Чалъшлар категорично оборва официалната версия, според която Латифе е капризна и разглезена, и доказва, че е била  изключително свободна и модерна жена, участвала активно в политическия живот на Турция. Романът става бестселър през лятото на 2006 г. В момента той е на нашия пазар благодарение на издателство Унискорп, а авторката посети България за премиерата му у нас.

 Госпожо Чалъшлар, казвате, че Латифе е променила живота ви. В какъв смисъл?
Изведнъж на 59 години от редови журналист се превърнах в един от най-четените автори. Цели две години на улицата внимавах как съм облечена, защото всички ме познаваха. Разбрах, че за успеха няма възраст. И че не бива да се отказваме да го търсим.

 Преди обаче да ви сполети успехът, са ви изгонили от вестник „Джумхюриет”. Защо?
Правех неделно приложение за жените. Ръководството искаше да прокара в него националистическата линия, на мен тя не ми импонираше. Един ден закриха приложението и останах без работа.

 Защо не се пробвахте в друго издание?
Нямах желание да започвам отново да се съревновавам, а и не получих отникъде предложение за работа. Намерих друг начин да се отърва от безработицата – написах книгата.

 Как решихте да пишете точно за Латифе? Била е съпруга на Ататюрк само две години, плюс това са я смятали за глезена, своенравна, изобщо за голямата грешка в живота му.
Попаднах на книга, написана по спомените на един от адютантите на Ататюрк, и в нея открих, че Латифе е била доста прогресивна за времето си. Никой не го беше забелязал. Даже като започнах да пиша, приятелки феминистки ме питаха какво съм намерила в тази жена. Въпреки това през цялото време се страхувах някой да не ми открадне темата. Съпругът ми, който също е журналист, понякога споделяше с колегите, каквото съм му разказала. Ядосвах се. Забраних му да говори за работата ми. 

 Когато видяхте, че Латифе е съвсем различна от официално тиражирания образ, не се ли притеснихте, че ще взривите общественото мнение?
Напротив, бях щастлива. Зарадвах се, че е като мен. Имаше дело, но не повярвах, че ще ме вкарат в затвора заради една книга. Въпреки че в нашата страна са ставали такива неща.

 Как се почувствахте, като дойдоха огромните тиражи?
Веднага започнаха интервюта, телевизионни репортажи, камери, тичане насам-нататък. Освен това, понеже все пак съм журналист, всички интервюта, включително и с чуждестранните кореспонденти, минаваха през мен, защото се страхувах да не скандализират темата. Беше доста уморително. Не можах да изпитам удоволствието от славата.
Как прие съпругът ви огромния ви успех? Нямаше ли професионална ревност?

 Не беше изненадан. Още от началото ме уверяваше, че книгата ще има голям успех. Даже ми помагаше с информация по темата.

 С какво се е променила турската жена от времето на Латифе, т.е. от началото на XX век?
По време на Първата световна война в националноосвободителното движение участват много жени. След края на войната обаче мъжете отново ги изпращат вкъщи, отново заемат ръководните позиции и не желаят да им дават права. И днес жените са чувствително по-малко в партиите, синдикатите, различните граждански сдружения. Макар че има  доста активни женски движения и че в последните 5 г. някои закони станаха по-прогресивни, има още какво да правим в тази посока.

 За нас вие сте атрактивна и с това, че имате дядо от Русе. Ще търсите ли корените си?
Дядо ми е починал, когато майка ми е била на 3 г., така че не го познавам. Бил е красив, богат и образован. Имал е 3 дъщери от първата си съпруга и от тях баба ми - втората му жена, научила, че той е от Русе. Мисля, че ако имахме в България живи роднини, досега щяха да ни потърсят.