Облечена е в светло ленено сако и панталон на Versace, лицето й е скрито зад огромни тъмни очила, русата й коса е вдигната на кок, а деколтето й е безбрежно като заливите на Средиземно море. Тя стъпва с отработената походка на модел, поставяйки единия крак пред другия, при което ханшът й леко и сластно се полюлява. Тя е стройна и доста висока, с идеални форми - нито слаба, нито пълна, с изящни крайници, с онази мека женственост, която кара италианците да клатят одобрително глави и да я наричат не просто bella - хубава, а bona - на техния римски жаргон готина, секси мацка. Мишел много добре съзнава силата си и властта, която упражнява над мъжете. И я използва, винаги я е използвала. Италианската преса не спестява подробности от живота й и връзките й с богати и влиятелни мъже. Мишел не само не отрича - тя е пределно откровена за това, както вероятно си спомняте от интервюто й в EVA преди шест-седем години, когато за първи път беше представена на „сцената” на родните медии.

Но дали само нейният сексапил и умението й да омагьосва мъжете са причината тя да издаде автобиографичната книга „Дървета без корени” в Италия (буквално разграбена), да води редом с емблематичния Пипо Балдо свещения за италианците конкурс „Сан Ремо”? Дали е достатъчно да я изберат за главна роля в тв сериала „Артемизия Санчес” и в двусерийния „Мъжът, който мечтаеше с орлите”? Дали е достатъчно покровителството на влиятелни мъже, за стигне до червения килим на филмовия фестивал във Венеция и дори да получи награда за игрален филм, който е неин дебют като режисьор, продуцент, сценарист? Какво е накарало също така ръководството на тв канала РАИ 1 да купи филма за 1 млн. евро и да го разпространи в 80 киносалона, и то точно преди Великден?

Италианската преса - в интерес на истината част от нея - предложи отговори на тези въпроси: приятелството й с Берлускони, магическото й влияние върху италианския министър на културата, нейната пробивност... Да, италианската преса е готова да удави La Bulgara Мишел в капка вода, ясно защо - защото в Италия най-хубавите жени са италианките, най-успешните хора в киното също са италианци. Тук се смята, че киното, също като спагетите и еспресото, е свещена италианска територия. А тя, Мишел, е натрапница с неясно минало и авантюристка и жена без качества.

Мишел е наясно с всичко това, но върви с гордо вдигната глава. Някои от хората я разпознават – само преди дни тя е давала интервюта за РАИ 1 и Медиасет, на вестникарските будки има таблоиди с нейния образ и с кадри от филма й „Сбогом, мамо”. Мишел ни води в любимото си кафене, на две преки от Пиаца ди Спания. До кафенето са спрели двама мотористи. Когато сядаме, вадят светкавично фотоапаратите, снимат и изчезват за секунди.
Днес, на 39 години, тя е изключително популярна в Италия. За нея филмът „Сбогом, мамо” е едно символично сбогуване с миналото й и отваряне на нова страница в живота й, изпълнена с нови проекти, работа и мечти.

„Колко мъка
се опитваш
да скриеш
в света на илюзиите…”

пее Ани Ленъкс в Miracle of Love (“Чудото на любовта”) - песен, която е саундтрак на филма ”Сбогом, мамо”. Мишел се свързва с Ани Ленъкс, за да й поиска разрешение да я използва във филма си. Напук на всички, които не вярват, че Ленъкс ще й отговори, камо ли да даде разрешение, тя го получава.

Филмът не е от лесните: изоставена в приют от дъщеря си старица (изиграна от великата Татяна Лолова) получава неочаквана помощ от внучките си, които се борят, за да я извадят от ада. В истинския живот на Мишел се е случило точно това - тя заедно с 15 години по-малката си сестра е водила дела, за да получи попечителство над баба си и да я премести в старчески дом с истински грижи, далеч от мизерията. Три поколения жени спорят за истината и любовта. „Това е много женски филм - казва Мишел, когато я питаме защо не е направила комерсиален филм. - Значи е комерсиален, защото женските сърца са еднакви навсякъде.”
За драмата, белязала живота й, за удивителната й съдба, за истината, лъжата и чудото на любовта разговаряме с Мишел Бонев.

