Фотографии Массимо Салваджо

Албена Петрова живее в Милано, но е дошла в София заради конкурса Визаж моделс. Тя е мениджър международна дейност на Визаж, съдружничка на Жени Калканджиева. Албена е на 32 години, имала е блестяща кариера на модел в Милано, но се отказала от манекенството заради лудата си любов и брака си с прочутия футболист Паоло Трамезани. Разведени са от година, тя гледа сама дъщеричката си Дезире.

Сълзите са заради следния SMS: "Каква мислиш, че си!? Нараняваш хората около себе си непрекъснато. Но никой няма куража да ти го каже."
Думите, наранили Албена толкова много, са изпратени от най-близката й приятелка в България. "Нямах време да отида да я видя - плаче Албена. - Разбираш ли, след тоя конкурс направо и аз, и Жени кръв плюехме. Толкова много неща се объркаха в последния момент. Защото у нас дадената дума не значи нищо. Уговорките - също. През нощта преди конкурса гръмна видеостената, която взехме от шоуто на Слави. Аз трябваше да събудя мой познат в Рим, който на другия ден ми помогна да получа видеостена от фирмата му в България, наистина "в насипно състояние", но все пак - видеостена. Като включа и проблемите по репетициите, и това, че трябваше да докарам последната колекция на Гай Матиоло заедно с дизайнера, колекция за стотици хиляди долари. И това, че поканихме десетина чуждестранни гости, всеки един от които трябваше да бъде воден тук денонощно. Аз нямах време да видя майка си и сестра си…"

Ако човек не познава Албена, ще си създаде за нея грешна представа - лъскава, лачена жена, добре гледана хищница, която се опитва да си създава емоции с някакъв вид бизнес в модните среди. Истината е съвсем друга и мога да я гарантирам, защото съм виждала как Албена действа в Милано, когато работеше в офиса на агенция Мейджър, за да върши своята част от задълженията - да пробива международния пазар и да налага българските момичета от Визаж.
Чудила съм се как издържа на това нечовешко темпо, как й остава глас от толкова разговори с толкова различни точки на света - Албена владее перфектно италиански и английски, ползва френски, познава винаги точния човек, винаги може да вдигне телефона на хора, които се смятат за световни модни икони, като Роберто Кавали или Гай Матиоло, винаги може да намери покана за закритото ревю на Армани, да ти уреди билет за самолета пет минути преди полета или да организира десет срещи едновременно.

С нейните усилия Визаж е уважавана агенция на международния пазар и по-важното - "ние сме самостоятелни", казва Албена. По мъжки е спряла от раз цигарите не от страх за красотата си, а с ясното съзнание, че вреди на здравето си.
"Достатъчно е, че си вредя с безсъние." Задължителните за модния свят разточителни купони ли? - подхвърлям небрежно. Порядко, отговаря Албена, по-често си наваксвам работата - пиша планове за бизнеса, схеми, диаграми, сравнявам всеки сезон с предишния, сравнявам приходите...
На шега й подхвърлям, че сигурно в предишния си живот е била пълководец на римски легиони. "Много хора са ми казвали, че в мен се крие един силен мъж. И че цялата женственост, която излъчвам, е опасна заблуда", казва Албена.
Ако съдя по ума й и по бързите й реакции - така е.
Опитвам се да я убедя, че приятелката й с нейния жесток SMS не е права, че умишлено я наранява. Но Албена казва: "Не, права е, една връзка трябва да се подхранва. Не я ли подхранваш, не се ли грижиш за нея, тя умира."

Но приятелство е и умението да прощаваш. Ти прощаваш ли лесно?

Определено.

Какво не прощаваш?

Лицемерието. Това съобщение много ме нарани. Но то не е лицемерно. И затова ме боли.
Защо човек наранява винаги хората, които обича?
Да, така е. И освен това бива наранен от хора, които обича. Един човек, който много ме е наранявал, е майка ми, макар че тя много ме обича. Винаги от нея съм получавала невероятна критика и никога - поддръжка. Никога не ми е казвала, че съм хубава, че съм способна. Никога не ме е поощрявала, не е коментирала успехите ми. И може би това ме е амбицирало. Това ме е карало да се доказвам все повече и повече. (Отново плаче, но го избива на шега: "Психолозите предпочитат сълзите, а и аз нямам друг начин да се разтоваря от напрежението. По-страшно е, когато ти се плаче, а не можеш - в гърдите ти е застанала една топка…Тогава всичко е унищожено. Щом не можеш да заплачеш и си казваш, че нищо няма смисъл, е страшно… Щом мога да рева и да крещя, значи съм добре.")

