Маги Халваджиян, Иван Звездев, Драгомир Драганов, Диана и Мария Кертикови и Фани Хаджиниколова разказват за годините под шапитото и за това как циркът ги е научил да успяват.

Защо доста от хората, излезли от цирка, се реализират успешно в следващите си професии? Поканихме на манежа на цирк „Балкански” Маги Халваджиян, Иван Звездев и Драгомир Драганов, добре познати на всеки български телевизионен зрител. Както и три изключително уважавани от колегите си дами – тв режисьорките Мария и Диана Кертикови и Фани Хаджиниколова, преподавател в Театралната академия. Паролата „цирк” отвори сърцата им и на манежа те се върнаха в годините назад. Иван Звездев направи няколко премятания, Маги Халваджиян и Диана Кертикова се качиха на колелото на смъртта, Фани Хаджиниколова дойде направо от поликлиниката с бъбречна криза. Какво толкова им е дал циркът, за да продължават да го обичат и след това винаги да успяват? Отговорът – в историите, които всеки разказва за себе си и за времето, прекарано под шапитото.

Маги Халваджиян, продуцент без школовката в цирка може би нямаше да съм толкова успешен днес.

С цирка се срещнахме случайно. Баща ми беше куклен актьор, майка ми - балерина в операта. Когато станах осми клас, трябваше да взема решение къде да продължа да уча. В България нямаше училища по изкуства, а не се виждах примерно в техникум. Непрекъснато организирах някакви театри и циркове зад блока и вместо с децата да се бием с прашки, правехме представления. Тогава приятели казаха: в Москва е единственото в света цирково училище. Всяка година от Русия у нас идва комисия, избират 3-4 деца, защо не се пробваш.

Приеха ни 4 човека, заминахме за Москва. Малки, сами, в чужда държава, в общежитие, но това са едни от най-хубавите ми години. В цирковото училище, където бях 4 г., се диша особена атмосфера и тя  няма как да бъде забравена. Гледал съм уникални представления, направени с много пари, желание и професионализъм. Научих се да се боря, да се оправям сам, да бъда дисциплиниран. А дисциплината е голяма част от успеха във всяка работа. Завърших акробатика и клоунада. Много добра школа. Дипломите, които получихме, се признават безапелационно навсякъде по света.

Като се върнах у нас, работих година и нещо в цирк „Глобус“. С моя приятел Дани Диков, с когото бяхме в Москва и после в казармата, играехме акробатика, смесена с клоунада. Българският цирк вече беше в залеза си. В залата имаше все по-малко хора и беше все по-студено. Имахме по три представления на ден, в едно представление излизахме по 8-9 пъти на манежа. И всичкото това за 120 лв. на месец. До ден-днешен не работя за пари, а да си правя кефа. В момента, в който кефът ми изчезна, отидох при Орфи и му казах, че за мен е унижение да играя пред 5 човека, защото съм руски възпитаник и съм видял как хората работят пред препълнени зали с продадени билети за три месеца напред. Освен това умирах от студ. Сгъвки, лакти, колена и т.н. започнаха да сдават багажа. По това време майка ми и баща ми бяха вариететни артисти в Италия. Направихме 2 номера с моя партньор и заминахме при тях. Така моят контакт с цирка приключи.

Но сърцето ми до голяма степен остана там. Атмосферата, чергарският  живот, многото приятели... Няма как да не си спомням с умиление за тези години. В цирковото училище учехме балет, фехтовка, ходене по въже, абсолютно всичко, за което се сетиш. Тези неща са ми помагали в настоящата ми работа. Освен това в цирка винаги е било така - заедно правим програмата, вдигаме и събаряме шапитото, продаваме билети. Опитах се да създам подобен модел и в сегашната си работа. Мисля, че успях. Обичат ме като шеф, защото никога не се държа като шеф.

Така че циркът до голяма степен ме е създал такъв, какъвто съм днес. Без школовката там, без да познавам начина, по който се работи, и професионализма на онези хора, нямаше да съм толкова успешен.

Диана и Мария Кертикови, режисьорки в БНТ и досега миризмата на талаш ни кара да настръхваме

Детството на сестри Кертикови преминало в цирка. Баща им Барба Коста бил клоун, известен с музикалните си памфлети по злободневни теми, и момичетата всяко лято пътували с родителите си от град на град. Живеели между животни и деца, всичко, което имали, се поднасяло на масата. „На нас не ни отива да имаме пари“, била любимата фраза на баща им. „Може би затова късметът винаги ни е съпровождал“, разказват сестрите. Пътували из страната в отворени конски вагони. Влакът едва пъплел, спирал за 3-4 часа и те играели на близките полянки. Отначало домът им бил палатка, после – фургон. Когато се придвижвали до ново място, фургоните се качвали върху открити вагони и докато стигнели, децата си ходели на гости... Спомените на сестри Кертикови от онова време могат да се изразят с три думи – волност,  романтика и безгрижие.