Мишел, на пресконференцията след премиерата в Рим ти шокира всички, като призна, че това е твоят живот.

Да, много се колебаех дали да кажа, че това е моята история, и в началото отричах, защото това са много лични неща, болезнени. Когато обаче ме попитаха директно, разбрах, че ако кажа „не”, казвам лъжа. И реших просто да застана зад живота си. Да, това е моята история. Да, това е моята майка. Това се случи на мен и ти го разказвам. Аз така го преодолях. Ако се случи на теб, да знаеш, че не си сам. Можеш да говориш с мен, ще ти дам сила. Всички ме гледат зле, защото говоря лошо за майка си. Обаче не ме интересува, аз казвам истината. Тези неща се случват. Много по-често, отколкото ние си мислим. И стига сме се подчинявали на тази омерта (от итал. – чест, в случая има предвид криворазбраната чест, която налага мълчание - б.а.) – за майката или добро, или нищо. Аз стигнах дотам, че взех ножа, за да убия майка си. След като аз съм го направила, значи всички сме потенциални убийци, когато... Ледът на омразата е много тънък... Трябва да се говори. На нашия филм му дадоха наградата във Венеция, защото нарушава омертата, а не заради Берлускони.

Успя ли наистина да се сбогуваш с майка си чрез този филм?

Опитах се поне да я разбера. Защо ме биеше? Защо ме наказваше? Защо не ме обичаше така, както всяко дете очаква да бъде обичано? Но не мога да й простя, все още не. Имам нужда от още време. Това, което никога няма да й простя обаче, е, че същото, което правеше с мен, започна да прави и със сестра ми Евелина. Тя е с 15 години по-малка от мен, от друг мъж. Бях вече в Италия, отрупвах ги и двете с подаръци. Майка ми получаваше непрекъснато дрехи, злато, кожени палта. Опитвах се да купя любов за себе си и милост за сестричката. После разбрах, че и Евелина е била събличана гола, поливана със студена вода и затваряна на терасата. Оттогава има хроничен бронхит и все още се стряска при по-рязко отваряне на вратата. Като разбрах това, директно я попитах майка ми колко иска да й платя, за да взема сестра ми да живее при мен. Майка ми ме погледна и каза: ти луда ли си?! Предложих й сума, след това й предложих двойно повече. И тогава тя изрече: „Добре, след като толкова искате да сте заедно. Майката затова е майка – да разбира, да прощава...” Пак тя прощаваше и пак ние бяхме виновните.

Откога не сте се виждали?

От 2000 година не поддържаме връзки. Тогава тя ми беше на гости в Маями, на яхтата във Форт Лодърдейл. Заминах за две години в Америка след едни турбулентни години моделстване в Милано. Бях в безпътица, не знаех какво да правя с живота си. Заведе ме Джузепе, най-добрият ми приятел, с когото работехме в агенцията. Запознах се с Майкъл, американец, и дори си мислех да приема предложението му за женитба. Майка беше много щастлива, че ще имам богат мъж. Обаче се заговорихме за някакви стари истории и й казах неща, които за първи път чуваше от мен: „Знаеш ли какво ми беше, когато водеше любовниците си на леглото до мен! Все едно ме няма, все едно не съществувам.” Успя само да каже: „Ти беше много малка тогава.” След това се видяхме на погребението на баба.
Знам, че майка ми също много е страдала, че е израснала без семейство и е обикаляла по кофите за боклук, за да си търси храна. Това обаче не оправдава жестокостта й. Някои ми казват, че е луда. Не е луда. Алчна е. Много е тънка границата между това да си луд и просто да си озлобен, лош. Алчна е, защото е нямала нищо, но аз също съм имала периоди, в които не съм имала нищо. Затова в моя филм се оказва, че и майката, и дъщерите й са преживели едно и също, но тя е избрала омразата, а те – любовта.