Плачеш ли на филми?

Обожавам филмите. С дъщеря ми гледам по 20-30 пъти една касетка на Уолт Дисни, обожавам Уолт Дисни. И всеки път си плача на мястото, на което съм плакала при първото гледане - там, където нещо е докоснало душата ми. От филмите за възрастни не мога да гледам някой повече от два пъти. Но детските… Децата са нещо, което те държи към земята, държи те млад, любопитен към света. Каквато и кариера да имаш, трябва да бъде след децата. Трябва да имаш куража да вземеш решение за живота си. Много хора се страхуват да имат дете. Оправдават се с голямата отговорност, с това, че не могат да го осигурят материално. Това е страх. Ние затова сме хора - да грешим, да обичаме, да разлюбваме, да вземаме решения и да вървим напред. А не да се пазим и консервираме. Животът е като миг. Но аз не съм от тези хора, които смятат, че трябва да вървят напред, мачкайки всички. Не искам да нарушавам принципите си. Не искам да постигам нещо с цената на приятелство или с цената на съвестта си. Знам, че ще го постигна - по-бавно, по-късно, но няма да правя компромиси със себе си.

Но понякога като се обърнеш назад, си казваш: дали живях добре?

Животът не е това, което дават по телевизията, или което се случва на конкурса - това се опитвам да обяснявам на моите момичета. Да живеят живота си такъв, какъвто е - в реалните си години, в реалното си време, красотата им да бъде реална - красотата на техните млади години. Всичко ще дойде с времето си. Нека да не се правят на жени, на прекалено ангажирани, да не играят роля. Не им забранявам да се забавляват в дискотеки, да пушат или да си налагат някакви строги ограничения - преди го правех. На мнение съм, че всеки трябва да изпитва удоволствие от живота.
Понякога човек сменя живота си - обръща се на 180 градуса. Най-големите грешници стават вярващи. Ние всекидневно се променяме. Преди четири години нямах представа например как ще се чувствам сега, с кого ще бъда, какво ще искам.

Мъжът ти ли беше голямата любов?

Да, имахме страхотна любов. Но нали знаеш, най-голямата любов е винаги последната.

Колко мъже си имала?

Трима.

???

Обичала съм трима мъже. С последния се разделих през септември. И нали ти казах, четири е щастливото ми число. (Смее се.) Но ти не ме питаш за ухажорите, пък и дори да ти кажа, че съм само с този мъж, когото обичам, няма да ми повярваш.

Искаш ли да имаш още деца?

Да, още две. Обожавам децата. Но трябва да имам свестен партньор. Да разбере работата ми, моя начин на живот. Да не ме предава.

Можеш ли сега, ако намериш този човек, да си останеш вкъщи, да готвиш и да гледаш деца?

Аз точно това направих, когато се влюбих и омъжих. Отказах се от кариера, когато бях много търсен модел. Когато имах договори за предавания с един италиански телевизионен канал. Когато вземах най-високите хонорари в кариерата си. Останах вкъщи, родих дете. Той искаше това от мен. И му го дадох. Но и аз го исках. Сега, в този момент, би ми било по-трудно. Защото вече не отговарям само за себе си. От мен зависят много хора. Ние с Жени сме съдружнички - тя разработва вътрешния пазар, аз - международния. Не мога изведнъж да кажа - дотук съм. Но ще потърся начин - ще обуча човек, който да ме замести напълно, ако реша да раждам дете. Но нали ти казвам, всичко зависи от партньора ми.

Вярно ли е според теб, че колкото по-силна и самостоятелна става една жена, с толкова по-малко хора остава около себе си?

Аз винаги съм била самостоятелна, винаги съм искала да разчитам само на себе си. Лъвовете, аз съм Лъв, са много горди, много самостоятелни и мразят да се чувстват зависими. Но аз не обичам и да правя хората зависими от себе си. Не обичам подчинени хора, слуги. Обичам хора, с които мога да обсъдя нещата, да споря и да вървим напред. Неприятно ми е, когато хората се стряскат от мен.

Детството ти?

