Късен предиобед, Столична болница “Лозенец”. Изминали са точно 11 дни от операцията, при която 7-месечната Светослава от Видин получи парче от дроба на 46-годишната си съгражданка Емилия Казакова. Момиченцето е възприело чуждия орган с учудваща лекота, той веднага започнал да работи. Вече не е в реанимация, утре при него ще дойде майка му Милена и ще го гледа в детското отделение до изписването му. После ще се приберат при таткото и близначката му Кристина.

Емилия беше изписана от болницата седмица след операцията, сега отново е тук за преглед. Докато я чакаме със съпруга й Иван, двамата често си говорят по джиесемите. “Сега, казва ни той, Еми е при Светослава. Гушка я и я приспива.” Емилия има не само морално, но и законово право да бъде при бебето. За да получи разрешение да му даде от черния си дроб, тя го е осиновила. Да, става дума за същата жена, която без да е роднина на едно умиращо дете, се подложи на тежка операция и въпреки че има пораснали син и дъщеря, му стана втора майка по документ, за да му даде шанс да живее. На 8 май било делото за осиновяването, на 9 била в болницата за последните изследвания и за транспалнтацията. Еми ходи на църква като повечето хора по празници и не е мислила, че между нея и бебето има кармична връзка от минал живот. Просто чувствала, че трябва да помогне.

Сещам се за един разказ – “Сърцето на Данко”, учехме го едно време в училище. Данко водеше някъде някакви хора, беше много важно да стигнат там, закъдето бяха тръгнали, беше тъмно и трудно, хората се бяха отчаяли и тогава Данко изтръгна сърцето си и то им свети, докато стигнат до заветната цел. Поуката беше, че трябва да бъдем човечни, винаги готови да помагаме на другите, ако са в беда. Дори с риск за живота си. От тогава пораснах, омъжих се, родих две деца, те пораснаха и единственият човек, когото съм виждала да рискува живота си заради чужд живот, е Емилия. На такива хора им викаме герои. Звучи ужасно патетично и кухо. Не обаче и за Емилия. Тя си е истиски герой.

Съпругът й Иван ни показва семейни снимки. Колегите журналисти му искали, затова ги носи в себе си. Ама не е само заради това. Подрежда ги внимателно и с благоговение: Еми на една нова година с приятели, Еми вкъщи... Хубава жена – дългокрака, тъмнокоса и тъмноока, с деликатни, изписани черти. Не доминира над другите, напротив, присъства скромно на снимките и може би защото знам какво е направила, ми се струва много добронамерена, но малко дистанцирана, с една такава леко загадъчна усмивка, като че ли е от друга порода. Когато разбрал какво ще направи, Иван не я разубеждавал. Каже ли нещо, обяснява, тя го прави. Мисля си обаче, че се е старал да бъде на нейното ниво и да не я разочарова. Много се страхувал, но и страшно се гордеел с жена си. И сега се гордее. Все едно казва на целия свят: това е моята Еми. Затова съм я избрал. Затова я обичам.

Ето я и самата Емилия. Прегледът е приключил, всичко е наред и макар че все още лесно се изморява, че разрезът все още я боли, че е станала рано и е пътувала от Видин до София, че вече е 3 ч. следобед, а тя не е закусвала и обядвала (предлагали й, отказала, храната тук й е омръзнала, предпочита с мъжа си да хапнат някъде по пътя), макар че е безумен пек, тя сяда на пейка в градината на клиниката и ни разказва историята си. Защото ни е обещала и винаги държи на думата си. И защото има съзнанието, че по медиите не трябва да се пише само за обири, насилия и убийства. Виждам обаче, че преодолява себе си - правилно съм я преценила по снимките, не обича да е център на внимание. А и като всеки герой смята, че не е направила нещо особено. Дошло й естествено, отвътре, не можела да постъпи по друг начин.  

Как Еми даде 210 куб. см от дроба си на бебето Светослава

„С бабата на бебетата сме приятелки от много години, не помня точно от колко. Запознахме се, като работехме в Пътното, и се сприятелихме. Дъщерите ни са на почти една възраст – сега нейната е на 29 г., моята е на 26. Децата и мъжете ни също станаха близки. По-рано се събирахме по-често. Сега времената се примениха и хората станаха по-затворени. Всеки живее с проблемите си. Все пак от време на време с моята приятелка се виждаме на кафе.