Диана играела балет, Мария мечтаела да стане актриса, но един поляк от гостуваща трупа ги направил циркови актриси, като им измислил  пластичен етюд. Годината на гастрола им била 1959. Диана била на 14 години, Мария – на 16. Блондинка и брюнетка, облечени в бяло и черно, те танцували в пълен синхрон и символизирали единството на деня и нощта. „И досега миризмата на талаш ме кара да настръхвам, това е нещо, което не се забравя“, споделя Диана. Мария пък сънува семейната палатка. 

... След всеки сезон си казвали, че е за последно. Не можели да си представят как ще излязат на манежа и хората ще си кажат: Тия пък дропли ще ми правят пластичен етюд. Обаче идвал новият договор и продължили така до 1966 г. Тогава Мария се влюбила в колега унгарец, заминала с него и три години играла в унгарски цирк акробатика и балет на коне. През това време Диана танцувала на манежа у нас върху тел. Това е единственото време, в което са били разделени. Кариерата им в цирка приключила около 1980 г. Започнали работа в националната телевизия като асистент режисьор и монтажистка, приключили като едни от най-уважаваните и почитани телевизионни режисьрки. Защото за тях нямало невъзможни неща. Циркът ги научил да се справят с всякакви трудности при всякакви обстоятелства. Мария все още практикува професията си в телевизия „Европа“.

 Иван Звездев, водещ на тв предаването „Бон Апети“ върхът на пирамидата

Звездната кариера на Иван Звездев в цирка започнала с едно лъскаво колело BMX. Бил на 11 г. и тренирал спортна гимнастика. От трупа Балкански отишли да си търсят акробати и го харесали. „Мечтаех за колело ВМХ. Тогава се продаваше само в Кореком и циркът беше единствената възможност да изкарам долари.“ Веднага след подписването на договора Сашо Балкански му казал: „Иванчо, ето ти 120 валутни чека. Утре да купите колелото.“ Така Иван, понеже бил лек като перце, станал акробат валтижор, т.е. върхът на пирамидата. Стъпвал на единия край на трамплина, един или двама колеги, наречени биячи, скачали върху другия, той литвал, правел салта и кацал върху колона от два до пет човека. Коронните му номера били двойно салто с приземяване върху четири души и единично върху пет. Бил с трупата до 14-годишен. „В началото си казваш: е, сега съм без майка ми и баща ми и няма кой да ми се кара, но всъщност в цирка доста повече са ми се карали. Защото там макар и дете, носиш отговорност като голям човек. Веднъж играх с 40 градуса температура. Трупата не спря да ме хвали колко добре съм си направил салтата.“

След промените родителите му имали успешен бизнес с компютри и решили, че няма смисъл да си троши здравето за пари. Не влязъл в техния бизнес, защото не му вървяла математиката. Заминал за Аржентина. Там си купил къща и развил сериозна готварска кариера. Но се върнал - жена му много страдала за България. „Беше след Виденовата зима, повечето ресторанти бяха затворени. Леле, казах си, какво ще правим сега?“ Връщането и идеята да реализира „Бон Апети“, което вече е на 7 години, оценява като едни от най-рисковите салта в „цивилния“ си живот. „Сашо Балкански казва, че водя предаването с финес. Сигурен съм, че се дължи на цирковото ми възпитание, в което правило №1 е, че хората не обичат да гледат тъжни и намусени лица.“ От цирка още му е останало да мисли за останалите в колоната, т.е. да работи в екип. „Непрекъснато сънувам, че съм се върнал на манежа, понякога дори се събуждам с мускулна треска.“ Впрочем Иван и сега може да се премята. Редовно го прави, когато колегите от „Бон Апети“ го подкокоросат. „Най-мразя, като ми кажат, че не мога.“ Това също му е наследство от цирка. И още: да вярва на хората, макар че извън шапитото са му кроили доста гадни номера, и да не се страхува от нищо.

Драго Драганов, телевизионен журналист
"За мен циркът е детска неистова страст"

Бях ученик в гимназията, когато успях да вляза в  кабинета на един от тогавашните зам.-министри на културата, за да го помоля да ме включи в бройката на студентите циркова режисура в московския ГИТИЗ. Естествено, не стана. Защото, както каза зам.-министърът, не бях дишал праха на манежа. Няколко месеца след като завърших училище великият илюзионист Орфи ме видя в цирк „София“ и ми предложи да се явя на прослушване за вариететни артисти. Така се сдобих с професионална категория за конферанс. Първият ми тв репортаж през 1993 г. беше за премиерата на цирк „Корона“. Там се запознах с Ангел и Маргарита Славови, които ръководеха най-известната българска конно-акробатична трупа. Те ми дадоха шанс да изляза на манежа като конферансие под купола на цирк „Добрич“, с който работих няколко години из България. Премиерата ми беше в Бургас. Имах невероятна сценична треска, не знаех къде да си сложа ръцете. Дресьорът на мечки ми даде сакото и обувките си. Дресьорите на екзотични животни предложиха да излизам на манежа на камила. Пазя като реликва видеокасета с това мое първо представление.

