пясък и го носеше право в лицето ми. После спря. След още малко, пак. Този път срещу мен идваше едно малко торнадо. Идеална малка пясъчна фуния, която се извиваше точно в моята посока. Затворих очи и оставих да мине през мен. Не след дълго всичко утихна. С усилие отворих клепачи. Цялата бях в пясък. Погледнах нагоре. Небето беше ясно, слънцето все така си грееше. Поех дълбоко въздух, издишах и казах: добре, разбрах, видял си ме. Благодаря за гостоприемството! След това благодарих и на водата, че ме роди отново. Изкъпах се за последно и дълго време държах дланите си върху ледената вода. Просто я милвах.
Облякох се и отидох за първи път на огнената церемония в храма, за да хвърля в огъня и моите дарове. Пак за да благодаря.

И след всичко това разбрах какво съм аз и защо е трябвало да съм тук. Аз съм човекът, който прегръща дървото, целува камъка, лети с вятъра, гали водата и танцува с огъня. Това беше моята мантра. Това беше моето сливане с петте елемента. И не е тайна, защото това важи за всеки човек, просто трябва да се осъзнае.

А подходящото място?
То може да бъде навсякъде...


още снимки за живота в ашрама на: http://www.eva.bg/blog/biliana_hinova/34