Наскоро Мишел сънувала, че танцува танго с майка си. Връзката между тях наистина е много странна, дори страстна. Всъщност кой от нас в една или друга степен не се е сблъсквал с родителското насилие, което най-често е напълно мълчаливо, без никакъв външен израз и дори е трудно да го формулираш с думи. Питаме Мишел дали в крайна сметка майка й не е нейният зъл гений, зъл Пигмалион. „Майка ме караше да си мисля, че непрекъснато правя грешки. И ме биеше, за да си плащам за тях. Свикнала съм да си плащам за всички грешки. И сега тя казва: „Ето, Мишел успя, защото аз я подготвих.” Тя твърди все още, че нейният метод на възпитание работи. Но това е дълбоко нараняващо. След като навърших 16 години, живеех ден за ден и за мен нямаше утре. Аз стигнах до самоубийство - с газ и хапчета у дома. От газта ти се подува всичко - устата, лицето, очите. Намери ме приятелката ми. В момента, в който умирах, пишех писмо, защото не исках майка да се чувства виновна. Нали знаеш онзи синдром, стокхолмския - жертвата се влюбва в своя палач. И до днес, когато се събудя сутрин, винаги съм в онзи момент, когато дойдох в съзнание след три дни кома и си казах: „Исках да умра, но не умрях. Значи Господ е имал други планове за мен.” Бъртран Ръсел казва, че родителите много често са палачи на своите деца, дори без да го съзнават. Все пак е хубаво, че вече сънувам как танцуваме.“

С подобни травми от детството едва ли си се справила без помощта на професионален психоаналитик.

Аз си имам Джузепе. Когато преди 17 години се запознахме в Милано и аз му разказах живота си, той ме изслуша, а на следващия ден ми донесе един куп книги - Кришнамурти, Шопенхауер, Бъртран Ръсел, Оскар Уайлд, Ницше. Каза ми: „Ти имаш нужда от приятели.” И наистина тези книги и разговорите с Джузепе ме спасиха. Господ ми взе семейството, но ми даде приятел. Това е Божи дар. Аз затова съм толкова сигурна в себе си. Като нямаш семейство, родители, нямаш самочувствие и сигурност. Но аз благодарение на Джузепе успях да си ги изградя. Майка ми се страхува от Джузепе като от санта аква (светена вода). Защото Джузепе е имал не една, а две майки – родната и леля му, която не е имала семейство. Той е имал голямо, хубаво семейство, бил е много обичан и затова е много силен. Тя усеща това и не може нищо да направи срещу него.

Джузепе Корасанити е юрист по образование, римлянин от известно адвокатско семейство, чичо му е бил председател на Върховния съд. Той е нещо като брат на Мишел - най-близък приятел, спасител, учител, бизнес партньор и съдружник в общата им фирма „Романтика ентъртейнмънт”, семейство, гръб. Когато се запознават, той е съдружник в модната агенция, в която Мишел започва работа след раздялата с ревнивия си италиански съпруг. После двамата основават собствена агенция за модели и оттогава са непрекъснато един до друг. Преди две години Джузепе загубва цялото си семейство: майка му, баща му, леля му, която за него е като втора майка, най-добрият му приятел - всичките си отиват от рак. И тогава Мишел пък го спасява с общия им филм. „Аз съм единственият човек, който му остана. И той на мен.”

La dolce vita,
Мишел и
„коварните” римляни

С Мишел и Джузепе хапваме тъничка и великолепна “Маргарита” в най-добрата римска тратория, а също така прошуто и ананас, последвани от gelatо (сладолед), разбира се, и пием бяло вино от изба Antinori („Бях близка със собственика й и по едно време ми беше лошо само като погледна етикета на избата”, казва през смях Мишел). Мишел представя поредното издание на своето one woman шоу, в което ни разказва за разликите между миланци и римляни. Вечният град някак й отива. Сигурно защото и в нея самата има отблясък от вечната женственост - неясно минало, наранено сърце, блясък в очите, леко истерична бъбривост, брилянтно остроумие и абсолютно прелъстителен актьорски талант. Тя може да бъде завладяваща актриса в най-камерната драма на света - tete-a-tete драмата, осветена от свещи вместо от прожектори, със сякаш безкраен шум от разливащо се шампанско за фон и сянка от кичур върху голо рамо... Усвоила е до съвършенство (или пък го носи в себе си по рождение) изкуството да владееш събеседника си и той да те желае. Да желае да се храни с теб, да пие вино с теб, но най-вече да те слуша как му разказваш, разказваш, разказваш... С очи и с думи. Наречете я Шехерезада, наречете я гейша, но тя може да води майсторски клас в най-женското от всички изкуства.

