Българката е единственият лекар - специалист уши, нос, гърло, който оперира под микроскоп в Замбия, и един от 5-те лекари в Африка, които правят най-сложните операции в тази област. Живее в страната, където има 72 племена, които говорят на 72 езика. И е 7 пъти по-голяма от родината й България. Пред къщата й в столицата Лусака винаги има тълпи от хора, които я чакат търпеливо да помогне.

Д-р Надя Петрова - Лукуаса е разпределила до минута времето си между 8 болници. Сред тях са Университетската, 6 частни клиники, болницата, която обслужва една от най-големите мини в Замбия. Намира време да преподава и на студентите. След това „ходя на пазар, готвя, беседвам с моите мъже (мъжа й и сина й) за нещата от деня, гостуваме на приятели. Понякога вечер гледам някакъв филм по телевизията, но често заспивам още на първите надписи. Събота и неделя оперирам в частни болници. Когато съм свободна, предпочитам да отида в Гейм парк със семейството си, защото там е тихо, спокойно. Обичам да контактувам с природата."

Пътят към щастието

Решението на Надя да дойде в Африка идва, след като няколко години съпругът й Мартин Лукуаса не си намира работа в България. Младото семейство разбира, че в средата на 80-те години у нас няма място за хора с различен цвят на кожата, въпреки че Мартин е завършил философия в АОНСУ в София. „Може би след промените не се гледаше с добро око на специалисти, завършили философия... Беше готов да работи дори като общ работник в завод, но и това не се случи."

По същото време съвземащата се от болести и глад Замбия изпитва остра нужда от лекари и здравни работници. Мартин се връща сам през 1988 г., за да създаде дом за българската си съпруга и новородения им син Мартин-джуниър. Две години по-късно Надя и бебето отиват при него в столицата Лусака.

Но не търсенето на работа и преместването в Африка се оказват трудните моменти в живота на Надя. "Тежко беше, когато едновременно починаха двамата ми родители. Преди няколко месеца крадец влезе в къщата ни и наръга с нож съпруга ми, но вярвам, че трудностите са за това, да ги преодоляваме."

Любовта, без която не можем

„Бях завършила Медицинска академия в София и карах там лекарския си стаж. Понеже съм от Русе, през цялото време, докато учех, родителите ми плащаха за квартира и се грижеха добре за мен. Преди да завърша обаче, починаха. Получавах стипендия, но тя не беше достатъчна, за да живея в столицата на свободен наем, и се преместих в общежитие в Дървеница. В стаята бях с момиче от Замбия, което учеше медицина. Една неделя на гости й дойдоха приятели. Сред тях беше и Мартин. Преди да си тръгне, той ми каза: "Надя, аз ще те заведа в Африка!" Тръгна към мен, подхлъзна се и падна. Засмях се. След седмица с приятеля си дойдоха в Русе на гости. Постепенно започна да ме посещава всяка седмица." Надя се влюбва в африканския студент. За нея Мартин е изключителен. „Интелигентен е, а това е важно в една връзка."

Когато стават гаджета обаче, тя усеща недружелюбното отношение на хората по улиците. Някои директно й подвиквали нецензурни реплики. Затова след раждането на Мартин-джуниър се притеснява, че детето й ще бъде отхвърлено от българското общество заради различния цвят на кожата. „Години по-късно, когато се връщахме тримата в България, видях, че хората са се променили и вече няма расистки настроения. Поне не публично изразени."

Минало-незабравимо

В България Надя работи в 3-та поликлиника и в Окръжна болница в родния си град Русе. „Работната атмосфера беше страхотна, имахме модерна апаратура." Пристигайки в Замбия, тя е шокирана от липсата на градски транспорт, от ниското ниво на държавното образование, от това, че само в частните училища човек може да получи конвертируема диплома, че всички къщи са с високи огради и решетки заради престъпността. „Нямаше тротоари, нямаше улици за пешеходци, нямаше магазини. Дойдох във време, когато трябваше да сменят правителството на Каунда с демократично. Това беше един от най-трудните моменти, в страната имаше купонна система."

Постепенно свикнала. Замбия направила българката по-търпелива и толерантна. Но категорично отказва да се научи да шофира. И досега мъжете от семейството са нейните шофьори. „Все си намирам оправдание, че нямам време да се уча да карам. Може би се страхувам", признава жената, която не се страхува да оперира болни от СПИН.

СПИН

„Когато дойдох в Африка, за СПИН не се говореше. Не разрешаваха да се каже, че в страната има висока заболеваемост. В България като лекар не бях виждала серопозитивни. А първият ми пациент тук беше носител на СПИН, с добре развито заболяване, с всички негови симптоми. Изплаших се. Не знаех как да го лекувам. Не знаех как да се предпазя от заразяване. Всеки месец ходех да се изследвам. Всяка нощ сънувах болните от СПИН. След това дойдоха много международни организации от Америка и Великобритания. Създадоха се клиники, лаборатории, които се занимават с проблема. В Замбия днес има здравна програма, която помага да се избегне заразата."

Повечето от пациентите, които д-р Лукуаса ежедневно оперира, са болни от СПИН. Но тя вече знае, че заразяването не е толкова лесно. "Страхът и психозата, които изживях през 90-та, не са реални."

В Замбия няма семейство, което да не е пострадало от болестта на ХХ век, сочи статистиката. Един от братята на съпруга й Мартин също е починал от СПИН преди години. „Продължителна и мъчителна смърт. Овладява се за известен период от време с лекарствата, които държавата дава безплатно на всички заразени. Инкубационният период е от 5 до 15 г., след това с лечението може да се живее още 20 - голяма продължителност на живота в Замбия, предвид това, че средната продължителност в Африка е спаднала от 47 на 34 години."

Предизвикателствата

„Повечето от тези хора са толкова бедни, че наистина не мога да си обясня с какво живеят. Но аз съм влюбена в желанието им за живот. Те никога не изпадат в отчаяние. При тях няма депресия. Тук има една психиатрична болница, която е почти празна. Това желание за живот е нещо, което не съм срещала никъде по света, включително и в България."

Нейното любимо място в Замбия е водопадът Виктория, едно от 7-те чудеса на света.

„Първия път, когато го видях, изпитах страх. Но и възхищение, и преклонение пред природата. В същото време ми се искаше да плача и да се смея. Не мога да определя това състояние на радост и мъка едновременно. Радост, че природата е създала такива красиви неща. И мъка, че водопадът винаги ще бъде тук, а аз съм временно на тази земя... Че ще остане след мен."

Вместо финал

Д-р Лукуаса обича Замбия, защото тук няма разделение на бели, черни и цветни както в Южна Африка. Мартин-джуниър се готви да продължи образованието си в Европа. Надя би могла да тръгне с него, доктор с нейните качества е добре приет навсякъде по света. За жената Надя обаче има нещо по-важно от професионалната реализация: „Мястото ми е там, където е щастливо моето семейство. Другото няма значение."