Единствената дъщеря на алпиниста Христо Проданов (той има и син Иван от първия си брак- б. а.) специализира космическо право, но е изкушена от музиката, литературата и киното. Живее и работи в Милано, където наскоро се омъжи


Христо Проданов е първият българин, изкачил се на връх Еверест сам, при това по най-трудния възможен маршрут и без кислородна маска. На 20 април 1984 година цяла България затаява дъх, за да чуе думите му от покрива на света. Уви, те са последните. При спускането Христо остава завинаги в прегръдката на вечните ледове. Удостоен е посмъртно със званието Герой на Народна република България и е признат от най-големите алпинисти в света – Меснер, Хилари, Чени, Мисловски, Ника – за равен с тях.
Роден в Карлово на 24 февруари 1943, Христо от малък гледа нагоре и катери върховете на Стара планина. И той не е от любимците на деня. Защото е единак. Сприхав характер. Мъж на честта, който понякога разрешава споровете с юмруци. Въпреки че е перфектен катерач, ръководството на българския алпинизъм дълго му отказва участие в експедиции с мотива „не понася височината“. Проданов трябва да се бори и да се доказва непрекъснато като „висотник“, изкачвайки един след друг най-непокорните върхове на планетата. Поставя рекорди, ненадминати и до днес. Води експедиции. През 1981 изкачва Лхотце (8516 м). Остава му само Еверест (8848 м), мечтата на всеки алпинист. Другото е подвиг. И мълчание. 


Силвия, как бихте се представили на някого, който не ви познава?
С усмивка и с двете си имена. Смятам, че усмивката е състояние на духа, но трябва да е естествена, непринудена - каквато е моята същност. Ако  усетя притворност, лицемерие, угодничество или дори малка лъжа - усмивката изчезва. Опитвам се да приемам хората такива, каквито са. Към приятелите съм щедра. Към хората, които обичам - всеотдайна. Към колегите - пунктуална, взискателна и прецизна. Държа на точността, вътрешната самодисциплина и чувството за отговорност.
Къде и какво учихте, какви знания натрупвахте, за да сте на днешната си позиция – работите в областта на космическото право в институт в Милано?
През 1998 г. завърших Италианския лицей с пълно отличие. Бях наградена с пълна стипендия: да продължа висшето си образование в Италия, в Милано. Постъпих в Държавния университет, специалност международни отношения. В трети курс неочаквано стипендията ми бе спряна въпреки отличния ми успех. Спряна не от България, а от един-двама българи! Започна моята Голгота за оцеляване. С мама бяхме на ръба, пращахме молби към различни институции за спонсорство. Помогна ми само една. Преди магистратурата изкарах три престижни стажа: при Джорджо Армани работех по проекта “Гугенхайм”. Във вестник “Корриере делла сера” минах през различни отдели, беше ми детска и ученическа мечта. И от двете места получих предложение за работа. Третият стаж бе свързан с дипломната ми работа - космическо право. През 2003 г. се явих на международен конкурс от Италия по “Управление фондовете на Европейския съюз”. Бях първа, отпуснаха ми стипендия. Последва следдипломна квалификация в Милано по право и финанси и курс по международно космическо право в Брюксел. Постъпих на работа в една от големите компании в Милано, свързани с космоса. Записах задочно право и преди 2 години завърших с отличие второто си висше образование.
Имайки предвид изявите ви в различни сфери – вие и пишете, и сте завършили актьорски курсове, бих искала да знам от какво са породени тези интереси?
Обичам поезията и литературата. От 7-годишна пиша стихове, впоследствие пътеписи, есета. Бях на 14, когато излезе първата ми стихосбирка, “Мой покрив на света”, посветена на баща ми. През 2006 г. излезе втората ми книга “Коренът”, посветена на мама. Имам изключителна майка - най-добрият приятел в живота ми. Човек, на когото винаги може да се разчита.
Третата ми книга “Пистата”, посветена на българските творци, излезе през 2009 г. Почти съм готова и със сборник от есета. Когато натрупам мълчания, пиша. Имам 16 литературни награди за поезия и проза, като три от тях са в Италия. От малка свиря на пиано и  мечтая за сцената. Наложи се да уча дори венециански за един театрален спектакъл. Имам все още една неосъществена мечта: да се снимам във филм.
Спортувате ли?
От 3-годишна карам ски, плувам. Занимавам се с туризъм. Спортът дава много не само за фигурата и духа, но и за вътрешния баланс, разтоварва ме.
Тук ще намеся и баща ви, алпиниста – какво от неговите гени откривате у себе си? Разкажете ми какво знаете за него и дали няма нещо, което все още не знаете, но ви се иска да научите.
Всичко, което зная за него, е от разказите на мама, от множеството снимки и диапозитиви. Постепенно изграждах образа на татко в себе си. Със сигурност съм наследила неговата желязна самодисциплина. От двамата си родители нося в гените си чувството за отговорност. Жаждата за риск определено е от татко. Невероятен дух. Роден да бъде победител. Странно съчетание на борбеност, сантименталност, суровост, нежност, жажда за извисяване. Обичал е да пее, да свири на китара. Просълзявал се е на симфонични концерти. Какво бих искала да зная още? Например как би се чувствал татко в съвременна България на своите години, а така също и ако беше на моите години.