Та ето какво ни разказва Мишел. Миланците според нея са много точни, делови и стресирани. Римляните пък почват работа по обед, бачкат половин час, после обядват два часа, следва сиеста, после пак поработват малко и после пак огладняват. „Когато дойдох от Милано в Рим, не успявах дори едно кафе да си поръчам. Заставах на бара и казвах, че искам кафе. Никой не ме чуваше, все едно ме няма. Повтарях. Пак същото. Освен това съвсем в реда на нещата се оказа в Рим някой да те срещне и да ти каже директно, че си надебелял или погрознял, или остарял! И аз, като току-що пристигнала от Милано, се притеснявах, обиждах, затварях. Веднъж не издържах и се разревах пред Джузепе, че не ставам за тук. И тогава той ми обясни как се прави всичко в Рим. Каза ми: отиваш до бара, облягаш се (Мишел ни го изиграва) и с ето този поглед и с този глас казваш: „Аоу! Дай едно кафе!” (това „аоу”, което наистина се чува из цял Рим, е нещо като българското леко просташко обръщение „ей, ало!”, изречено с неописуем дрезгав, непукистки, такъв един кръчмарски и напълно пренебрежителен глас – б. а.). “Вместо те да се правят, че те няма, трябва ти да не ги забелязваш”, рекъл й Джузепе. После й обяснил, че когато в Рим ти кажат, че си надебелял, добрият римски тон изисква да отговориш: „Я се виж ти, бе!” След което репликата е „Да отидем да хапнем!”, с която реплика и приключва всичко. „Ако се вържеш, няма да те оставят на мира, ще се забавляват на твой гръб до края на света и ще ти разнасят кокалите из Колизеума” – описал Джузепе на Мишел зловещата съдба на глупака, допуснал да се върже на римляните.

Докато ни забавлява, Мишел хапва едва-едва. „Гледам много да внимавам с храната - казва. - Понякога му отпускам края и ям лакомо с дни. После обаче - строг пост.” И в ресторанта, както навсякъде, я следват мъжките погледи. Мишел е много висока и изключително стройна, с онази приятно пищна заобленост, която италианците обичат в своите звезди като Моника Белучи например и която удостояват с одобрителното „bona!”. За да изглежда невъобразимо „bona”, Мишел си хапва пица, но има строг график: три пъти седмично фитнес, плюс бягане в парка и плуване.

Чувстваш ли се вече италианка, Мишел?

Вече повече от 20 години имам италиански паспорт и двойно гражданство. Обичам много Рим, защото тук почти винаги е слънчево и топло и в колкото и мрачно настроение да си, когато излезеш на улицата, се стопляш и ти става весело. Но съм си българка и винаги ще бъде така. Дори когато прочетох една статия в български ежедневник, в която журналистката разказваше подробно за провала на „Сбогом, мамо” в Италия, ми идваше да се обадя на тази жена и да поискам да ми покаже паспорта си. Да се легитимира, да видя българка ли е, каква е.

Но нали казват, че скандалът продавал...

Няма лоша реклама, това е вярно. А скандалът понякога помага, понякога пречи. Два пъти в кариерата ми се забърквам в политически скандали. Първият път ми помогна, но сега мисля, че по-скоро ми навреди. Първият път бе, след като Джей Лено ми даде идеята да напиша книга за живота си, беше някъде през 2001-2002 година.

Участвала си в шоу на Джей Лено?