Бях едно малко момче. Дори вярвах, че ако мина под дъгата, ще стана момче. И го исках. А с годините се оказа, че това е характерът ми. Тази независимост, безразсъдна смелост, начинът, по който вземам решения - отрязвам и… Както ти казах в началото, много мъже са ми казвали, че съм повече мъж, отколкото жена. Не знам дали да го приемам като комплимент.

От устата на мъж е комплимент.

Но това ги държи на дистанция. Моите приятелки ме съветват да не се държа като мъж във всяко едно отношение, казват, че другите не го очакват от мен.

Но ние, жените със собствен бизнес, живеем в мъжки свят.

И заради това трябва да бъдем много повече във всяко отношение, за да успеем колкото тях. Трябва да сме два пъти по-умни и два пъти повече да работим. Освен това е важно и да получаваме респект и уважение, нали?

Не ти ли харесва да те виждат като жена, като физика?

Естествено, жената, която твърди обратното, просто лъже себе си. При мен мъжкото начало е в характера, женското - в тялото ми. В офиса, в ежедневието съм друга. Много рядко си позволявам да бъда изцяло жена.

Как си представяше бъдещето като тийнейджърка?

Представях си се спортистка. После дизайнерка. На малки пластики. Никога не съм искала да се гледам в огледалото. Като повечето тийнейджърки растях неуверена в себе си - исках коляното ми да е коляно, глезенът - глезен, а не моят. Живеех с някакви критерии за перфектност. Затова сега уча момичетата да бъдат себе си, а не да се стремят към някакви чужди критерии. Баща ми беше журналист, много свободен човек. Той ме научи да ценя свободата и да мога сама да вземам решения. Не ми е налагал нищо. Прекрасен човек беше. Майка ми е лекарка, сестра ми е адвокат. У нас винаги се е държало на образованието, на културата, ценяло се е възпитанието и отношението към другите. Имах прекрасна баба, която ме отгледа с македонски песни. Семейството ми ме е учило, че няма нищо невъзможно на този свят, стига да работиш и да имаш търпение. Аз засега имам, но не знам докога ще издържа на този натоварен начин на живот. Завършила съм 18-а гимназия, филиал на френската. Ходех на уроци по рисуване в Художествената академия и на курсове по малка пластика - исках да стана художничка, дизайнерка, скулпторка. На 16 години започнах да правя бижута към съюза Есперанто. Аз имам документ за майстор-бижутер. Модел станах случайно. И то пак от желание за независимост. Винаги ми е трудно да искам пари, дори от баща ми - какво значи "дай пет лева". И затова сега не се занимавам със спонсорите. Не мога да си представя да искам пари. Започнах да уча психология в Университета. Но се отказах.

Защото татко ме заведе за ръчичка в агенцията за модели. Аз бях ужасена - не се харесвах. А майка ми ме набеди, че няма да мога да вляза в Университета. И макар че вече работех в Хелзинки като модел, се заинатих и влязох психология. Учих една година задочно, но беше невъзможно да съчетавам двете неща и се отказах. Харесвах психологията. Тя задоволяваше моето любопитство към хората, към света, даваше ми отговори на някои въпроси.

В същото време разбирах, че психологията не е за мен, защото съм много чувствителна, прекалено се ангажирам с проблемите на другите и съм способна заради тях да изпадна в дълбоки депресии. Точно по това време и цялото ни общество минаваше през много труден период. Казах си, че колкото и да обичам тази дисциплина, ще се откажа. Необходимо ми беше да завърша образованието си като икономически мениджър - завърших го. Ето че мислех как ще се занимавам с изкуство, с бижутерство, със спорт - оказа се всичко друго. Винаги съм си казвала - ще се занимавам с тези неща, когато имам пари. Работих като модел, за да имам пари. Сега, когато ги имам, имам други отговорности. И пак нямам достатъчно, за да си позволя лукса да стоя вкъщи и да се занимавам с изкуство и с децата си. Това за мен е една неосъществена мечта.

Защо се установи в Милано?

Работила съм и в Париж. Милано е по-провинциален град от Париж, по-малък, прилича много на София. По-лесно е за един модел да има работа в Милано, отколкото в един космополитен Париж. Реших, че Милано ще ми бъде като базов лагер, от който ще пътувам по света.

Как се чувстваше в началото в Милано - уязвима, несигурна, уверена?

