Рената Моло, авторката на „Да бъдеш Армани“, първоначално се сблъсква с категоричния отказ на императора на модата да разказва за живота си. Джорджо е един от най-тайнствените мъже на планетата и е изключително ревнив към личния си живот. Особено когато става дума за голямата му любов Серджо Галеоти. Човекът, който го окуражава да стане... Армани. По-късно обаче дизайнерът допуска Моло до творческите си архиви. EVA ви представя откъси от книгата „Да бъдеш Армани“ на издателство „Колибри“, която ще бъде на нашия пазар през май.

Едно спортно семейство
Бащата, Уго Армани, е чиновник във фашистката администрация, както и футболист в „Едера“, после и в „Пиаченца“ – местните отбори. Майката, Мария Раймонди, е домакиня – спортна натура, заета и с обществена дейност. Занимава се с организиране на детски летни лагери, а понякога приема у дома някои от децата. „И все гледаше да ги поизлъска, понеже всички те бяха деца на хора, които нямаха много средства“, спомня си Розана (сестрата на Джорджо). Родителите им много силно обичат театъра, дори са се запознали на сцената на самодейната градска театрална трупа, в която участват.
Дядото от бащина страна изработва перуки в стил деветнайсети век за градския театър. Обича да води внуците си зад кулисите и Джорджо неизбежно попада под въздействието на атмосферата, на цветовете.

Зелен пуловер срещу самолетите
„Войната (Втората световна - б.р.) се отразяваше на всичко. Беше много трудно – ще разкаже по-късно Армани. – Преживях смъртта на двама свои приятели при една бомбардировка. Претърпях картечен обстрел със сестра ми Розана, която беше на три години. Вървяхме по улицата и един самолет прелетя над нас: хвърлихме се в близкия ров.“ И още: „Веднъж карахме велосипедите си, когато самолети, които летяха ниско, ни забелязаха. Слязох от колелото и сложих на главата си зеления хавлиен пуловер. Ако не ги виждам, мислех си, и те няма да ме видят.“ Майката на Джорджо, макар и строга при възпитаването на децата си, успява да превърне и най-драматичните събития в приятно приключение, в нещо като неочаквана игра, спомня си Розана: „Държеше се така, сякаш устройва пикник за трите си деца. Чувахме сирените и аз трябваше да взема кучето, Джорджо да вземе мен, Серджо помагаше за носене на необходимото и всички тичахме в убежището.“

„Мислеха, че ще загуби зрението си“
Измежду многото случки през детството му в Пиаченца се откроява една – по онова време той е на десетина години, – която е особено драматична. Ето как си спомня сестра му за това: „Сирените бяха престанали да вият и майка ми помоли Джорджо да ме прибере вкъщи. На ъгъла имаше кино, прожектираха „Снежанка и седемте джуджета“, аз спрях да погледам плакатите, а през това време един приятел извика брат ми. След три минути се чу оглушителен грохот, всички стъкла се изпотрошиха и черната, обгорена фигура на брат ми се очерта сред пушека. Някои деца си играеха, като взривяваха малки бомбички. Но приятелят, който беше извикал Джорджо, се навел от любопитство, докато пакетчето с барута падало в огъня. Силният взрив беше неизбежен: това момче умря, друго бе ранено от счупените стъкла, а брат ми беше в тежко състояние. Остана четиридесет дни в болницата, мислеха, че ще загуби зрението си. Приложиха чудовищно лечение с чист спирт. Чувах как вика непрестанно, което ме ужасяваше, направо го потапяха в спирт и отстраняваха изгорената кожа. Майка ми беше безутешна, а брат ми бе подут, главата му беше ето такава! Определено изглеждаше страховито.“ Когато го изписват от болницата, може да ходи само с патерици, но някакви хулигани му ги открадват, понеже баща му работел за фашистката партия. „Довлякох се до вкъщи, като се подпирах на стените и плачех от болка“, спомня си Джорджо. Наистина труден период, принадлежащ на миналото, от който са останали белег на крака, лека чувствителност към прекалено интензивна светлина, но и дълбоки следи в психиката на Армани.

Измачкана пола, ужас!
В училище Джорджо е много ухажван, но никога не се влюбва, нищо че завързва по-лесно приятелски отношения с момичета, на които дава безценни съвети как да се обличат и какви прически да носят. Особено му харесва да избира облеклото на майка си, изключително красива жена, а по-късно и на малката си сестра.
„Първата му приятелка беше руса, с порядъчен външен вид, тя също бе винаги грижливо облечена – разказва Ракеле Енрикес, журналист и негова скъпа приятелка, – имаше една набрана пола и когато сядаше, платът леко се намачкваше и гънката оставаше. Джорджо направо се побъркваше: измачкана пола! Още тогава държеше всичко да бъде перфектно.“

Болестта на тестеното човече
Повлиян най-вече от главния герой в „Цитаделата“ на Кронин, в един момент Армани решава да стане лекар. Има романтична представа за професията и вече се вижда като селски доктор, който се грижи за най-слабите. А и още от малък проявява силен интерес към анатомията. Една от любимите му игри е да прави тестени човечета, в които скрива зрънце кафе: „Това зрънце представляваше болестта, която трябваше да открия и да излекувам.“... Започва да учи медицина в Държавния университет в Милано, но прекъсва на третата година. („Срещнах голямо препятствие по пътя си – изпита по анатомия.“)