Да, той ме покани в шоуто си, защото бе впечатлен от историята ми, откъде съм тръгнала и как съм стигнала до това да работя като стилист в списание In Style и да се грижа за имиджа на звезди като тримата братя Болдуин, Глория Естефан, Спайк Лий, Лайънъл Ричи, Рики Мартин. Познавах всички тези хора и бях много близка с тях и работих за тях, докато бях двете години в Щатите. И Джей Лено ми каза, че непременно трябва да се опитам да разкажа живота си, който бил като историята на една съвременна Пепеляшка. Ходих осем месеца на курсове за сценаристи в Америка, а после се върнах в Италия. Наех къща в Тоскана, затворих се в нея и в продължение на година и половина писах по осем часа на ден. Писането изисква дисциплина. Чела съм, че един известен писател се връзвал на стола, за да пише. Когато завърших текста, го изпратих директно на покойния вече Леонардо Мондадори, шеф на най-голямото издателство в Италия. Отговориха ми, че няма да издадат такава книга, била банална история. Мен отказите много ме амбицират. Така ли?! Точно вие ще ме издадете! И реших да стана телевизионна звезда, защото всеки ще иска да издаде книга на телевизионна звезда. Отидох в РАИ 1, поисках среща с тогавашния генерален директор Сака. Говорих два часа, той не ме прекъсна нито веднъж. Накрая каза, че те имат нужда точно от човек като мен – с пет езика, пътувал по цял свят, с необходимите физически данни, работил в модата, близък с много звезди. Предложи ми да бъда водеща на модното студио по време на излъчването на фестивала “Сан Ремо” и да коментирам кой изпълнител как е облечен. Направиха ми пробни снимки, на които присъства и знаменитият дългогодишен водещ на фестивала Пипо Балдо. Снимките минаха много добре, самият Балдо каза, че съм „много добра, дори прекалено”. И като се появих аз редом до „техния” Пипо Балдо на „техния” “Сан Ремо”, и като гръмнаха медиите: коя е тази Мишел Бонев? Откъде-накъде? Толкова ли няма подходящи италианки?

Италианците са много ревниви към всичко свое.

Много. Тогава навсякъде във вестниците с ей такива букви пишеше за La Bulgara („българката”, но с леко презрително значение). Ето това така и не можаха да ми го простят. И на Сака не простиха, свалиха го от поста генерален директор и го преместиха като шеф на филмовия отдел в РАИ 1. Всеки ден аз трябваше да обяснявам пред стотици журналисти коя съм, откъде съм се взела и т. н. И тогава започнах да казвам във всички интервюта и на пресконференциите: „Написала съм книга за живота си. Ще разберете от нея коя съм.” От пет издателства ми се обадиха. Отказах на всички. Познайте чие предложение приех – естествено, на Mondadori. Те казаха, че книгата ще излезе през 2004 г. Не - заинатих се аз, без да знам защо, – трябва да излезе по Коледа, 2003 г. Те започнаха да обясняват, че било невъзможно, всичко било планирано. Така ли?! Точно тогава ще излезе. Отидох при Бруно Веста, най-известния водещ на вечерно шоу в Италия. Представих му се, казах, че ще издавам книга, и му предложих да направим предаване на тема „Робините от Източна Европа”. Казах му, че книгата ми разказва точно за това – как един искаше да ме използва, да ме сложи на улицата да бъда проститутка, как аз избягах на втория ден, как останах сама на автостоп с един паспорт и с едни жълти обувки, без нищо. И как успях. Бруно си глътна езика, но се нави веднага. „Ще направим гигантски рейтинг” – рече. Тогава отидох при издателите и им заявих, че ще гостувам при Бруно Веста еди-кога си през декември и няма да е никак зле за тях, ако се размърдат и издадат книгата дотогава, защото такава реклама не е за изпускане. Бруно Веста направи наистина жесток рейтинг, а книгата буквално се разграби и допечатвахме. Въобще, като реша нещо, не се спирам. Всеки ден си повтарям: докато всички си задават въпроса защо, аз се питам защо не. Отивам, искам среща, предлагам. Може да харесат идеята ми, а може и да не я харесат. Естествено, аз рискувам – ето в книгата разказвам мои лични неща, преживени, и т. н. Трябва да рискуваш нещо.

И да си изиграеш добре картите. Каква е твоята гледна точка за онова, което се случи във Венеция?

