Мария Силвестър
С единия си крак Мария Силвестър е в матрицата. Може би дори с част от едната си ръка, с рамото.
Адриана Попова 30 August 2008
Мария Силвестър е известно лице още от времето, когато беше една от най-интересните български манекенки. Сега прави уникални репортажи на границата между факта и фикцията за шоуто на Азис - „Ток шоу на токчета“ (вж. www.mcnetko.net), омъжена е за актьора Силвестър Силвестров, нашумял с триото Братя Мангасариян и има много малък син Давид (1 г. и 8 месеца). В биографията й влизат участия във филми (телевизионния „Тя и той“), следване на право и психология, няколко книги на Коелю – последната не я е чела, защото както сама каза: „Нали вече не съм манекенка“, пък и предпочита Селинджър. Ето няколко откъса от живота й извън матрицата:
Манекенката
Когато бях манекенка, може би подсъзнателно се стараех да се различавам от това, което е около мен. Първо, аз бях единствената с много къса коса. (С тази едносантиметрова коса ЕVA я снима на корицата на втория си брой - декември 1998 г.) Другата беше Елина Кешишева, която почти не работеше в България. Единствената, която не се усмихваше на ревюта, защото това е едно от тъпите задължения: излизаш, заставаш на подиума накрая и се усмихваш. На кого се усмихваш, защо се усмихваш - не е ясно. И какво толкова трябва да те радва тази басмена рокличка, също не е ясно, но ти трябва да се усмихваш. Организаторите на ревютата казваха: Усмихвайте се, усмихвайте се, и когато аз излизах, те казваха – Мария няма да се усмихва, ние знаем, че тя не се усмихва. Бях в тази матрица и бях извън нея. Аз не обичах да ходя на коктейлите след ревютата. Един приятел беше казал нещо много смешно: Мария е единствената манекенка, която не се омъжи или която не спа с футболисти. Беше модерно по едно време. Не ходех да се усмихвам на разни костюмирани господа на коктейлите, хич не ми беше интересно, Направо изчезвах. За мен това беше работа, с това изкарвах пари. И си вършех добре работата, само че без „бонусите“.
Запознанство със Силвестър
Наша обща приятелка ни запозна на един кръстопът, на един светофар. Това е един от малкото случаи в живота ми, в които забравих за всички други. Започнахме да си говорим, но по онзи истинския начин, когато човек спечелва нещо и то не нещо материално. Един вид обмен на енергия. После продължихме разговора в един безистен - трябваше просто да мръднем от светофара, защото все пак хората се движат, пък и валеше.
Когато човек се влюби истински, той си променя начина на живот. Приятелите му не са много доволни и започват да изчезват. Сигурно е много егоистична тази първа любов. Страшно егоистична, защото хората се затварят един в друг. Затварят се в някакво вакуумно пространство и започват да се изпълват един с друг и не допускат никой вътре. Тогава всички други субекти изчезват, защото не знаят как да се внедрят.
Сватбата
Насрочихме ден. Отидохме в ритуалната зала всекидневно облечени. Бяхме предупредили жените да няма поезия. Казахме им: Моля ви се, ние сме хора, които работят с текст. Нека да няма „два ручея в едно“, птички, които нещо си там правят. Нека просто да влезем, да подпишем и да си излизаме. Но бяхме забравили, че при влизането има сватбен марш. Щях да умра от смях: дървените порти на ритуалната зала, тежко резбовани, една много усмихната жена в далечината, една пътека, която те води към усмихнатата жена. И тя започва с един абсурден глас да ти говори, а ние се кикотим. Това с ручея все пак го пропуснаха. Не си спомням как съм отишла и съм подписала, после директно се изнесохме. Отидохме в един страхотен ресторант, където аз се напих с бадемов аперитив. Този бадемов аперитив направо ми видя сметката. Аз не пия алкохол, а то много сладичко беше и в един момент се оказа, че направо съм се напила. Станах и казах: Извинете, мили гости, наслаждавайте се на това тържество за младите, а аз отивам да спя у нас. И със Силвестър отидохме да спим. След това вече имаше купон в един клуб, в който танцувахме.
Нямаме нито една сватбена снимка по простата причина, че дадохме професионален фотоапарат на брат ми, той не знаеше как да работи с него и всички снимки са размазани, ако изобщо сме в кадър. Нямаме снимка за камината.