Завой в правилна посока
Джорджо още отбива военната си служба и по време на кратък отпуск, решен да си намери работа, доверява своето желание на дългогодишната си приятелка Ракеле Енрикес, с която го свързват множество младежки приключения и тя дори става негов импровизиран модел в първите му и леко нескопосани стъпки във фотографията.
Ракеле работи в Ла Ринашенте (универсалния магазин на Милано) и знае, че в рекламния отдел търсят човек. Джорджо не изпуска възможността, кара Розана да позира за снимки и ги занася на интервюто, което му насрочват. Случайност и инициатива – това са елементите на началото на кариера, която няма равна на себе си. „Вярвам в съдбата – заявява много години по-късно Джорджо Армани. – Снимките бяха ужасни, но човекът, отговарящ за рекламата в Ла Ринашенте, имаше голяма власт, а той ме хареса.“
Така през 1957 г. Армани влиза в Ла Ринашенте, където остава до 1963 г.

Ерата Черути
„Изглеждаш ми свестен – казва Черути на събеседването с Армани. – Ще се справиш.“ Взема няколко мостри плат от работната си маса и го пита кой предпочита. „За мое щастие – спомня си Армани – избрах плата, който и той харесваше. Така получих мястото.“
„Талантът му бе дар от природата, беше самоук. Щеше да се открои сред масата, нямаше начин. Хора като Армани са такава рядкост, че когато се появят, ги забелязва и слепият“, казва по-късно за него Черути.
Джорджо започва да разработва дизайна на мъжка модна линия за „Хитман“ след едномесечно обучение в производството. Прекарва осем години при Черути, до 1970 г., „където избира все по-леки платове, по-студени цветове, премахва вътрешни структури, мести копчета, изтънява подплънки, за да придаде на мъжкото сако – до този момент официално и като балсамирано – непринуден, удобен, младежки вид, подхождащ за всяка възраст“, пише Лучия Мари. Придобитият опит е от основно значение за Армани, идеално тренировъчно поле за революцията, която скоро ще предизвика.

1967, Армани среща Серджо Галеоти
Това е ключовият момент в неговия житейски път. Серджо Галеоти е тосканец, приказлив, толкова екстровертен, че изглежда пълна противоположност на Джорджо. Контрастът във външния им вид също е силен: единият (Галеоти) е дребничък и импулсивен, темпераментен, с винаги готова усмивка на лицето, а другият е сдържан и леден, елегантен, затворен и лустросан, с чувство за мярка и внимателен при изразяване на чувствата си.
Галеоти учи в училището по изкуства в Карара и акостира в Милано през 1967 г. По-млад е от Армани с десетина години и притежава заразителен ентусиазъм: няма човек, който да го е познавал и да не разказва със суперлативи за неговата жизненост, за желанието му да се раздава, да вдъхва оптимизъм и радост от живота. Джорджо не прави изключение: той не само попада в плен на очарованието му, но и изминава дълъг път заедно с него, споделяйки личния и професионалния си живот. Нещата се преплитат, обвързват, стават история. „Мълнията“, ударила през 1966 г. в ресторант „Капанина“ в град Форте деи Марми (където двамата се срещат – б.р.) се превръща в съюз, който само смъртта на Серджо (през 1985 г.) разтрогва.
„Галеоти беше изключително секси мъж – потвърждава Кристина Бриджидини, директор на „Вог Уомо“ в годините на блестящия възход на Армани и негова голяма приятелка, – и изпитваше кристално чиста любов към Джорджо, почти синовна.“
Неустоим и прегазващ всичко пред себе си, точно Серджо убеждава Армани да напусне Черути и така изиграва ролята на катализатор: „Чувах да казват, че е невероятно талантлив, и му предложих да приложи по някакъв начин на практика тези свои способности – потвърждава Галеоти. – Той вече печелеше добре и се колебаеше дали да не се захване с нова дейност. Отне ми цяла година, но накрая успях да го убедя.“ И така, окуражен от Серджо Галеоти и от неговата смелост, в началото на 70-те години Армани напуска работата си при Черути и отваряйки заедно със Серджо малък офис на улица „Корсо Венеция“, става фрийланс (на свободна практика – б.р.) консултант на множество модни къщи, като продължава да сътрудничи на „Хитман“.

Революцията Армани
После дойде той: със своите меки цветове, свободно падащи тъкани, деконструирани сака, андрогинна и безмълвна женственост. Тази на ниските токчета, на велурените обувки тип балерина и на дамския костюм с панталон, придаващ тежест и авторитет, без да отнема и капчица от женската чувственост. Дори напротив – в едва доловимото пространство на границата между мъжествено и женствено, между строгост и отстъпчивост се крие тайната на модерното съблазняване, открито, създадено и предложено от него.

Малко преди Джорджо Армани френската мода беше отправната точка, а италианските шивашки ателиета поддържаха различни стилове и създаваната от тях мода бе възприемана като нещо изключително престижно, но фрагментарно. Сред всички естетически залитания, характеризиращи края на шейсетте години, феминизмът беше този – дори в най-умерените си форми, – който доведе до криза универсалния модел на крехката и декоративна жена в нейните неудобни, макар и стилни дрехи. А брилянтната, безапелационна интуиция на Джорджо Армани разми границите между мъжкия и дамския стил в модата така, както никой преди това не си го бе представял. Деконструкцията на сакото внесе непринуденост в най-официалното мъжко облекло и едновременно с това придаде авторитет на жената с кариера.