Имах своите принципи. Знаех, че съм в пробен период за тази професия. Приемах годините като обучение. Не се чувствах като завършен модел, нито си мислех, че точно в тази професия ще е съсредоточен целият ми живот. Когато се видях с пари, си казах - ето начин да спечеля достатъчно, за да мога да се занимавам с изкуство на старини.

И досега ли го мислиш?

Да, ще го направя, аз ще го направя. Не се е случвало нещо да пожелая и да не се случи.

Не те ли плаши това? Едно, второ, трето, имаш все повече и повече и в един момент съдбата те изоставя…

Не, ти не ме разбра. Аз говорех само за кариерата и работата си. В личния си живот претърпях фалит. И причината е пак работата ми. Мъжете не ме приемаха такава - самостоятелна, със свой собствен живот. Искаха изцяло да им принадлежа, а не съм такава.

Как се запозна с мъжа си и как се оженихте?

Запознах се през 1994 година. Тогава имах невероятни предложения за договори като модел и за работа в един от телевизионните канали. Той беше красив, богат и разглезен, обожаван. Обичахме се много, но той искаше да принадлежа само на него, а аз исках и работата си. Независимо, че се разведохме и преживяхме тежко всичко, сега имам рамо, имам другар. Ходим заедно с детето ни на ваканции. Разведохме се цивилизовано. Сега дори ми завиждат за отношенията ни. Дъщеря ми се роди на 4 март, любимото ми число - четири стана символ на моя живот, като четирите посоки на света, като кръста, който символизира вярата. Това беше през 1996 г. Във всяко нещо има начало и край - в любовта, работата, успехите, в кариерата. Трябва да приемаме това нещо. В брака си правех компромиси - най-големият е, че останах вкъщи и родих дете на върха на кариерата си.

Мъжът ми например ме накара да се откажа и от приятелките си - страхуваше се, ще ме загуби. Разводът с мъжа ми беше по времето, когато баща ми умираше от рак и аз делях времето си между трите любими същества - детето, баща ми и мъжа ми. Той ме накара да избирам и това беше жестоко. Аз бях останала без никакви сили. Събрах всичките си пари за лечението на татко - той беше опериран в европейска клиника и при най-добрите доктори. Почувствах какво е да си зависима от мъжа си. Той ме обвини, че за мен има по-важни неща от семейството. Аз го убеждавах, че когато обичаш близките си, всичките са заедно. Живяхме заедно четири години. Раздялата беше наистина много тежка.

Какво означава световен топмодел?

Нито едно българско момиче не е прескочило тази бариера - да стане топмодел - имаме много модели, известни навсякъде - Гергана Полежанова, Ралица Балева, Калина Найденова - те участват на ревютата на големите дизайнери, снимат със световноизвестни фотографи. Но имената им не са известни на широката публика, както имената на двадесетте световни топмодели. Не че са по-лоши, просто не са прескочили тази бариера, не знам защо.

Лицемерен и фалшив ли е светът на модата?

Не, просто хората се крият зад тази маска. Много от тях са плахи и неуверени, прекалено затворени в себе си. Трябва да се търси доброто в тях. Не трябва да съдим другите. Поне аз го избягвам.

Колкото повече пари има човек, толкова по-зле живее. Не е ли парадоксално?

Точно така е. Все повече напрегнатост, все по-малко хармония. Една бясна въртележка. Все по-малко време остава за близките, за любимите неща. Хората стават все по-неуверени, все по-затворени в себе си, владеят ги страхове. Животът ни се превръща в екшън. Децата ни за съжаление живеят в този свят. От малки се учат да бързат, да потискат чувствата си и да бъдат силни. Те знаят какво трябва да правят, за да успеят. Как да се борят.

Но са слаби в чувствата си. Трудно изграждат връзка и се разкриват в нея. Децата трябва да се учат да преценяват кое е важно за тях. Да им се казва: чакай, задръж. Да, ще изгубиш, ще направиш крачка назад, но си струва. Материалното не е всичко. Затова днес не парите, а времето е ценност. Дори не здравето. Така сме хората - каквото и да постигнем, винаги имаме неосъществени амбиции, мечти. Но не искам сега да казвам какви са моите, защото нали знаеш - да не чуе дяволът. И моите са много големи. Но искам един ден да се успокоя и да обърна внимание на семейството си. Искам след 10 години около мен да има деца, цветя, музика, изкуство. Да имам време за тях.