Добре, Венеция. Няма скандал, всичко е ясно. Десет дни преди началото на фестивала се обаждат, че филмът ще бъде награден, и по протоколен ред от самия фестивал изпращат покани за церемонията до културните министри на двете страни и други официални лица. Беше ми ясно, че в момента нито Италия може да поеме подобни разходи, нито България. Затова ги поехме ние, моята продуцентска компания „Романтика ентъртейнмънт”. Знаете ли какво е да намериш хотел или да запазиш ресторант във Венеция 10 дни преди фестивала? Добре че наех много добра агенция и пак платих три пъти по-скъпо. За мен обаче това не е важно, щях да платя и пет пъти по-скъпо, ако трябва. Да, поканих всички, които реших, че трябва да присъстват. Две трети от делегацията бяха екипът на филма – актьори, оператор, художници и т. н. Извън тях имаше само седем души официални лица, като сред тях бяха и сестра ми и няколко приятели адвокати. Също така Александър Донев от НФЦ, Румяна, която е ръководител на пресслужбата на премиера Борисов, и разбира се, министърът на културата Вежди Рашидов. Абсолютно същите официални лица присъстваха и от италианска страна. Защото филмът е копродукция и получава награда. Исках всички тези толкова добри актьори и кинаджии да се почувстват горди и щастливи и участието на България във Венеция след 20-годишно прекъсване да е наистина бляскаво. А какво стана? Пак ме забъркаха в политическа интрига. Всъщност единствената ми вина е, че не уточних пред Вежди Рашидов и другите официални лица кой плаща всичко. А не го уточних, първо, за да не излезе грубо, и второ, защото реших, че тъй като нашата фирма е продуцент и на филма, тоест не сме взели пари от някакви мафиоти, не би трябвало да има проблем. В Италия всичко това отдавна се изясни и вече никой не го дъвче из медиите, само у нас продължават.

Мишел казва, че всичките й приятели се чудят защо най-много нападки идват от родната й страна, след като, макар че се води копродукция между Италия и България, само 5% от бюджета на „Сбогом, мамо”, или 170 хиляди евро, са осигурени от българска страна. Затова пък филмът е сниман почти изцяло в България и почти целият актьорски и технически екип е от българи – Татяна Лолова, Ани Бакалова, Надя Конакчиева, Марта Янева-Майдачевски, Илка Зафирова, Юлиян Вергов, операторът Емил Топузов, художничката Соня Деспотова, композиторът Кирил Дончев. Тоест на практика голяма част от бюджета на филма всъщност е похарчен в България, макар да е осигурен от продуцентската фирма на Мишел. „Не искам да ми хвалят филма. Нека да ми казват: „На мен филмът не ми харесва”, това го разбирам и приемам. Но да ми говорят повече за Берлускони или че наградата е незаслужена – това няма да търпя... Когато една награда е дадена от Министерството на културата, не може да е измислена. Освен ако някой не си е сложил перука, да дойде и да каже: ето, аз съм министър на културата, пък той да не е. Защо да се оспорва точно нашата награда, и то в собствената ни страна? Никога няма да го разбера. РАИ 1 купиха пълните права за излъчването на филма за 1 милион евро. Дали щяха да ги дадат, ако филмът беше слаб? Мисля, че правя само хубави неща за България, защо е тази злоба. Чувам, че говорят, че не съм се разплатила с някакви хора. Знаете ли какви фактури ми пристигнаха след края на снимките? Имаме договор, да кажем, за 40 хиляди лева, а пристигат фактури за 80 хиляди. Някакви цени се били качили. Усетиха, че има пари. Подготвям нов проект, искам да снимам в България. Защо да ходя да давам пари на Румъния или Сърбия, сърцето ще ме заболи. Сега ще видя как ще мине премиерата в София и после ще мисля. Само българите могат да ме изгонят от България. Не ме гонете!”

Романтиката на самурая

„Аз живея живот на самурай - подхвърли Мишел по повод на скандалите около нея. - Сутрин ставам, излъсквам меча и тръгвам, здраво го стискам, за да се пазя от всички страни.” В същото време нейната продуцентска компания носи романтично име.

Мишел, защо нарече фирмата си „Романтика ентъртейнмънт”? Романтична ли си?