Бракът
Връзката ни непрекъснато еволюира. Много сме сплотени – чакай да чукна на дърво, и супер много вярваме в моногамността, в това, че семейството е нещо изключително важно. И имаме дете все пак, което е невероятно. Човек не трябва с лека ръка да маха на това.
Вегетарианството
Ще станат вече близо 10 години без месо. Преди това имах един-два опита, но не можеш рязко да вземеш такова решение. В един момент си спомням, че се разболях и реших, че няма да си тровя повече тялото с глупости и че най-доброто нещо, което трябва да правя за него, е това, което то самото ми казва.
Смятам, че не трябва да се изхранваме така, както са се изхранвали едно време хората, които са убивали, за да ядат. Цивилизацията вече доста е напреднала и не се налага да убиваме, за да ядем. Аз лично се чувствам страшно добре, пасейки тревички. Пробвам да ям риба от време на време, обаче не успявам. Силвестър също е вегетарианец – от 12 години.
Давид
Когато беше в корема ми, беше възпитан по съответната схема. Месо - не, много се извинявам, това е мое мнение, той ще има възможността да си изгради свое мнение по-нататък, когато почнем да коментираме с така наречените думи. Смятам, че природата е измислила страхотен начин да изхранваш това малко същество чрез собственото си мляко. Тя така добре го е изчислила, че нямаме нужда да му се намесваме още в шестия месец с някакви консервирани меса в бурканче, на което пише, че са супер свежи.
Поръчки към Вселената
Ходим в една борова горичка, за да правим поръчки към Вселената. В тази горичка енергията е много чиста, няма да казвам къде е, да не стане някаква опашка като пред църквата днеска тука. Отиваме там да разходим детенцето, да си поръчаме към Вселената, да си се снимаме с камерата. Разказах ли ти как си правим домашно видео? Ние си правим постоянно домашно видео. Видим ли камера... Наскоро отидохме да си поръчаме бавачка за Давид – имаме го на видео как заставаме и казваме: Здравейте, уважаеми зрители, ние сме семейство Силвестрови и сега искаме да си поръчаме гледачка. Трябва да намерим жена, която: да държи на собственото си лично пространство и на това на сина ни, да го оставя да прави каквото иска и същевременно да го възпитава, да не го храни с месо в никакъв случай без нашето знание, жена, която знае поне 5 езика и тука се развихрихме в други посоки, Силвестър не знам защо каза, че иска да е руса, висока със сини очи, аз много настоятелно казах, че това изобщо не е вярна информация, да не обърква Вселената, няма такова нещо. Сега сме си отворили сетивата – защото когато поръчваш към Вселената трябва да си с отворени сетива, и чакаме поръчката да се изпълни.
Апартаментът
В момента си търсим апартамент с помощта на камерата. Невероятни репортажи се случват в апартаментите, в които ходим на оглед. С камерата снимаме апартамента и нашето усещане вътре. За да може после като го разглеждаме да ни стане ясно, къде сме се чувствали най-добре. Обаче брокерите много странно реагират като виждат двама евентуални купувачи, които са съвсем спокойни хора, а с влизането вътре се появява камера, аз заставам пред нея и казвам: Добър ден, драги зрители, намираме се в нашето евентуално бъдещо жилище. Ето ги прозорците. Спрели сме се на едно, от което сме най-екзалтирани, поне от записа така си личи.
Пътуванията
Най-любимото ми занимание – на мен и на Силвестър. Ние не ходим по заведения, не излизаме, аз не се чувствам комфортно на такива места, защото там ми е много показно. По заведения ходят хора, които търсят. Ние нямаме какво да търсим там. Това, което имаме да го търсим, си го търсим в природата. Много често се качваме на колата и тръгваме нанякъде, незнайно накъде. Даже ни се е случвало, ей така, отворим картата, затваряме си очите, посочваме едно място и виждаме, че мястото е примерно Велико Търново или някой балкан и тръгваме натам. И се чувстваме страхотно добре, защото посоката, в която тръгваме, и непредвидените случки, които ни се случват, са уникални. Тогава винаги срещаме страхотни хора и виждаме страхотни гледки.