Известно е, че при изкачването на Лхотце баща ви е взел ваша снимка и едно гумено патенце. Носеше ли Христо нещо ваше при изкачването на Еверест? Имате ли спомен от изпращането на експедицията тогава – били сте на малко повече от 4 години?
От изпращането на експедицията споменът ми е сетивен: дългите коси на татко - много меки, като коприна, ласката му, дългите пръсти, а така също и кокиченцата, които отнесе от мен и една роза от мама. Те са били с него заедно с портретчето на Левски.
Кога и как разбрахте защо никога повече няма да видите татко си, Силвия?
Първоначално мама казваше, че тати ще остане дълго време при снежния човек Йети. Разбирам, че на четиригодишно дете истината трябва да бъде поднесена в приказно-приемлива форма. По-късно приех друга истина: тази на поета Анастас Стоянов от стихотворението “Търсете българския алпинист”, че татко е на пост до българското знаме. И така си го представях. А когато осъзнах жестоката истина, беше толкова страшно… Тогава започнах да запълвам зейналата пропаст…със стихчета.
Имало ли е период, в който сте обвинявали някого, че сте останали само с майка си?
Не мога да обвиня никого, че останах без баща. Природната стихия се оказа по-силна от човешката жажда за подвиг, за извисяване.
Майка ви казвала ли ви е нещо от сорта „същата си като татко си“?
Да, имало е случаи, когато мама ми казва: “Този нюанс на погледа е на татко ти!” Усмивката понякога също е негова. Упоритостта. Татко се е стремял към върховете в буквалния смисъл. Моите върхове са други: в науките, в знанията. Да останеш честен и достоен човек също е връх.
Има ли някаква вещ, принадлежала на баща ви, с която не се разделяте?
Портретите на татко ме гледат от родния дом. Снимки с татко са в моя италиански дом. Специален предмет или вещ не нося със себе си. Любовта към един човек не се нуждае от напомняне, още по-малко от вещи, които да говорят за него. Той е в сърцето ми, където и да се намирам.
Какво е да сте дъщеря на герой?
Преди всичко да носиш достойно това име. Хората ме ценят за моите качества. В Италия едва през последните една-две години научиха кой е баща ми. Сама изграждам собственото си име. Следвам моя път: напред и нагоре.
Примерът на баща ви задължава ли ви да изкачите свой връх, да бъдете първа, единствена в нещо?
Примерът на татко не ме задължава да изкачвам връх. Върховете са негова стихия. Моята максима е: път няма. Той се създава, докато човек върви. А това означава работа над себе си всекидневно. Покоря ли даден връх, гледам следващия. Никога не съм си поставяла за цел да бъда първа, защото тази жажда идва спонтанно по вените ми. Моят стремеж е към съвършенство. Да, многократно съм била на първо място по плуване и по ски в международни междуведомствени състезания. Може би щях да стана добра състезателка по тенис на корт, но играя само за удоволствие.
Сравнявали ли сте с баща си мъжете, които сте срещали? Дори и физически Христо Проданов беше впечатляващ мъж, не говорим за характера и духовните измерения на човека.
Моят татко наистина е бил много красив и мъжествен. От погледа му извира вулканичен дух. Моят баща е несравним. И по принцип смятам, че няма еквивалент на бащата и е грешка да се търси. Но има невероятни съвпадения: наскоро се омъжих за мой колега от университета. Звучи невероятно, но той е роден на рождената дата на моя баща – 24 февруари. Неслучайно си избрах обаче кумовете – първия български космонавт Георги Иванови и жена му Лидия. Те ме обичат като свое дете, закрилят ме.
Разкажете ми за случая, в който един поглед ви е спрял от по-нататъшното катерене нависоко.
На 13-14-годишна възраст алпинизмът ме влечеше. С мама бяхме на Мальовица... Имам чувството, че десетки скали все още пазят топлината, оставена от татковите ръце. Исках да я усетя през ледения камък. Когато се хванах за скалата, мама беше до мен. Тя нищо не каза, но в топлите й черни очи се появи сълза и много болка. Този поглед се вряза дълбоко в мен. Беше ми достатъчен. Известно време се занимавах с алпийско ски рали. Силов мъжки спорт. Но в крайна сметка предпочетох ските.
Четете ли стиховете, посветени на баща ви? Аз много харесах едно „Видение за Христо Проданов“ на Кольо Александров...
И го виждам на завет сега.
Коленичил е някой пред Христо.
На колене е Господ – в снега.
И снега от ботуша му чисти.
Всички стихове, посветени на моя баща и изпратени от авторите им у дома, съм прочела. Благодарна съм на всеки, докоснат, развълнуван и разтърсен от подвига на моя татко. И все пак любимото ми си остава “Търсете българския алпинист” на Анастас Стоянов.
Търсете го край онзи свят пилон,
не в урагана, не сред снегопада.
Защото българин – по стар закон! -
От знамето си по-далеч не пада.