Катрин Поузин е работила с най-големите в съвременния танц: Марта Греъм, Анна Соколов и Хосе Лимон. Създавала е хореографии за Националния танцов театър на Тайван, Extemporary Dance Company в Лондон, Dance Theater в Холандия и множество балети в САЩ, както и за постановки в Американския репертоарен театър в Харвард, Московския театър „Пушкин“, за рок-мюзикъла Salvation, за продукцията на Ал Пачино Salome. Творческата й биография е огромна, а самата Катрин е мъничка, очарователно артистична с екзплозивна енергия.
Позната е на българската публика с хореографията на експресивния “Степинг стоунс”, представен миналата година в рамките на “Баланчин и Фарел: Американски балет за България”. В момента хореографката подготвя спектакъла “Шехерезада”. Умее да разказва истории с движение може би защото собствената й история е много интересна.

Катрин, наистина ли сте срещали Айнщайн?
Да. Бях на шест годинки. Много се зарадвах, че го виждам. Нарекох го Менделеев, баща ми ми се скара и прекарах цялата им среща, скрита под колата ни от срам. Това е накратко. Иначе татко е химик. Написа интересна книга за използването на енергията от разпада на атома. Айнщайн я беше прочел и много впечатлен, го покани на среща. Отидохме заедно. Вкъщи често се споменаваше името на Менделеев и когато видях Айнщайн, веднага реших, че е този с таблицата.
Известните имена в живота ви са много. Може ли да ни разкажете за работата ви с Мерил Стрийп и Ричард Гиър?
Мерил е великолепна. Тя играеше една от сестрите в семейството в спектакъла „Вишнева градина, който известният румънски режисьор Андрей Сербан постави в най-големия театър в Ню Йорк – Линкълн Център. Трябваше да уча всички актьори на руски танци от времето на Чехов. И повечето не бяха хич лесни за работа, мърмореха много. А Мерил беше толкова въодушевена, скочи в ръцете на един актьор и викна: „Хайде да танцуваме!“ Брат й Хари е хореограф на модерни танци. Тя много обича да танцува
А с Гиър работихме за рок-мюзикъла Salvation (1969 г.) – добра, но все пак имитация на „Коса“. Беше много млад. Обясних му стъпките. А той избълва думи, които ми е неудобно да повторя, започваха с F. Толкова вулгарен и толкова красив! Всички жени си падаха по него. А в Salvation участваше и Бет Мидлър, която ме изслуша внимателно, а после не направи нищо от това, което й казах. Изигра свои стъпки и комбинации, много по-добри от моите!
А защо дойдохте в България?
Когато поставях „Шехерезада“, имах нужда от висок бял мъж за главната роля. Исках да е хубав по възможност. И тогава чух за Момчил. Казах – моля? Българин ли? Това нещо като румънец ли е? Или белорусин? Окей, те танцуват добре. Гледахте репетицията на началото на балета. Започва с двама солисти и една балерина. Заедно с Момчил избрахме и един американец – Тери. Еднакво високи са. На репетициите Момчил се въодушевяваше, Тери мърмореше. Попитах дали знаят кой е Синдбад, Момчил веднага заговори за “Али Баба и четиридесетте разбойника”, за “Хиляда и една нощ”. Тери пита дали Синдбад бил герой на Дисни, защото само те му били познати. И в работата разбрах, че Момчил е не само красив и силен, но има и богато въображение и добро образование. И си помислих, ако всички тук са като него... България е много известна с Варненския си балетен конкурс. Школата ви е много добра. Спечелих стипендия от Фулбрайт, придружено с писмо от Обама, за да поставя балета и да преподавам в Нов български университет. И дойдох - заради Момчил, Фондацията “Америка за България” и Фулбрайт. Питах се дали всички българи са високи, красиви и силни. Някои са.
Дали България изглежда както си я представяхте?
Струва ми се малко тъжна, но красива. Тук хората са по-деликатни. Малко отчаяни. Не достатъчно уверени в себе си, а съдейки по тези, които аз познавам, са добри в това, което вършат.
Как се чувствате да работите тук?
Дойдох 15 февруари. Беше студееено. Печката ми експлодира. Осветлението излезе от строя, асансьорът се счупи. Зимата тук наистина е изпитание. Разбрах защо лицата на повечето хора са сериозни и сърдити. Танцьорите работят за 300 лв на месец. Може би заради интереса към нов тип балет, или за повече пари някой ден или заради перспективата да отидат в Ню Йорк. И разбира се – за удоволствието от танца. Животът им е по-труден от този на американците, по имат повече желание, любов и мотивация. Докато обяснявам хореографията на балетистите в Ню Йорк, те си гледат часовника, а българските първо се поуплашват, после се отпускат и я изпълняват прекрасно. И са по-искрени, по-сериозни, невинни някакси. Може танцът да е техният начин за бягство от реалността.
По време на репетицията говорехте усмихната.
Наистина ли? Вчера ли? Уцелили сте добър ден. Завършихме ученето на всичките движения от хореографията. Иначе, заклевам се, въобще не се усмихвам. Даже съм много лоша, когато графикът се променя или не върви по първоначален план.
Как изглежда животът ви в Ню Йорк?
Живея в голямо студио на най-бляскавата улица – Band Street. Просто  късмет – когато се пренесох, не беше популярна, а после се напълни с артисти. И извесният художник Чък Клоуз е етажа под мен, а режисьорът на Спайдърмен и композиторът на Фрида са около мен. Големи знаменитости. Ню Йорк е бляскав, но измамен. Всички са лундали на тема кариера. Всички се състезават. Много хора на моята възраст се отказват и оставят по-младите да тичат и да се състезават. Знаете ли израза – flavour of the month, тоест ароматът на месеца? Аз съм стар аромат, но слава Богу, и модата в танца непрекъснато се върти. И се сещат хора: “Я да се обадим да ангажираме Кати! Дали е жива още?” Освен това съм професор в Нюйоркския университет, който е на две крачки от дома ми. Водя Световни танца (Русия, Китай, Ирландия) и Хореография.  Прекарвам си добре в Ню Йорк.
Какво ви вдъхновява най-много в работата ви?
Ставите ми са много меки, тялото ми е като полудяло. От малка краката ми са леко криви и хореографията ми е основана на начина, по който балансирам аз. Балетът ми винаги е малко встрани от центъра, който се търси в класическия балет. И винаги съм търсела различното движение. Репетирах много върху това да правя необичайни движения в подскок и да се приземявам в изкриввена позиция. Така скъсах сухожилие през 70-те и не си направих операция. Преди 2 години ме блъсна такси в Ню Йорк и ми изкриви и другия крак, но продължавам да танцувам. Никога не са ми давали главни роли, може би затова съм още малко сърдита.
Но сте успяла хореографка.
Да, но моят успех е отмъщение. Мисля, че всеки голям артист става такъв заради нещо, в което не е успял и което иска да поправи. Известният художник в моята кооперация е парализиран. Може само да рисува и получава по един милион на картина. Успехът често се дължи на фрустрация. Защото не спираш да искаш да успееш.