Спа процедури
Аз много обичам да ходя на сауна и то не за друго, ами защото ми е суха кожата и това е единственият начин... освен това изкарва токсините от тялото. Страшно много разчитам на бабините деветини: лайка, мед. Много обичам да си забърквам кремове. Ние си правим страхотно кремче със Силвестър, но то е само за зимата, защото е много тежко. Прави се от восък и бадемово масло. Разтапя се на водна баня и се слага малко розова вода. След това много дълго време се бърка с дървена лъжица, за да не се окислява. Не трябва да е в досег с метални съдове. Обожавам да бъркам, да счуквам някакви неща в хаванчета. Билчици. Смятам, че когато ти сам си го правиш, вкарваш в него личната си енергия,в и мислите, които вкарваш, докато го правиш, изиграват страхотна роля. Чувството, че си го направил за себе си, е много по-приятно, отколкото да отидеш и да те намажат с шоколад.
Следването
Учих право 3 години и в един момент се скарах с него. Правото искаше от мен да съм много организирана, да започна да лъжа с един доста убедителен вид, базирайки се на книгите, които хората са написали в тази посока. То искаше аз да ги цитирам. Аз не обичам да цитирам, обичам сама да си измислям, а пък не е удобно да си измислям сама закони и правилници. Малко е нахално дори. Може и много хора да го правят, но в един момент тези хора ги прибират на едни други места, които не са толкова приятни, пък аз нямам такива намерения, не ми влиза в творческите планове. По този повод му казах на правото – много съжалявам, но ще се разделим. То трудно го прие, но пък бързо ме забрави. Бяхме с Венета Райкова, в НБУ, тя завърши право, но и с нея се разделихме на третата година. Тя остана на страната на правото, но не сме имали конфликти.
С психологията стигнах до държавен изпит във Великотърновския университет. И си спомням, че вървях по едно нанагорнище във Велико Търново да си уреждам дати за държавни изпити, защото бях на индивидуална програма. И ми беше много трудно да ходя по това нанагорнище. Реших, че това е знак, че това изобщо не е моята посока, щом ми е толкова трудно. Ох, много беше странно, не знам как да го обясня, но двамата се спогледахме със Силвестър и той каза - абе я да си тръгваме. И аз казах - абе я да си тръгваме. Извинявам се, че го казвам, но в голяма степен висшето образование пълни главата на хората със страхотни глупости. Една десета от нещата, които научаваш, са качествените, и те могат да ти се преподадат буквално за една година. Аз не искам да се вкарвам в този филм и намерих, че това е страшна загуба на време, че няма нужда да си задоволявам егото по този начин и да получавам информация, която да цитирам после на изпитите. И това е особен момент в живота ми. Аз имам такива моменти, в които след като съм търпяла дълго нещо, махам с ръка и то абсолютно изчезва от живота ми и никога не съжалявам за това. Никога.
Хората от репортажите
За да мога да говоря с хората по улиците, трябва да съм добър слушател. Виждайки един човек, ти трябва да можеш да разбереш него какво го интересува. Какво му е близко. От първото изречение, което той ти казва, разбираш той в какъв филм се намира, какви са нещата, които му харесват. Дали е срещал извънземни, дали е в директна връзка с тях. То по погледа му личи. Тези, които чакат извънземните, за съжаление ги възприемаме като луди. Не съм съгласна с това. Аз страшно много ги харесвам. За мен те са хора с различна чувствителност и са извън матрицата. Това е тяхно собствено решение. Ако не искам да вярвам на тази матрица, в която живеем, аз не вярвам в нея и не искам да спазвам законите й. Но тогава ме посочват за луда. Няма друг шанс. Другият шанс е човек да лавира между тези двата свята. Аз смятам, че правя това. Работя в матрицата, живея в нея, но умея да се спасявам. И смятам, че това е много готино качество и срещам все повече, които са така. Те спазват законите, но не им вярват и намират начин да се спасяват от оковите.
Как да приготвим багажа за 5 минути
Аз съм невероятна. Мога да събера багаж за море за 5 минути, да взема всичко и да съм направила храната на детето. Само като ми каже Силвестър: тръгваме нанякъде, изпадам в страхотна еуфория и у мен се появява една организирана Мария. И се изваждат чантите и се сортира: козметика, дрехи, дрехи на детето, чанти, обувки, чехли. Но никой не трябва да ми се пречка, защото процесът се нарушава.
Няма как да си спонтанен, ако си разхвърлян.