Да, откакто се помня, си мечтая за идеалната, страстната любов, в която аз ще съм Единствената и Той няма да забелязва никоя друга. Идваха принцове, а принцове има всякакви, и казваха: ето ти castelo (замък). Обаче аз и така не искам. Искам да ми дадат свободата да си построя мой замък.

Трудно ли е да срещнеш мъж, който да ти даде свобода?

Най-трудното. Всичките мъже, с които съм била, са ми давали всичко за три месеца, а после – хайде, вкъщи. Паоло, сегашният ми приятел, е единственият, който не само не ми забранява да работя, но и ми помага, подкрепя ме. Първият ми съпруг – италианецът, за когото се омъжих почти веднага като дойдох в Италия, – беше болно ревнив. Той искаше моментално да се откажа от работата си като модел, да остана вкъщи и да му родя деца. Звънеше на домашния телефон през половин час и ако не вдигна, до пет минути пристигаше. Спомням си, че бягах по стълбите, за да вдигна слушалката. Купи ми първото в Италия BMW 318, но какво от това. Можех да ходя с него само до супермаркета. Не ми разрешаваше да ходя на тенис, защото инструкторът е мъж. Аз не си мълчах и затова ме биеше. Взе ми паспорта и когато го заплаших, че ще се оплача, каза: „На кого според теб ще повярват – на един успял предприемач или на някаква българка, дошла преди по-малко от година в Италия.” Направих два опита за самоубийство, докато бях с него. После обаче го напуснах и се разведохме. Обаче си мислех тогава колко съм безпомощна. Дали ако имах баща, един мъж щеше да си позволи да се държи така с мен.

Какво се случи с баща ти? Поддържате ли някаква връзка?

Поддържахме до 2007 година. Дори ги каних тук, идваха ми на гости – той с втората си жена и дъщеря им. Отрупах ги и тях с подаръци. В един момент Джузепе ми каза: „Виж, не е нормално да приемаш всичко това, без да си дал нищо.” Обаче на мен ми беше кеф да им доставям удоволствие. Докато веднъж баща ми се обади, че много иска да дойде в Италия, за да ме прегърне. Казах му, че имам много работа, а той настоя. Тогава изведнъж избухна всичко, което бях насъбирала през годините. „Къде беше ти, когато ядях мухлясъл хляб и нямах пари за лекарства? Къде беше, когато пусках газта? Къде беше, когато исках да избягам от майка ми? Тогава каза да се връщам, защото имаш ново семейство и за мен няма място там. Как можа да не ми се обадиш за един-единствен рожден ден! Ти си прав, аз вече не съм част от твоето семейство. Сега е много лесно да ме обичаш!” Казах му всичко това и му затворих телефона веднъж завинаги. Приключих и с него. Разбрах, че през цялото време, през което съм плакала за него, той вече е бил мъртъв за мен. Напразно съм плакала.

Мислиш ли, че тези отношения се отразяват и на връзките ти с мъжете?

Естествено, аз се хванах, че във всеки мъж търся бащата, защото той ми е липсвал винаги. А искам да изживея истинска страстна любов, равностойна. Никога не съм се чувствала истински обичана от някого освен от Джузепе. Спомням си, че когато бях тръгнала да се женя за американеца от Форт Лодърдейл и казах на Лайънъл Ричи за намеренията си, той ме попита: „А ти обичаш ли го?” Тогава осъзнах, че до този момент никой никога не ме е питал за някого от мъжете, с които съм била, дали го обичам. Питаха само колко пари има.
В Америка най-големият бизнес е да сключиш добър брак. Пък тя, любовта, ще си дойде с времето. Аз винаги съм мислила, че трябва да си влюбена, за да се омъжиш. Въпреки това усещам, че в един момент други неща стават по-важни. Ето, на 1 октомври 2011 г. ще навърша 40 и ми минава през ума, че може би е по-важно да създам семейство, да имам деца. Но първо трябва да сляза от едната въртележка и да реша дали и кога да се кача на другата – тази на семейството, децата. Тя също не е лесна.

Мислиш ли за семейство с Паоло? Разкажи за него.

Не знам, засега си живеем като любовници и се виждаме през уикендите. Той е с 30 години по-възрастен от мен, на 72 е. Текстилен магнат, все още женен, но се развежда от години. Живее във Флоренция, където е пълна скука. Беше отписал живота, когато се запознахме. Аз го спасих.