През 1994 г. влязох в казармата. Тогава Орфи и сем. Славови сключиха договор със Строителни войски да ме наемат за работа в цирка. Специфичният живот там така ме плени, че след това съчетавах работата си в телевизията с тази на манежа. Участвал съм във всички гала представления, които се провеждаха в София. Бях водещ на гала представлението „100 години български цирк“, на всички премиерни спектакли на българските циркове. Работил съм с цирк „Добрич“, „Глобус“,“Арена“, както и с най-красивия - „Балкански“. Там беше последната ми изява като конферансие. Засега.

През 1999 г. реших, че възможностите ми в телевизията са изчерпани, взех си 1 г. неплатен отпуск и отидох да работя в цирк „Глобус“. Времената бяха трудни и циркът затъна финансово. Но вместо да ме отчая, това като че ли още по-силно ме накара да разбера, че циркът е територия на особен вид хора, способни да преодолеят всякакви препятствия. Бяхме в Несебър, когато баща ми дойде да ме прибере. Преди обед, страшна жега, буря беше унищожила палатката на конете на артисти от Киргизстан и животните бяха вързани за вагоните, в които живеехме. На вратата се чука, аз отварям и виждам баща ми, които седи сред конски изпражнения и казва: „Събирай си багажа и тръгвай.“ Обясних му, че съм си намерил пътя и предпочитам сам да преодолявам изпитанията, които животът ми поставя. Оттогава отношенията между мен и родителите ми са като между зрели хора.

Когато работех в цирк „Глобус“, имаше номер, наречен „Глобусът на смъртта“ -  трима мотористи се въртят с бясна скорост в метална сфера. В един момент аз влизам и те обикалят около мен. За част от секундата можеше да стана на кайма, но нито за миг не ме е било страх. Като дойде австрийски цирк в България, в програмата им имаше номер, в който дресьорът ляга под едната мишница на единия слон, а другият слон стъпва върху първия. Понеже вече бях достатъчно известен като водещ на „Чай“, дресьорът ми предложи като пиар ход за премиерата аз да легна под слоновете. Толкова ми хареса реакцията на публиката, че до края на гастролите на цирка изпълнявах номера. Какво получих от цирка? Артистична освободеност, професионализъм и хъс да не се отказвам лесно.          

Фани Хаджиниколова, преподавателка в НАТФИЗ циркът е прескачане на собствената сянка

Тя е от цирковата династия Пиронкови, която съществува вече от 100 г. Дядо й е един от съоснователите на цирка в България. Двамата й вуйчовци и майка й са работили акробатика, въздушни номера, баланс на стълби, танци и т.н. Като ученичка завършила първия и последен випуск на българска циркова студия, организирана към Комитета за изкуство и култура. След това с две колежки направили първия въздушен цирков номер на трапец. Гастролът им бил в софийския цирк. „Като се връщам в годините, усмивката в сърцето ми е много широка. Има и тъга, и болка, но хубавото е повече. Циркът е култ към красотата и възможностите на човешкото тяло. Изключително предизвикателство. Свобода на духа. Прескачане на собствената сянка. Той винаги те държи сякаш над другите и над всичко житейско.“

Съпругът й също бил цирков артист, един от основателите на световно известната трупа Панови. Веднъж двамата сменили в Швейцария колеги, които се били разболели, за да може Циркова дирекция да устои на договора. „Когато бяхме във въздуха, асистентите изтеглиха едно въже не където трябва, съпругът ми падна, счупи си крака, остана инвалид и в разцвета на силите си беше принуден да се откаже от любимата си професия.“ Фани не намразила цирка. „Там родих детето си, там съм имала върховни преживявания.“ Помни премиерата и дебюта си в Софийския цирк с въздушен солов номер, подготвен от известен руски народен артист. Играела под купола на фона на стихове на Яворов. Притеснявала се, защото комбинацията между цирково изкуство и лирика била абсолютно непозната. Публиката обаче я приела изключително. „Ето за тези моменти съм благодарна на цирка. Връщам се в мислите си към него, за да усетя отново тези искрени емоции. Стойностното не се забравя. То стои някъде и те крепи. Окрилява те и ти дава сила в трудностите.“