През aприл в Софийската опера и балет предстоят три специални премиерни заглавия: екзотичният мегаспектакъл “Шехерезада” (игран за първи път в Европа въобще), балетът по Джордж Баланчин “Ла Сорс” – с премиера за Източна Европа и Балканите, и “Скрябин квинтет”. Трите предстоящи спектакъла са част от цикъла „Американски балет за България“2 и са специални за българската сцена и за българската публика. В тях ще видите нов мащаб в мисленето за спектакъл и нов модерен балетен език, както и още по-високото ниво на съвършенство на българските балетисти.
В средата на март екип на EVA наблюдава техните репетици. Възхити ни изяществото, с което балерините и балетистите танцуват, фините им полети и безшумни приземявания, приказните фигури, които рисуват в пространството и съвършенството, с което владеят телата си. В новия брой на EVA повдигаме завесата. Надникваме зад кулисите и ви отвеждаме директно там, където се сътворява магията балет. Срещаме ви с двама хореографи на световно ниво Катрин Поузин и Момчил Младенов, с прима балерината и директор на Софийския балет Сара Нора Кръстева. Ще ви разкажем и една от големите любовни истории в балета на XX век.


Момчил и Сара Нора
Партньорство е да дишате заедно

Основни двигатели на случващия се „Американски балет за България“ 2 са директорът на Софийския балет Сара Нора Кръстева и прима-балетистът на трупата на Сюзън Фарел - Момчил Младенов. Срещаме ги по време на репетиции. Момчил прилича на Никълъс Кейдж. Магнетичен е, фин, светъл и позитивен. До 1999 е бил солист в Националния ни балет. От 12 години работи в Ню Йорк. През 2001 става част от трупата на Сюзън Фарел, от 2007 е неин примабалетист. От 2002 е асистент на Катрин Поузин. Сара Нора, с която са приятели от много години, е дъщеря на Екатерина Илиева – една от първите ни професионални прима-балерини, има диплома на балетен режисьор, танцува в Националната опера и балет вече 16-ти сезон и от две години е най-младият директор на балетната ни трупа. Играла е на много световни сцени. Горда е, че Националната ни опера има нов под, за който са мечтали поколения балетисти, благодарение на Фондация „Америка за България". Подът облекчава телата на артистите и ги предпазва от травми. С испанска хубост и изящни движения.
Освен репетициите за премиерните спектакли Сара Нора и Момчил подготвяха и съвместното си изпълнение на страстно танго за вечерта, посветена на „Звездите на българския балет“ в НДК в края на март.

Танцувахме това танго – разказа Сара Нора, - за първи път през 1998 на Националния конкурс „Анастас Петров“. Тогава Момчил получи награда за партньорство. Той е уникален партньор. Всички в балета учат дуетен танц и как да партнират, но чувството към партньорката е нещо, с което се раждаш. Момчил така помага на жената, че в ръцете му се чувстваш летяща. Понякога са нужни години, за да намериш партньора, с когото буквално да дишате заедно. Преди поддръжка се поглеждате в очите и поемате въздух. Ако единият вдиша в различно време, поддръжката не се получава. И нямаме право на втори шанс и дубъл на сцената.
М: Партньорството ни се закрепи и започнах да усещам Сара-Нора близка в работата ни в проекта „Американски балет за България“. С нея се работи много леко. Тя е точна, директна, открита и това, което казва, почти винаги е правилно и на място. Красивото при нея е, че и да не е била права или да е била напрегната, винаги намира начин да се извини.
Защо избрахте точно тези три балета за премиерни в „Американски балет за България 2”?
М: Балетите, които представяме, са избрани заради различните погледи към танца във всеки от тях. Те са на Делиб, Римски-Корсаков и Скрябин - композитори, живели в края на XIX и началото на XX в. Житейските пътища на последните двама се преплетени. Корсаков дирижира произведения на Скрябин. А Скрябин е бил от музикантите, популяризирали цветния слух. Той е имал синестезия – усещал е музиката в цветове и форми. „Скрябин балет“ е построен на тези цветове. Казвам на танцьорите да си представят любимия си цвят и да влизат в усещането, което им носи. Спектакълът е 13 минути и е въздействащ не само заради музиката и изящния танц, но и заради играта на светлините в различни цветове по сцената, заради костюмите на Християна Михалева-Зорбалиева и заради еуфоричния заряд, който носи. Искам да се свърже с всички, да ги гмурне в собствения им вихър от емоции и собствената им тишина и да ги остави в безтегловност.
СН: Благодарение на помощта на Момчил имаме права за трите балета за два сезона и половина. Това е признание, защото Баланчин имат големи изисквания към трупите и дават права на малко театри по света.
М: Ценното при този балет е, че се работи с тялото извън предела му. Темпото и посоката на движение се сменят за частици от секундата. Баланчин излиза от центъра на тялото - толкова важен в класическия балет, счупва формите. Такъв и беше смисълът - да разширим диапазона на танцьорите, да обогатим техниката и репертоара им. И да помогнем за образованието на самата публика. И да привлечем и хора, които харесват модерния балет.
Как реагираха балетистите на тази хореография?
СН: Първо се притесниха, че ще получат много травми.
М: „Шехерезада“ на Катрин Поузин е много акробатична.
СН: Но в крайна сметка подходиха с желание. Беше им интересно. Като видяха, че нещата все пак се получават, дадоха всичко от себе си. Катрин Поузин каза, че не е виждала собствената си хореография изпълнена по подобен начин. Мисля, че е много щастлива.
М: Интересно е, че за първи път на българска сцена балетист, искам да кажа – мъж – ще танцува на палци.
Момчиле, ти как попадна в балета на Сюзън Фарел и как стана прима балетист?
М: Баба ми някога преди важни моменти, ми пожелаваше: „Бог напред и ти с него!“ Винаги съм се водел от това пожелание. Смятам, че няма невъзможни неща. След магистратурата ми в Тексаския университет исках да работя и да живея в Ню Йорк. Харесвах динамиката му „отвъд Баланчин“, която вече малко ме уморява. И за да поддържам форма в началото, ходех на всички възможни класове и конкурси. Отидох в класа на Сюзън случайно. Не знаех коя е тя и от какъв ранг е. В България имаше по-малко информация по онова време. Минах всичките кръгове. Тръгнах си на финала на класа, оставих снимка и автобиография и когато се прибрах в квартирата ми, телефонът звънна – беше Сюзън. Първо ме покани на втори конкурс, после ме назначи. И така до 2007, когато се наложи да замествам колеги с травми. Бях солист на три балета. Да водиш три спектакъла и в една и съща вечер е изключителна отговорност и сериозен труд. Справих се и Сюзън ми предложи да стана прима балетист.
Какво те връща в България?
М: Чувствам се свързан, тук са корените ми. Най-дългият ми престой навън бяха първите две години и половина в САЩ. И въпреки че там се чувствам по-свободен, защото в България много хора смятат, че другите нямат право да растат, ми беше много тежко. Изпитвам огромна носталгия. Старая се да се връщам на шест месеца. Имам любима поляна над Рилския манастир. Там се открива огромна гледка. Побирам я в себе си и разширявам собствените си граници. Зарежда ме.