Така веднъж разбрах, че дъщеря й Милена, станала преди няколко месеца майка на близначки, е с едното дете в болницата и то не е добре. След около месец срещнах Милена и тя ми каза, че Светослава е много зле. Дават й месец живот, ако не се направи трансплантация на черен дроб. Проблемът беше, че близначките са с кръвна група 0, каквато няма нито един от родителите им. На момента казах, че аз съм с тази кръвна група и  съм готова да дам от моя черен дроб. Направих го, без да се замисля. Горката Милена беше толкова изстрадала. Стана ми много мъчно за нея. Все едно гледам моята дъщеря как се тормози, че детенцето й си отива. 

Милена не го очакваше и започнаха да търсят донор сред близките си. С нулева група е зълва й. Млада жена, но се оказа със затлъстяване на черния дроб и не беше подходяща. Водиха за изследване няколко братовчеди, те също не ставаха и в крайна сметка аз останах единствената възможност.  Не знам дали са очаквали да размисля и да се откажа. През това време нито за миг не се дръпнах назад от думите си.

Разбира се, доста четох за този вид операции в Интернет. Както и за шефа на клиниката д-р Спасов. Видях, че всички трансплантации на черен дроб, правени у нас, са успешни и че донорът се гледа изключително внимателно, защото влиза в операционната здрав и такъв трябва да излезе от нея. Знам, че дори най-малката операция крие риск, но имах пълна вяра на д-р Спасов и бях спокойна. Преди години ме оперираха от апендисит. Пазех си спомена за болката и въпреки това бях настроена психически, че ще я изживея отново, защото има смисъл в това, което правя.

До момента, когато влязох в болницата за останалите изследвания и за операцията. Тогава ми разказаха за един баща, който трябвало да даде дроб на детето си, но избягал в нощта преди интервенцията. Ами, изплашил се е, човешко е. Като изкарах една седмица в отделението и аз бях на ръба на нервна криза. Казах си: ако не оперират утре, си тръгвам. ...И ще дойда, когато стане време. Не съм мислила да се отказвам. Даже не ми е минало през ума. Или казвам нещо, или не.

Операцията

В нощта преди операцията ми дадоха едно лексотанче, но общо-взето бях спокойна. В самия ден ми дадоха капки и заспах на носилката още преди да стигнем до асансьора, с който са ме откарали в операционната. Така че не знам какво е станало там. Като се събудих, в гърлото ми имаше сонда, която влизаше в стомаха. Това беше най-неприятното в цялата работа. Махнаха я може би след около час-два – нямах представа за времето, все още не бях излязла напълно от упойката. После започна да боли, но щом кажех, ми даваха обезболяващи. Вдигнаха ме да ходя още първия ден. Беше много трудно.“

Операцията продължила 12 часа, престоят в реанимация - два дни и половина. След трансплантацията Емилия е останала с 1004 куб. см дроб, лекарите казват, че до 6 месеца той ще се възстанови. Седмица след интервенцията вдигала температура. Щом се прибрала вкъщи, се успокоила и престанала да вдига. Тенът й все още е леко жълт, дълго време няма да може да вдига тежко. Стомахът й е срязан вертикално от слънчевия сплит до пъпа, там срезът се пресича с друг, хоризонтален по целия гръден кош, прилича на обърната буква Т. „Като Франкенщайн съм“, казва Еми, но се смее. „Белегът е скрит и с времето ще се заличи. Няма да е толкова грозен.“ Това, което я притеснява, е, че в момента е най-известната жена във Видин. „Не се чувствам герой. Ако върна лентата назад, пак ще го направя. За мен това не е кой знае какво. Дала съм живот на това дете, втори шанс, това е. По принцип винаги, ако мога да помогна, го правя.“ 

От 2004 г., когато у нас са започнали да транспалнират черен дроб, Емилия е първият случай чужд човек да стане донор.