Мишел говори с чувство за хумор и лека ирония за Паоло. Двамата се запознали преди три години в Кан. По средата на тежкарски купон с ужасна храна Мишел и нейна приятелка решават да отскочат до „Чиприани”, за да хапнат нещо истински вкусно. Влизат с вечерните си рокли в ресторанта, където има и хора по джинси, поръчват си печено пиле и вино и се нахвърлят върху пилето с голи ръце. Само след половин час до тях застава Паоло Бини, представя се и ги кани на своята маса, където поръчват още печено пиле и вино. Няколко дни след тази знаменателна вечер в „Чиприани” Паоло кани Мишел на вечеря и през цялото време тя му говори само и единствено за филма „Сбогом, мамо”, който се готви да снима. Паоло й заявява, че за първи път вижда толкова красива жена, която е толкова обсебена от работата и плановете си. А после започва една дълга телефонна свалка. Той й се обажда всеки ден. Тя търси локации, организира кастинги, пътува непрекъснато между Италия и България, той я кани на яхтата си, на срещи. Мишел твърди, че го е размотавала доста време до момента, в който останала по-дълго в България за последни приготовления преди снимките на филма. Един ден той й се обажда. От софийския „Шератон”. Вечерят заедно, на другия ден той се чуди какво да прави, защото тя си има работа. Вечерта, вече напълно омаломощен, Паоло й казва: „Виж какво, Мишел, аз имам още десетина години като мъж. Подари ми ги тези години.” Мишел най-после склонява: „Добре, хайде да си лягаме, че вече започваш да говориш глупости!” Истината е, че сеньор Бини е чаровен, изключително добре поддържан мъж и трудно можеш да му дадеш повече от 55 години. „Чакам пръстен – казва тя. – Докато ме преследваше, той се кълнеше, че ей сега ще се разведе. Вече три години го чакам.” Мишел на шега нарича текстилния магнат Паолото, типично по бургаски. „Паолото винаги е искал да има гадже известна актриса и ето сега мечтата му се осъществи. Благодарение на мен влезе в интернет. Като напишеш името му, се появяват наши общи снимки от Венеция.”

Честно казано, в самото начало на интервюто Мишел ни подразни с подхвърленото изречение - ей така, както си е облечена за снимките в собствената си тюркоазеносиня рокля с ресни от последната колекция на Versace, - че й е писнало от петзвездни хотели и яхти. „Омръзна ми да ходим едни и същи хора на едни и същи места и още на втория ден да започваме да се оплакваме колко е лоша храната и колко е скапано обслужването в тези петзвездни хотели. И после пак да се срещаме в тях, защото все пак са най-добрите. Искам да стъпвам боса по тревата.” Изявлението й прозвуча като поза, нещо в стил „богатите също плачат”. После разбрахме, че тя обича да иронизира и да се самоиронизира и дърдоренето за яхти, хотели, домпериньони, милионери, версачета и чантички прада сигурно някога, много отдавна, наистина е било част от личната й легенда, но сега в него влага ирония. Лесно обаче, много лесно, особено ако се срещнете за един час разговор, можеш да решиш, че тя е само това и нищо друго. Сигурно и заради онзи специфичен за повечето бургазлии говор, който тя е запазила старателно – просто това си е нейният български.

Както и да се опитваме да я дефинираме, Мишел има едно неоспоримо качество - тя е топла и истинска жена. Която като всяка жена по света чака чудото на любовта.

Miracle of Love... „Колко мъка се опитваш да скриеш?... Чудото на любовта ще премахне всяка твоя болка... Чудото на любовта ще дойде пак при теб” – пее Ани Ленъкс, а Мишел знае текста наизуст. Защото това е текстът на нейния живот, отива й. Рим също й отива. Сякаш й е писано да живее в този град. С неговата пищност и претенция, с неговата неочаквана интимност и топлина, с неговия размах за велики дела и с неговото внимание към детайла. И все пак тя си остава българка. Чужда сред свои, своя сред чужди. Тя просто живее своя живот.